стои пред него в една редица. Добре! Направо прекрасно! Чак вътре нещо ти изстива. Гай отново сложи ръце зад гърба и мина пред строя.
— Легионери! — каза той. — Ние сме опората и единствената надежда на Огненосните Творци. Само на нас те могат да се доверят без съмнение във великото си дело. — (Това беше истина, най-истинска истина със своето очарование и възвишеност.) — Бойният Легион е железният юмрук на историята. Той е призван да помете всички прегради по гордия наш път. Мечът на Бойния Легион е закален в сраженията, пари ръцете ни и само потоци вражеска кръв могат да го охладят. Врагът е хитър. Той е страхлив, но упорит. Огненосните Творци са ни заповядали да сломим това коварно упорство, да изтръгнем с корен онова, което ни тегли назад към хаоса и развратната анархия. Това е дългът ни и ние ще бъдем щастливи да го изпълним. Ние правим огромни жертви, нарушаваме покоя на нашите майки, братя и деца, лишаваме от заслужен отдих честния работник, честния чиновник, честния търговец и фабрикант. Но те знаят защо сме принудени да нахлуваме в домовете им и ни посрещат като най-добри приятели, като свои защитници. Помнете това и не си позволявайте да бъдете прекалено увлечени от благородния плам в изпълнението на задачата. Приятелят е приятел, а врагът е враг… Има ли въпроси?
— Не! — изрева секцията с дванайсет гърла.
— Мир-но! Тридесет минути за почивка и проверка на снаряжението. Свободни сте!
Секцията се пръсна тичешком, после легионерите на групи по двама и трима се отправиха към казарменото помещение. Гай без бързане тръгна подир тях, усещайки в себе си приятна опустошеност. Мак го чакаше отстрани, предварително усмихнат.
— Искаш ли да поиграем на думи? — предложи той.
Гай мислено застена. Сега да му се скараш! Има ли нещо по-противоестествено от кандидат, хлапак, който половин час преди операцията се натрапва с фамилиарности на своя началник!
— Сега не е време — възможно по-сухо каза той.
— Вълнуваш ли се? — съчувствено попита Мак.
Гай спря и вдигна очи към небето. Какво, какво може да се направи? Оказва се, че е съвършено невъзможно да креснеш на този добродушен наивен гигант, при това спасител на сестра ти, при това — защо да се лъжем — човек, който стои много над теб във всички отношения освен в строевата служба… Гай се огледа и каза умолително:
— Слушай, Мак, ти ме поставяш в неловко положение. Когато сме в казармата, аз съм твой началник, аз заповядвам, ти се подчиняваш. Сто пъти съм ти казвал…
— Но аз съм готов да се подчиня! — възрази Мак. — Аз знам какво е това дисциплина. Заповядай!
— Аз вече заповядах. Подготви снаряжението си.
— Не, Гай, прощавай, ти заповяда не така. Ти заповяда да подготвим снаряжението и да почиваме. Забрави ли? Аз направих всичко и сега почивам. Дай да поиграем, аз измислих хубава дума…
— Мак, разбери — подчиненият има право да се обръща към началника си, първо, само по установената форма, и, второ — предимно по служба.
— Да, помня. Параграф девети. Но това е по време на служба, а сега почиваме…
— Защо мислиш, че аз почивам? — попита Гай. Те стояха зад макета на оградата с бодлива тел и тук, слава богу, никой не можеше да види как тази кула се е облегнала на оградата и все посяга да хване своя капрал за копчето.
— Аз почивам само в къщи, но дори и там не бих позволил на никой подчинен да… Слушай, пусни моето копче и закопчай своето.
Максим се закопча и каза:
— На службата едно, в къщи друго. Защо?
— Хайде да не говорим за това. Омръзна ми да повтарям едно и също… Между другото, кога ще престанеш да се хилиш в строя?
— В устава нищо не е казано за това — незабавно отговори Максим. — А що се отнася до повтарянето на едно и също, ето какво. Не се обиждай, Гай, аз знам, че ти не си… говорец… речевик…
— Какво не съм?
— Човек, който умее да говори красиво.
— Оратор ли?
