ъглите неподвижно стърчаха с ръце зад гърба и с бойни каски военни полицаи. Да, тук бързо бяха реагирали на събитията — обща тревога, всички по местата! Още щом са се опомнили от депресията.
„Може би не трябваше да взривявам направо? Може би трябваше да действувам по плана на прокурора?… Не, не, массаракш! Нека всичко върви както е тръгнало. Нека той не ми се кара напразно. Нека те сами се ориентират, те непременно ще се ориентират, щом главите им се прояснят…“
Странник отново излезе на магистралното шосе. Вепър деликатно го потупа по рамото с дулото на пистолета:
— Бъдете така добър, оставете ме тук. Ето тук, дето стоят хората…
До вестникарската будка, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на дългите си сиви палта, стояха пет души; никой друг нямаше по тротоарите, изглежда депресионният удар беше наплашил хората и те се бяха изпокрили.
— А какво мислите да правите? — попита Странник, намалявайки скоростта.
— Да подишам чист въздух. Днес е чудно време…
— Това е наш човек — каза му Максим (Странник страшно се озъби). — Пред него можем да говорим за всичко.
Колата спря. Хората с палтата предпазливо се скриха зад будката. Виждаше се как надничат оттам.
— Наш? — повтори Вепър и вдигна вежда. — Как така наш?
Максим в затруднение погледна Странник. Онзи изобщо нямаше намерение да му помага.
— Впрочем, добре — каза Вепър. — Вярвам ви. Сега ние ще се заемем с щаба. Предполагам, че трябва да започнем оттам. Знаете за какво говоря — там има хора, които трябва да се премахнат, докато не са оседлали движението…
— Правилна мисъл… — каза Странник. — Между другото, струва ми се, че ви познавам. Вие сте Тик Феску по прякор Вепър, нали?
— Напълно вярно — вежливо каза Вепър и се обърна към Максим. — А вие се заемете с Творците. Това е трудна работа, точно за вас. Къде да ви търся занапред?
— Почакайте, Вепър — каза Максим. — Без малко не забравих. След няколко часа цялата страна ще бъде поразена за много денонощия от лъчев глад. Всички ще бъдат напълно безпомощни…
— Всички ли? — със съмнение в гласа попита Вепър.
— Всички освен дегенератите. Това време трябва да се използува.
Вепър се замисли.
— Е, прекрасно. Ако е истина… Впрочем, ние ще имаме работа именно с дегенерати. Та къде все пак да ви търся?
— По предишния телефон — каза Странник — и на предишното място. И още нещо. Създайте свой комитет. Възстановете организацията, която имахте по време на империята. Някои ваши хора работят при мен в института… Массаракш! — изведнъж изсъска той. — Нямам нито време, нито нужните хора под ръка… Дяволите ще ви вземат, Максим!
— Най-важното — каза Вепър, като сложи ръка на рамото на Максим, — че вече го няма Центъра. Браво, Мак. Благодаря ви…
Стисна рамото на Максим и започна да се измъква неловко, като се закачаше с протезата.
— Господи! — произнесе той, застанал до колата със затворени очи. — Нима наистина го няма? Та това… това е…
— Затворете вратата — каза Странник. — По-силно, по-силно…
Колата от място тръгна с голяма скорост. Максим се озърна. Вепър стоеше в средата на групичката хора със сиви палта и говореше нещо, като размахваше ръката с пистолета. Хората стояха неподвижно. Още не бяха разбрали. Или не бяха повярвали.
Улицата беше пуста. Срещу тях, държейки се близо до тротоара, идваха бронетранспортьори с легионери, а някъде в далечината, където беше завоят към института, няколко коли вече преграждаха пътя; притичваха фигури, облечени в черно. И изведнъж в колоната бронетранспортьори се появи познатата до отвращение яркооранжева патрулна кола с дълга телескопична антена.
