твърдата повърхност на Световната Сфера. Над главите им се простираше гигантско, но с ограничен обем газово кълбо с неизяснен засега състав и не съвсем ясни засега физически свойства. Съществуваше теория, според която плътността на кълбото бързо нараства към центъра на газовия мехур и там стават някакви тайнствени процеси, които предизвикват редовна промяна в яркостта на така нареченото Световно Светило и обуславят смяната на деня и нощта. Освен краткопериодичните денонощни промени съществуваха дългопериодични, пораждащи сезонни колебания на температурата и смяна на годишните времена. Силата на тежестта беше насочена от центъра на Световната Сфера перпендикулярно към нейната повърхност. Накратко, Обитаемият остров съществуваше върху вътрешната повърхност на огромна кухина в безкрайната твърд, запълваща останалата Вселена.
Напълно шокиран, Максим започна да спори, но скоро се изясни, че те с Гай говорят на различни езици и да се разберат ще бъде много по-трудно, отколкото един убеден коперниканец би разбрал убедения привърженик на Птоломей. Цялата работа беше в необикновените свойства на атмосферата на тази планета. Първо, извънредно силната рефракция повдигаше неимоверно хоризонта и от векове внушаваше на аборигените мисълта, че тяхната земя не е нито плоска, нито изпъкнала, а е вдлъбната. „Застанете на морския бряг — препоръчваха учебниците — и проследете движението на кораба, напуснал пристанището. Отначало той ще се движи като по плоскост, но с отдалечаването си ще се издига все повече, докато се скрие в атмосферната мъгла, закриваща останалата част от Света.“ Второ, атмосферата беше много плътна и денонощно фосфоресцираше, така че никой никога не беше виждал звездното небе, а редките случаи на наблюдение на слънцето бяха записани в хрониките и служеха за основа на неизброимите опити да се създаде теория за Световното Светило.
Максим разбра, че се намира в гигантски капан и контактът ще бъде възможен едва тогава, когато му се удаде буквално да преобърне наопаки естествените представи, създадени за хилядолетия. Изглежда, тук вече се бяха опитвали да направят това, съдейки по разпространеното възклицание „массаракш“, което буквално преведено означаваше „свят наопаки“; освен това Гай разказа за една чисто абстрактна математическа теория, разглеждаща Света иначе. Теорията беше възникнала в древността, преследвана от официалната религия, имаше своите мъченици, беше получила математическа значимост в трудовете на гениални математици, но така си и беше останала чисто абстрактна, макар че, както всички абстрактни теории, все пак бе намерила практическо приложение — съвсем неотдавна, със създаването на свръхдалекобойни снаряди.
След като обмисли и съпостави всичко, което знаеше, Максим разбра, че, първо, през цялото време тук е изглеждал луд и ненапразно неговите ментограми са включени в шизоидното „Вълшебно пътешествие“. Второ, той разбра, че още дълго време трябва да мълчи за чуждопланетния си произход, ако не иска да се върне при Хипопотама. Това означаваше, че Обитаемият остров няма да му се притече на помощ, сглобяването на нулев предавател се отлага за неопределено време, а той самият е заседнал тук задълго и може би — массаракш! — завинаги. Безнадеждната ситуация едва ли не изби почвата под краката му, но той стисна зъби и се застави да разсъждава логически. Мама ще трябва да преживее тежко време. Ще й бъде безкрайно зле, и само тази мисъл убиваше всяко желание да се разсъждава логически.
„Проклет да бъде този бездарен затворен свят!… Има само два изхода — или да се измъчвам за невъзможното и от безсилие да си хапя лактите, или да се стегна и да живея истински, така, както съм се стремил винаги — да обичам приятелите си, да постигам цел, да се боря, побеждавам, търпя поражения, да получавам удари и да ги връщам — каквото и да е, само да не кърша ръце от отчаяние…“
Той прекрати разговорите за строежа на Вселената и започна да разпитва Гай за историята и социалната структура на своя Обитаем остров.