— Оратор… Да, оратор. Но все едно. Ти днес се обърна към нас с реч. Правилни думи, хубави. Но когато в къщи ми разказваше за задачите на Легиона, за положението в страната, беше много интересно. Беше съвсем по твоему. А тук ти за седми път повтаряш едно и също, и всеки път не е по твоему. Много вярно. Много еднакво. Много скучно. Нали? Нали не се обиждаш?
Гай не се обиди. Тоест някаква студена игличка все пак бодна самолюбието му: досега мислеше, че говори също така убедително и гладко като капрал Серембеш или дори господин ротмистъра Тоот. Но ако се замислиш, и капрал Серембеш, и господин ротмистърът също повтаряха едно и също в продължение на три години. И в това няма нищо чудно или още повече срамно, щом за три години не са станали никакви съществени промени във вътрешното и външното положение…
— А къде е писано в устава — с насмешка попита Гай, — че подчиненият може да прави забележки на началника си?
— Там е казано обратното — с въздишка призна Максим. — Според мен това е неправилно. Ти нали слушаш моите съвети, когато решаваш задачи по балистика и слушаш забележките ми, когато бъркаш изчисленията.
— Това е в къщи! — проникновено каза Гай. — В къщи всичко може.
— Ами ако по време на стрелба ти грешно ни дадеш прицела? Например не внесеш поправка за вятър. А?
— В никакъв случай — твърдо каза Гай.
— Значи да стреляме неправилно? — изуми се Максим.
— Ще стреляте, както ви е заповядано — строго каза Гай. — За тези десет минути, Мак, ти наприказва петдесет денонощия арест. Разбра ли?
— Не, не разбирам… Ами по време на бой?
— Какво по време на бой?
— Ако дадеш грешен прицел. А?
— Хм… — каза Гай, който още нито веднъж не беше командувал по време на бой.
Той изведнъж си спомни как по време на разузнаване с бой капрал Бахту се обърка в картата, навря секцията си под кинжалния огън на съседната рота, сам загина заедно с половината секция… а всъщност ние знаехме, че е сбъркал, но никой и не помисли да го поправи.
„Господи — съобрази изведнъж Гай, — на нас изобщо не би ни дошло наум, че можем да го поправим. А ето, Максим не разбира това, и дори не че не разбира — тук няма нещо кой знае какво, — а просто не го признава. Колко пъти досега е ставало така: вземе нещо съвсем очевидно и го отхвърли и не можеш да го убедиш, точно обратното, започваш сам да се съмняваш, свят ти се завива, съвсем се шашардисваш… Не, все пак той не е обикновен човек — рядък, изключителен… Езика научи за месец. Граматиката — за два дни. Още за два дни изчете всичко, което имам. Математиката и механиката познава по-добре от господа преподавателите, а те в нашия курс са истински специалисти. Или да вземем чичо Каан…“
В последно време старецът обръщаше всичките си монолози зад масата предимно към Максим. Нещо повече, вече неведнъж той беше дал да се разбере, че Максим очевидно е единственият човек, който в наше време проявява такива способности и такъв интерес към изкопаемите животни. Той рисуваше на хартия някакви ужасни зверове, а Максим рисуваше някакви още по-ужасни и двамата спореха кой от тези зверове е по-древен, кой от кого е произлязъл и защо е станало така; в боя влизаха научните книги от чичовата библиотека и въпреки това имаше случаи, когато Максим не даваше на стареца да си отвори устата, при това Гай и Рада не разбираха нито дума, а чичото ту крещеше до пресилване, ту късаше на парчета рисунките, тъпчеше ги, наричаше Максим невежа, по-голям глупак от глупака Шапшу, ту изведнъж започваше яростно да чеше с две ръце рядката сива растителност на тила си и мърмореше с потресена усмивка: „Смело, массаракш, смело предположение… Вие имате фантазия, младежо!“ Особено добре помнеше Гай онази вечер, когато старецът беше поразен като от гръм от твърдението на Максим, че някои от тези допотопни твари са се придвижвали на задни крака — твърдение, което изглежда много просто и естествено решаваше някакъв стар научен спор…
