— Той е във Валдай! В курорта „Трепетлика“! На езерото Веле! И имайте предвид, че нулевият транспорт не работи!
— М-м-м! — доста силно измънка журналистът Камерер. Двучасовото въздушно пътешествие явно не влизаше в неговите планове за днешния ден. Човек би могъл дори да го заподозре, че изобщо е противник на пътешествията по въздуха.
— Два часа… — замърмори той. — Виж ти какво излезе… А аз някак съвсем другояче си го представях… Моля да ме извините, Майя Тойвовна, но може би има някакъв начин да се свържа с него оттука?
— Сигурно може — каза Майя Тойвовна с вече съвсем угасващ глас. — Но не му зная номера… Слушайте, Камерер, я по-добре ме оставете сама. Така и така сега с нищо не мога да ви бъда полезна.
И чак сега журналистът Камерер осъзна докрай цялата неловкост на своето положение. Той скочи и се втурна към вратата. Усети се, върна се до масата, промърмори неясно някакви извинения и отново се втурна към вратата, събаряйки по пътя креслото. Вдигна го, като продължаваше да мънка извинения, и го постави на мястото му с такова голямо внимание, сякаш беше от кристално стъкло или порцелан. Заотстъпва, като се кланяше, натисна със задник вратата и се измъкна в коридора.
Притворих внимателно вратата и известно време постоях, като разтривах с обратната страна на дланта си изтръпналите мускули на лицето. Повдигаше ми се от срам и отвращение към самия себе си.
2 юни 78 година
„ТРЕПЕТЛИКА“. ДОКТОР ГОАНЕК
От източния бряг „Трепетлика“ изглеждаше като ято бели и червени покриви, накацали в зелено- червените храсталаци от офика. Там имаше още тясна плажна ивица и дървен на вид пристан, където бяха се сгушили рояк пъстроцветни лодки. По целия озарен от слънцето склон не се виждаше жива душа и само на пристана важно седеше, провесил босите си крака, някакъв човек в бели дрехи — изглежда, ловеше риба, защото беше твърде неподвижен.
Хвърлих дрехите си на седалката и без много шум влязох във водата. Хубава беше, водата на езерото Ееле, чиста и сладка, същинско удоволствие беше човек да плува в нея.
Когато се покатерих на пристана и заподскачах на един крак по нагорещените от слънцето дъски, за да извадя водата от ухото си, онзи в белите дрехи най-после вдигна очи от плувката на въдицата и като ме огледа през рамо, с интерес се осведоми:
— Така ли се довлякохте от Москва, само по бански?
И този беше дядка към стоте, сух и мършав като бамбуковата си пръчка, само лицето му не беше жълто, а по-скоро шоколадовокафяво или, дори бих казал, почти черно. Може би поради контраста с неговите чисто бели дрехи. Впрочем очите му бяха млади — малки, сини и весели. Ослепително бяла шапка с гигантска козирка покриваше неговата несъмнено олисяла глава и му придаваше вид на жокей в оставка или на марктвеновски ученик, офейкал от неделното училище.
— Казват, че тука имало невъобразимо много риба — рекох аз като клекнах до него.
— Лъжат — рече той отсечено и тежко.
— Казват, че тук човек можел добре да прекара отпуската си — рекох аз.
— Зависи — рече той.
— Тукашният курорт бил модерен, разправят — казах аз.
— Беше — каза той.
Изчерпах се и помълчахме.
— Този курорт беше модерен, млади момко — каза той назидателно, — преди три сезона. Или, както казва моят правнук Брячеслав, „по-по-предишната ваканция“. А сега знаете ли, млади момко, не можем да си представим нашия отдих без ледена вода, без дребни гадинки, без сурова храна и непроходими джунгли… Помните ли: „Дивите скали — те ще ми дадат убежище“… Таймир и Бафинова земя, значи… Космонавт ли сте? — неочаквано попита той. — Прогресор? Етнолог?
— Бях — казах аз не без злорадство.
— А аз съм лекар — рече той, без да му мигне окото. — Предполагам, че не съм ви нужен. През последните три сезона тук рядко бях нужен на някого. Впрочем практиката показва, че пациентите са склонни да се движат на тълпи. Вчера например дотрябвах. Човек се пита защо пък и днес да не дотрябва на някого? Сигурен ли сте, че не съм ви нужен?
