четвъртия и петия пример.
За да не се посрами, туристът Камерер побърза да отговори с примери от своя личен опит, когато веднъж като прогресор и той също се озовал на границата на нервното изтощение, но този жалък и неподходящ пример беше отхвърлен от доктор Гоанек с възмущение. Оказа се, че с прогресорите всичко е съвсем другояче — много по-сложно, а в известен смисъл, напротив, много по-просто. Във всеки случай доктор Гоанек никога не би си позволил без консултация със специалист да въздействува с каквито и да било психотерапевтични средства върху странния момък, ако той би се оказал прогресор…
Но, разбира се, страннният момък не бил прогресор. Между другото той май че никога не би могъл да стане прогресор: психиката му била доста неподходяща за това. Не, не бил той прогресор, ами артист или художник, сполетян от голяма творческа несполука. И това съвсем не бил първият и дори не десетият случай в богатата практика на доктор Гоанек. Той помнел… И доктор Гоанек взе да бълва разни случаи, един от друг по-хубави, като естествено при това заменяше истинските имена с всевъзможни Хиксове, Вети и дори Алфи…
Туристът Камерер, бивш прогресор и изобщо човек, грубичък по рождение, доста неучтиво прекъсна това поучително повествование, като заяви, че той лично никогаш не би се съгласил да живее в един курорт с чалнат артист. Това беше необмислена забележка и туристът Камерер незабавно беше поставен на място. Преди всичко думата „чалнат“ биде анализирана надълго и нашироко, направена на пух и прах и отхвърлена напълно като признак на медицинско невежество, при това отгоре на всичко и вулгарна. И чак след това с необикновена злъч в гласа Гоанек съобщи, че споменатият чалнат артист, очевидно предчувствувайки нашествието на бившия прогресор Камерер и всички несгоди, произтичащи от това, сам се отказал от мисълта да споделя с него един курорт и още сутринта отпътувал с първия попаднал му глайдер. При това той така бързал да избегне срещата с туриста Камерер, че дори не успял да се сбогува с доктор Гоанек.
Впрочем злъчта изобщо не достигна до съзнанието на бившия прогресор Камерер. Той взе всичко за чиста монета и изказа голямото си задоволство от факта, че курортът се е очистил от нервноизтощени хора на изкуството и вече няма никакви пречки да си избере по свой вкус най-подходящото място за престоя.
— Къде живя този неврастеник? — направо попита той и веднага поясни: — Питам, за да не губя напразно времето си да ходя там.
Този разговор вече се водеше на верандата с изящните перила. Малко шокираният доктор мълчаливо посочи една живописна дървена вила с голям син номер шест, която беше малко встрани от останалите постройки, на самия край на стръмния бряг.
— Чудесно — заяви туристът Камерер. — Значи няма да ходим нататък. А отначало ние с вас ще отидем ей-там… Харесва ми, че там офиката сякаш е по-гъста…
Нямаше никакво съмнение, че поначало общителният доктор Гоанек възнамеряваше да предложи, а в случай на съпротива и да натрапи своята особа като водач и познавач на „Трепетлика“. Но сега туристът и бивш прогресор Камерер му се струваше прекалено безцеремонен и груб.
— Несъмнено — сухо каза той. — Съветвам ви да минете по ей тази пътека. Потърсете вила номер дванайсет.
— Как? Ами вие?
— Съжалявам. Знаете ли, имам навик след чая да си почивам в хамака…
Без съмнение един-единствен жален поглед би бил достатъчен доктор Гоанек веднага, да се омилостиви и да изневери на своя навик в името на законите на гостоприемството. Затова грубият и вулгарен Камерер побърза да направи последния гаф.
— Пр-р-роклета възраст — съчувствено каза той и работата беше свършена.
Като кипеше безгласно от възмущение, доктор Гоанек се отправи към своя хамак, а аз се мушнах в гъсталака от офика, заобиколих медицинския пункт и се запътих напреки по склона към къщата на неврастеника.