С историята работата беше зле. Гай имаше само откъслечни сведения и никакви сериозни книги. В градската библиотека също нямаше сериозни книги. Но можеше да се разбере, че страната, приютила Максим, в миналото е била много по-обширна и е владеела огромни задморски колонии, заради които в края на краищата пламнала разрушителна война със забравените вече съседни държави. Тази война обхванала целия свят, загинали милиони и милиони, били разрушени хиляди градове, десетки малки и големи държави се оказали изтрити от лицето на света, навсякъде се възцарил хаос. Настъпили дни на жесток глад и епидемии. Всеки опит за народно въстание бивал потискан от групичката диктатори чрез ядрени снаряди. Страната и светът вървели към гибел. Положението спасили Огненосните Творци. Съдейки по всичко, това е била анонимна група млади офицери от генералния щаб, които в един прекрасен ден, разполагайки само с две дивизии и недоволни, че ги изпращат в атомната мелница, организирали преврат и взели властта. Оттогава положението значително се стабилизирало, а войната утихнала от само себе си, въпреки че никой с никого не беше сключвал мир.
Максим разбираше, че политическото устройство на страната е твърде далеч от идеалното. Но беше ясно, че Огненосните Творци имат извънредно голяма популярност, и то във всички слоеве на обществото. Икономическата основа на тази популярност оставаше неясна за Максим, но, изглежда, работата беше там, че военната върхушка бе успяла да усмири апетитите на фабрикантите, с което си беше извоювала популярност сред работниците, и едновременно да подчини работниците, с което бе спечелила популярност сред фабрикантите. Впрочем, това бяха само догадки. На Гай, например, такава постановка на въпроса въобще му се струваше странна: за него не съществуваше такова понятие като „класа“ и той не можеше да си представи противоречията между социалните групи.
Външното положение на страната продължаваше да остава крайно напрегнато. На север от нея имаше две големи държави — Хонти и Пандея — бивши провинции или колонии. За тези страни никой нищо не знаеше, беше известно само, че и двете имат най-агресивни намерения, непрекъснато пращат диверсанти и шпиони, организират гранични инциденти и готвят война. Целта на тази война не беше ясна на Гай, пък и той не си задаваше такива въпроси. На север имаше врагове, с агентурата се бореше не на живот, а на смърт — това му стигаше.
На юг, зад пограничните гори, лежеше изгорена от ядрени взривове пустиня, образувала се на мястото на цяла група страни, които бяха взели във военните действия най-активно участие. Какво става на тези милиони квадратни километри, никой не знаеше и никой не се интересуваше. Южните граници бяха изложени на непрекъснати атаки от огромни орди полудиваци-дегенерати, с каквито бяха пълни горите зад реката Синя Змия. Проблемът за южните граници се смяташе едва ли не за най-важен. Там беше много трудно, именно там се концентрираха най-отбраните части на Бойния Легион. Гай беше служил в тези части три години и разказваше невероятни неща.
По на юг от пустинята, на другия край на единствения континент на планетата, също може би се бяха запазили някакви държави, но с тях нямаше никакви връзки. Затова пък постоянно и неприятно напомняше за себе си Островната империя, настанила се на три мощни архипелага в антарктическата зона. На нея принадлежеше Световният Океан. Огромен флот от подводници, предизвикателно боядисани снежнобяло, въоръжени с последната дума на изтребителната техника, с банди специално дресирани главорези на борда, браздяха радиоактивните води. Страшни като призраци, белите подводници държаха под ужасно напрежение крайбрежните райони, извършваха обстрели и спускаха десанти. Срещу тази бяла заплаха противостоеше все същият Боен Легион.
Картината на всемирен хаос и разрушение потресе Максим. Пред него беше планета-гробница, на която едва-едва тлееше разумен живот, готов при това да угаси сам себе си всеки момент.
Максим слушаше спокойните и страшни разкази на Рада за това, как майка им получила съобщение за гибелта на бащата — лекар-епидемиолог, който отказал да напусне заразения район, а държавата в онези години нямала нито време, нито възможност да се бори с епидемията и върху района просто била хвърлена бомба; как след смъртта на майка им Рада, за да изхрани малкия Гай и съвършено безпомощния чичо Каан, работела по осемнадесет часа в денонощие като миячка на съдове, после като чистачка в един разкошен вертеп за спекуланти, после участвувала в „женските надпреварвания със залагане“, после лежала в затвора, макар и за кратко време, но останала без работа и няколко месеца трябвало да проси…
Максим слушаше разказите на чичо Каан, някога известен учен, как още в първата година на войната разтурили Академията на науките, съставили на Негово Императорско Величество Академичен Батальон; как по време на войната полудял и се обесил създателят на еволюционната теория; как варили чорба от насекоми и бурени; как гладната тълпа разгромила зоологическия музей, за да вземе за храна спиртосаните екземпляри…
Максим слушаше простите разкази на Гай за строежа на кулите от противобалистичната защита; как