— Само като приятен събеседник — искрено казах аз.
— Е, какво пък, и на туй благодарим — отвърна той с готовност. — Тогава тръгвайте да пием чай.
И ние отидохме да пием чай.
Доктор Гоанек живееше в голяма дървена къща, направена в традиционния руски стил от хоризонтални греди, край медицинския пункт. Къщата беше снабдена с всичко необходимо — веранда с изящни струговани перила, прозорци, украсени с дърворезба, петел на покрива, ултразвукова зидана печка с автоматично регулиране, две места за спане върху нея и баня, а също маза на два етажа, свързана между другото с Линията за доставки. Отзад, в гъсталака от висока коприва, беше и кабината за нулевия транспорт, изкусно маскирана като дървен клозет.
„Чаят“ на доктора се състоеше от ледена чорба от цвекло, просена каша с тиква и газиран квас със стафиди. Истински чай, чай като напитка нямаше: доктор Гоанек беше дълбоко убеден, че пиенето на силен чай подпомага образуването на камъни в бъбреците, а слабият чай е кулинарна безсмислица.
Доктор Гоанек отдавна живееше в „Трепетлика“ — беше поел тукашната практика преди дванадесет сезона. Виждал бе „Трепетлика“ като обикновен курорт, един от хилядите, и в периода на изключително фантастичния разцвет, по времето, когато в курортологията надделя идеята, че само умереният пояс може да направи почиващите щастливи. Не беше го напуснал и сега, в периода на очевидно безнадеждния упадък.
През този сезон, започнал както винаги през април, в „Трепетлика“ бяха пристигнали всичко на всичко трима летовници.
В средата на май тук почивала една съпружеска двойка — двама абсолютно здрави асенизатори. Те дошли направо от Северния Атлантик, където разровили огромна купчина радиоактивни отпадъци. Тази двойка — негър банту и малайка — сбъркала полукълбото и се появила тука с намерение да кара… ски. Като поскитали няколко дена из околните гори, една прекрасна вечер те изчезнали в неизвестна посока и чак след седмица изпратили телеграма от Фолкландските острови със съответните извинения.
И ето че вчера рано сутринта изневиделица в „Трепетлика“ се появил някакъв странен момък. Защо странен ли? Първо, не било ясно как е попаднал тук. Нямал нито сухопътно, нито въздушно превозно средство — доктор Гоанек можел да гарантира за това със своята безсъница и с острия си слух. Не пристигнал тука и пеша — хич не приличал на човек, който пътешествува пешком: доктор Гоанек безпогрешно определял кои са пеши туристи — по миризмата. Оставал нулевият транспорт. Но, както е известно, в последните няколко дни нулевата връзка е объркана поради флуктуация на неутронното поле, следователно човек може да попадне с нулевия транспорт в „Трепетлика“ само съвсем случайно. Обаче въпросът е, ако този момък е попаднал тук съвсем случайно, защо веднага се нахвърлил върху доктор Гоанек, сякаш цял живот е имал нужда именно от доктор Гоанек?
На пътешествуващия по бански турист Камерер това се стори малко тъмна работа и доктор Гоанек побърза да даде съответните пояснения. На странния момък не му трябвал лично доктор Гоанек. На него му трябвал който и да е лекар, но затова пък колкото по-скоро, толкова по-добре. Работата била там, че момъкът се оплаквал от нервно изтощение и той наистина бил изтощен, при това толкова силно, че за опитен лекар като доктор Гоанек било лесно да го установи с просто око. Доктор Гоанек сметнал, че веднага трябва да му бъде направено всестранно и старателно изследване, при което за щастие не била открита никаква патология. Забележително било, че тази благоприятна диагноза подействувала на момъка просто целебно. Той буквално разцъфнал пред очите му и след два-три часа, сякаш нищо не е било, вече приемал гости.
Не-не. гостите пристигнали по най-обикновения начин — със стандартен глайдер… всъщност не гостите, а гостенката. И, много правилно: за младия човек няма и не може да има по-целебна психотерапия от очарователна млада жена. В богатата си практика доктор Гоанек доста често се бил срещал с аналогични случаи. Ето например… Доктор Гоанек даде първия пример. Или да кажем… Доктор Гоанек даде втория пример. Съответно и за младите жени най-добрата психотерапия е… И доктор Гоанек даде третия,