2 юни 78 година
ВЪВ ВИЛА НОМЕР ШЕСТ
Беше ми ясно, че по всяка вероятност „Трепетлика“ вече никога няма да види очите на Лев Абалкин и че в неговото временно жилище няма да намеря нищо полезно. Но две неща никак не ми бяха ясни. Наистина как е попаднал Лев Абалкин в тази „Трепетлика“ и защо? Ако той наистина се крие, от негова гледна точка много по-логично и по-безопасно би било да се обърне към лекар в който и да било голям град. Например в Москва, до която оттук се лети десет минути, или поне във Валдай, до който оттук се лети две минути. По всяка вероятност той е попаднал тук съвсем случайно: или не е обърнал внимание на предупреждението за неутринната буря, или му е било все едно къде ще попадне. Имал е нужда от лекар, спешна и крайно остра. Защо?
И още нещо е странно. Нима опитен лекар, почти на сто години, може толкова да сбърка, та да обяви, че закоравелият прогресор не е годен за тази професия. Едва ли. Още повече че не за първи път се сблъсквам с въпроса за професионалното ориентиране на Лев Абал-кин… Изобщо решението изглежда безпрецедентно. Едно е да насочиш човека към тази професия въпреки професионалните му наклонности, а съвсем друго е да направиш прогресор човек с противопоказана психика. За такова нещо трябва да се отстранява от работа — и то не временно, а завинаги, защото тука вече мирише не на напразно пилеене на човешка енергия, а на изпращане на хора на смърт… Впрочем Тристан вече умря… И си помислих, че после, когато намеря Лев Абалкин, ще трябва непременно да издиря и хората, по чиято вина се е забъркала цялата тази каша.
Както и очаквах, вратата на временното жилище на Лев Абалкин не беше заключена. В малкия хол беше пусто, на ниска кръгла масичка до една газена лампа важно седеше детска играчка: мече-панда, което тържествено кимаше с глава, святкайки с рубиновите си очички.
Надникнах вдясно, в спалнята. Очевидно тук никой не беше влизал от година-две, а може би и през всичките тези три години — дори автоматичното осветление не беше включено, а в ъгъла над застеления креват тъмнееха паяжини с умрели паяци.
Заобиколих масичката и влязох в кухнята. Кухнята беше ползвана. На сгъваемата масичка имаше мръсни чинии, капакът на Линията за доставки беше отворен и в приемника се мъдреше непотърсен пакет с чепка банани. Очевидно там, в своя щаб „Ц“, Лев Абалкин беше свикнал да ползва услугите на ординарец. Впрочем спокойно можеше да се предположи, че не е знаел как да пусне киберчистача…
Кухнята донякъде ме подготви за това, което видях в гостната. Наистина само донякъде. Целият под беше осеян с парчета накъсана хартия. Широката кушетка беше разпердушинена — пъстрите възглавници се въргаляха на всички страни, а едната се оказа на пода в далечния ъгъл на стаята. Фотьойлът до масата беше прекатурен, а на масата бяха разхвърлени съдини с позасъхнала храна и пак същите мръсни чинии, а сред всичко това стърчеше начената бутилка вино. Още една бутилка, оставила лепкава диря по килима, се беше изтъркаляла до стената. Кой знае защо, имаше само една чаша с вино на дъното, но тъй като завесата на прозореца беше съдрана и едва-едва се крепеше, някак си веднага предположих, че втората чаша е излетяла през широко отворения прозорец.
Смачканата хартия не се търкаляше само на пода и не всичката беше смачкана. Няколко листа се белееха на кушетката, накъсани парчета бяха попаднали в съдините с храната и изобщо съдините и чиниите бяха отместени малко настрана, а на освободеното място лежеше цял топ хартия.
Пристъпих внимателно навътре и тутакси нещо твърдо се заби в босата ми пета. Беше парче кехлибар, което приличаше на кътник с два корена и беше пробито открай-докрай. Клекнах, огледах се и открих още няколко такива късчета, а останалата част от кехлибарения гердан се търкаляше под масата, до самата кушетка.
Както бях клекнал, взех най-близкото смачкано парче хартия и го разгладих върху килима. Беше половин лист от обикновена хартия за писане, на който някой беше нарисувал с писалка човешко лице. Детско лице. Някакъв дебелобузест малчуган на дванайсетина години. Според мен доносчик. Рисунката беше направена с няколко точни и уверени щрихи. Доста, доста добра рисунка. Изведнъж ми мина през ума, че може би греша, че съвсем не Лев Абалкин, а наистина някакъв професионален художник, сполетян от творческа несполука, е оставил след себе си целия този хаос.
Събрах всичката разхвърлена хартия, вдигнах фотьойла и се настаних в него.
