Познава математиката, познава механиката, военната химия — превъзходно, палеонтологията — господи, кой в наше време разбира от нея! — но също я познава… Рисува като художник, пее като артист… и е добър, неестествено добър. Разгони и изби бандитите, сам срещу осем души, с голи ръце, друг на негово място щеше да навири нос и да гледа всички отвисоко, а той се измъчваше, цели нощи не спа, огорчаваше се, когато го хвалеха и му благодаряха, а веднъж избухна — побеля целият и кресна, че е нечестно да хвалят някого за убийство… Господи, какъв проблем беше, докато го уговоря да се включи в Легиона! Всичко разбирам, казва, с всичко съм съгласен, но нали там ще трябва да стрелям. По хора. Казвам му: не по хора, а по дегенерати, по-големи гадове от ония бандити… Разбрахме се, слава богу, че отначало, докато свикне, само ще ги обезоръжава… И смешно, и някак страшно. Не, ненапразно той се изтърва, че е дошъл от друг свят. Знам го аз този друг свят. Дори книга има за него в чичовата библиотека — „Мъгливата страна Зартак“. Има, както пише там, в Алабастровите планини долина Зартак, където живеят щастливи хора… И по описание са точно като Максим. И ето най-чудното: ако някой от тях напусне долината си, веднага забравя откъде е родом и как е живял преди, помни само, че е от друг свят… Чичо твърди, наистина, че няма такава долина, всичко това е измислица, има само планински хребет, наречен Зартак, където, казва, по време на онази война хвърлиха супербомба, така че планинците там за цял живот изгубиха ум и разум…
— Защо мълчиш? — попита Максим. — За мен ли мислиш?
Гай извърна поглед.
— Ти ето какво… — каза той. — Аз теб само за едно те моля — в интерес на дисциплината никога не показвай, че знаеш повече от мен. Виж как се държат другите и прави точно като тях.
— Старая се — тъжно каза Максим. Помисли малко и добави: — Трудно е да се свикне. У нас всичко е иначе.
— А как е раната ти? — попита Гай, за да смени темата.
— Раните ми зарастват бързо — разсеяно каза Максим. — Слушай, Гай, дай след операцията да си отидем право в къщи. Защо ме гледаш така? На мен вече ми домъчня за Рада. А на теб? Ще откараме момчетата в казармата и с камиона направо ще си отидем. Ще освободим шофьора…
Гай си пое повече въздух, но в този момент сребристата кутия на високоговорителя от стълба над главите им загъргори и гласът на дежурния по бригада изкомандува:
— Шеста рота, строй се на плаца! Шеста рота, внимание…
И Гай само кресна:
— Кандидат Сим! Прекрати разговорите, бегом в строя!
Максим хукна, но Гай го дръпна за цевта на автомата:
— Много те моля… — каза той. — Като всички! Дръж се като всички! Днес самият ротмистър ще те наблюдава…
След три минути ротата се строи. Вече се стъмни, над плаца светнаха прожектори. Зад строя меко ръмжаха моторите на камионите. Както винаги преди операция господин бригадирът, съпроводен от господин ротмистъра Чачу, мълчаливо мина пред строя, оглеждайки всеки легионер. Беше спокоен, с присвити очи, с приветливо повдигнати ъгълчета на устните си. После, така и без да каже нищо, кимна на господин ротмистъра и се отдалечи. Господин ротмистърът, поклащайки се, с леко размахване на осакатената ръка излезе пред строя и обърна към легионерите тъмното си лице.
— Легионери! — изграка той с глас, от който Гай изтръпна. — Предстои ни дело. Да го изпълним достойно… Внимание, рота! По-о колите! Капрал Гаал, при мен!
Когато Гай тичешком се доближи и се изпъна пред него, господин ротмистърът каза:
— Вашата секция има специална задача. След пристигане не излизайте от колата. Ще командувам лично аз.
Глава шеста
Камионът имаше отвратителни амортисьори и това силно се чувствуваше по отвратителния паваж. Кандидатът Максим, стиснал автомата между коленете си, грижливо държеше Гай за колана, защото съобрази, че на капрала, който толкова се грижи за своя авторитет пред подчинените, не му прилича да хвърчи над седалката като кандидата Зойза например. Гай не възразяваше или може би просто не забелязваше предвидливостта на подчинения си. След разговора с ротмистъра беше нещо много угрижен и Максим се радваше, че по разписание трябва да бъдат заедно и той ще може да му помогне, ако се наложи.