— Массаракш… — промърмори Максим. — Съвсем забравих за тия…
— Ти за много неща си забравил — каза Странник. — За самоходните излъчватели, за Островната Империя, за икономиката… Известно ли ти е, че в страната има инфлация? Изобщо известно ли ти е какво е това „инфлация“? Известно ли ти е, че има заплаха от глад, че земята не ражда? Известно ли ти е, че ние тук не успяхме да създадем нито запаси от жито, нито запаси от медикаменти? Знаеш ли, че този твой лъчев глад в двадесет процента от случаите води до полудяване? — Той изтри с длан мощното си олисяло чело. — Сега ще ни трябват лекари… дванадесет хиляди лекари. Ще ни трябват белтъчни синтезатори, ще трябва да дезактивизираме като начало поне сто милиона хектара заразена почва. Трябва да спрем израждането на биосферата… Массаркш, нужен ни е поне един земянин на Островите, в адмиралтейството на оня мръсник… Никой от нашите не може да се удържи там, не може поне да се върне и да разкаже какво става там…
Максим мълчеше. Спряха пред колите, които преграждаха пътя. Тъмнолик набит офицер се приближи със странно познато размахване на ръка и с гракащ глас поиска документите. Странник злобно и нетърпеливо пъхна под носа му блестящ жетон. Офицерът мрачно козирува и погледна Максим. Беше ротмистър… не, вече бригадир от Бойния Легион Чачу! Очите му се разшириха.
— Този човек с вас ли е, ваше превъзходителство?
— Да. Незабавно заповядайте да ми освободят пътя.
— Моля за извинение, ваше превъзходителство, но този човек…
— Незабавно освободете пътя! — кресна с гръмотевичен глас Странник.
Бригадир Чачу отново мрачно козирува, направи „кръгом“ и махна на войниците. Един от камионите се отдръпна и Странник подкара с пълна скорост пред образувалия се проход.
— Ето, виждаш ли? А ти си мислеше, че нещата ще бъдат такива: раз-два и край… Да застреляме Странник, да избесим Творците, да разпъдим страхливците и фашистите в щаба — и революцията е готова…
— Никога не съм мислил така — каза Максим. Чувствуваше се много нещастен, смазан, безпомощен, безнадеждно глупав.
Странник косо го погледна, усмихна се тъжно и Максим изведнъж видя, че той не е никакъв дявол, не е никакъв Странник, никакво чудовище — просто, един много възрастен, много добър и много уязвим човек, угнетен от огромната си отговорност, измъчен от своята отвратителна маска на студен убиец, ужасно огорчен от поредната пречка, провалила щателно обмисления план и особено разстроен от факта, че този път му е попречил негов сънародник, земянин…
— Закъснях аз с теб — печално каза той. — Недогледах, подцених те. Мислех си — хлапе, жалко за него, оплете се като пате в кълчища… — той отново се усмихна и въздъхна. — Бързи момчета сте вие от ГСТ, обаче…
— Недейте — каза Максим. — Не се измъчвайте толкова. Ето, аз не се измъчвам… Прощавайте, как се казвате?
— Наричайте ме Рудолф.
— Да… Ето, аз не се измъчвам, Рудолф. Аз възнамерявам да работя. Да правя революция.
— По-добре си върви в къщи — вече съвсем безнадеждно го посъветва Странник.
— Аз съм си в къщи — нетърпеливо каза Максим. — Стига за това… Интересуват ме самоходните излъчватели. Какво ще правим с тях?
— С тях няма какво да правим. Помисли по-добре какво ще правим с инфлацията…
— Аз питам за излъчвателите.
Странник въздъхна:
— Те работят с акумулатори и могат да бъдат заредени само при мен в Департамента. След три денонощия ще свършат… Но след месец трябва да започне нахлуване откъм Островната Империя. Обикновено успявахме да отклоняваме подводниците от курса, до брега достигаха отделни единици, А този път те готвят армада… Аз разчитах на депресионното излъчване, а сега просто ще трябва да ги потопяваме.
Той помълча.
— Значи ти си си в къщи. Да речем… С какво конкретно смяташ да се заемеш?