Камионите минаха край Централния театър, дълго пътуваха край вонящия Имперски канал, после завиха по дългата и празна по това време Обущарска улица и започнаха да лавират из кривите улички на някакво предградие, където Максим никога не беше ходил. А той в последно време беше обиколил много места, беше изучил града основно. Въобще много успя да узнае за тези четиридесет и нещо дни, да се ориентира най- сетне в положението. А то се оказа много по-неутешително и много по-изненадващо, отколкото предполагаше.
Още докато изучаваше буквара, Гай започна да му досажда с въпроса, откъде се е появил. Рисунките не помагаха — Гай ги възприемаше с някаква странна усмивка и продължаваше да повтаря: „Откъде си?“ Най- сетне Максим раздразнено посочи тавана и отговори: „От небето“. За негова изненада Гай намери отговора за съвсем естествен и започна с въпросителна интонация да изброява някакви названия, които Максим отначало взе за имена на планетите от тукашната слънчева система. Но Гай разгърна карта на света в меркаторско начертание — и се оказа, че тези имена не са на планетите, а на страните-антиподи. Максим сви рамене, произнесе всички известни му изрази на отрицание и започна да изучава картата, с което разговорът временно приключи.
Два-три дни по-късно вечерта Максим и Рада гледаха телевизия. Течеше някакво много странно предаване, нещо като кинофилм без начало и без край, без определен сюжет, с безброй действуващи лица — страшновати, действуващи твърде идиотски от гледна точка на кой да е хуманоид. Рада гледаше с интерес, с възклицания, хващаше ръкава на Максим, един-два пъти дори поплака, а на Максим бързо му доскуча, чак задряма от унило-тревожната музика, когато на екрана изведнъж се мярна нещо познато. Той дори потърка очи. На екрана беше Пандора, мрачен тахорг се промъкваше през джунглите, тъпчеше дърветата; изведнъж се появи Петьо със свирка-манок в ръка; съсредоточен и сериозен, той отстъпваше заднешком, спъна се в някакъв корен и се пльосна в блатото по гръб. Максим позна собствената си ментограма, после още една и още една, но нямаше никакви коментари, свиреше все същата музика, а Пандора изчезна, отстъпи мястото на сляп мършав човек, който пълзеше по плътно покрит с прашна паяжина таван. „Какво е това?“ — попита Максим, сочейки с пръст екрана. „Предаване — нетърпеливо каза Рада. — Интересно е, гледай.“ Той така и не получи разумно обяснение; дойде му наум, че това са спомените на десетки различни пришълци за своите планети. Но бързо се отказа от тази мисъл. Световете бяха прекалено страшни и еднообразни — глухи задушни стаи, безкрайни коридори, затрупани с мебели, от които изведнъж започваха да никнат огромни бодли; спирални стълби, завинтени в непрогледния мрак на тесни кладенци; затворени с решетки мазета, натъпкани с тъпо мърдащи тела, между които надничаха болезнено неподвижни лица, като от картините на Йероним Бош — това повече приличаше на болна фантазия, отколкото на реален свят. На фона на тези видения ментограмите на Максим сияеха с ярък реализъм, преминаващи поради темперамента му в романтичен натурализъм. Такива предавания се повтаряха почти всеки ден, наричаха се „Вълшебно пътешествие“, но Максим така и не разбра какъв е техният смисъл. В отговор на въпросите му Гай и Рада с недоумение свиваха рамене и отговаряха: „Предаване. За да бъде интересно. Вълшебно пътешествие. Приказка. Ти гледай, гледай! Понякога е смешно, понякога е страшно.“ Тогава Максим започна да се съмнява дали целта на изследванията на професор Хипопотама е бил контактът и дали това изобщо са били изследвания.
Този интуитивен извод косвено се потвърди десет дни по-късно, когато Гай мина конкурса в школата на претендентите за първи офицерски чин и започна да зубри математика и механика. Схемите и формулите от елементарния курс по балистика предизвикаха у Максим недоумение. Започна да разпитва Гай, който отначало нищо не разбра, после със снизходителна усмивка започна да му обяснява космографията на своя свят. И тогава се изясни, че Обитаемият остров не е кълбо, не е геоид и изобщо не представлява планета.
Обитаемият остров беше Светът, единственият свят във Вселената. Под краката на аборигените беше
