идиотите се ужасили. Проклетите разумни кретени. Той погледнал през нея и отвърнал глава. И вече не я гледал. Тя престанала да съществува за него като всички останали. Той изгубил своята вещ и се примирил със загубата. А когато отново си спомнил за нея, всичко вече било друго. Животът вече завинаги престанал да бъде тайнствената гора, в която той бил господар, а тя — най-ценното, което имал. Те вече започнали да го превръщат, той вече почти бил прогресор, вече бил на половината път към другия свят, където хората се предават и мъчат един друг. И личало, че твърдо следва този път, че се е оказал добър ученик, старателен и способен. Той й пишел, тя не отговаряла. Той я викал, тя не се обаждала. А трябвало не да й пише и не да я вика, а само да пристигне и да я напердаши, както едно време, и тогава може би всичко би станало както едно време. Но той повече не бил господар. Станал бил само мъж, каквито наоколо имало много, и престанал да й пише…
… Последното му писмо, както винаги написано на ръка — той признавал само писането на ръка, никакви кристали, никакви магнитни записи, само на ръка, — та последното му писмо пристигнало тъкмо оттам, от Синята змия. „Стояха зверчета около плета — пишел той, — в тях стреляха и те умираха.“ И в това негово последно писмо нямало нищо друго…
Тя трескаво си изливаше болката, като хлипаше и се секнеше в смачкани лабораторни салфетки, и внезапно разбрах, а след миг и тя сама каза, че вчера се е видяла с него. Тъкмо по времето, когато съм й звънил и съм беседвал с луничавия Тойво и когато успях да се свържа с Ядвига, докато съм разговарял с Екселенц и съм се излежавал в къщи, докато съм проучвал отчета за операцията „Мъртъв свят“ — през цялото това време тя е била с него, гледала го е, слушала го е и нещо там се е случило между тях, заради което тя сега търси утеха от един непознат.
2 юни 76 година
МАЙЯ ГЛУМОВА И ЖУРНАЛИСТЪТ КАМЕРЕР
Тя замълча, сякаш се опомни, и аз също се опомних, само че няколко секунди по-рано. Нали бях на работа. Трябваше да си гледам работата. Дългът. Чувството за дълг. Всеки е длъжен да изпълни дълга си. Какви изтъркани и груби думи. След всичко това, което чух. Да плюя на дълга и да направя всичко възможно, за да измъкна тази нещастна жена от тресавището на нейното странно отчаяние. Може би точно в това се състоеше моят истински дълг?
Но знаех, че не е така. Не е така по много причини. Например защото не умея да измъквам хора от тресавището на отчаянието. Просто не знам как се прави това. Не зная даже откъде да започна. И затова сега най-много ми се искаше да стана, да се извиня и да си отида. Но и това естествено нямаше да направя, защото трябваше непременно да науча къде са бе срещнали и къде е той сега…
Неочаквано тя отново попита:
— Кой сте вие?
Тя зададе този въпрос с треперящ и сух глас и очите й вече бяха сухи и блестящи — съвсем болни очи.
Преди да дойда, тя е седяла тук сама, макар наоколо да е било пълно, препълнено с нейни колеги и навярно дори с приятели, но въпреки всичко тя е била сама, даже някои са се приближавали до нея и са се опитвали да я заговорят, но тя все едно си е оставала сама, защото тук никой не е знаел и не е можел нищо да знае за човека, изпълнил душата й с това страшно отчаяние, с това изгарящо, погубващо силите разочарование и с всичко останало, което се било натрупало в нея през тази нощ, стремяло се да излезе и не намирало изход, и ето появявам се аз и изричам името на Лев Абалкин — сякаш рязвам със скалпел непоносимия цирей. И тогава тя избухва, и известно време изпитва огромно облекчение, съумява най-сетне да се навика, да се наплаче, да се освободи от болката, разумът й се освобождава и тогава преставам да бъда лечител, ставам такъв, какъвто съм в действителност — напълно чужд, непознат и случаен човек. И в този момент тя схваща ясно, че не мога да бъда съвсем случаен човек, защото чак такива случайности няма. Не може да се разделиш с любимия си преди двайсет години, двайсет години нищо да не знаеш за него, двайсет години да не чуваш името му, а после, след двайсет години, отново да го срещнеш, да прекараш с него страшна и горчива нощ, по-страшна и по-горчива от всяка раздяла, и на сутринта за първи път след двайсет години да чуеш неговото име от съвсем случаен, чужд и външен човек…
— Кой сте вие? — попита тя с треперящ и сух глас.
— Казвам се Максим Камерер — отговорих аз за трети път, като с всички сили си давах вид на напълно объркан. — Донякъде съм журналист… Но, за бога… Очевидно съм дошъл не навреме… Разбирате ли, събирам материал за книга, нещо като портрет на Лев Абалкин…
— Какво прави той тук?
Тя не ми вярваше. Може би усещаше, че търся не материал за Лев Абалкин, и самия Лев. Трябваше да се приспособявам. И то по-бързо. И аз, разбира се, се приспособих.
— В какъв смисъл? — попита озадачено и дори с известна тревога журналистът Камерер.
— Някаква задача ли изпълнява тук?
Журналистът Камерер се слиса.
— 3-задача ли? Н-нещо май не ви разбирам… — Журналистът е жалък. Няма никакво съмнение, че не е подготвен за такова посрещане. Без да иска, е попаднал в глупаво положение и даже представа си няма как да се измъкне сега от него. От всичко на света на журналиста Камерер най-много му се иска да избяга. — Майя Тойвовна, та аз… За бога, само да не си помислите… Смятайте, че все едно нищо не съм чул… Аз вече всичко забравих!… Изобщо не съм бил тука!… Но ако мога с нещо да ви помогна…
Журналистът Камерер бъбреше несвързано и беше почервенял от смущение. Той вече не седеше. Почти беше надвиснал над масата в услужлива и крайно неудобна поза, като все се мъчеше ободряващо да хване Майя Тойвовна за лакътя. Вероятно беше доста неприятен наглед, но вече несъмнено съвсем безвреден и глуповат.
— Такъв е стилът ми на работа, разбирате ли… — мънкаше той, като правеше жалък опит някак си да се оправдае. — Вероятно той може да се оспорва, не зная, но по-рано винаги ми е носел успех… Аз започвам от периферията: сътрудниците, приятелите… учителя, разбира се… наставниците… А вече след това — така да се каже, напълно въоръжен — щурмувам главния обект на изследването… Направих справка в „Комкон“ и ми казаха, че Абалкин трябва всеки момент да се върне на Земята… С учителя вече говорих… С лекаря… След това реших — с вас… но не навреме… Извинете, още веднъж извинете. Не съм сляп, виждам, че се получи някакво крайно неприятно съвпадение…
И все пак той успя да я успокои, този недодялан и глуповат журналист Камерер. Тя се облегна в креслото и прикри лицето си с длан. Подозренията изчезнаха, пробуди се срамът и я налегна умората.
— Да — каза тя. — Това е съвпадение…
Сега журналистът Камерер трябваше да се обърне и да се отдалечи на пръсти. Но не беше такъв човек този журналист. Не можеше той просто ей-така да остави сама една измъчена и разстроена жена, която несъмнено се нуждае от помощ и подкрепа.
— Разбира се, съвпадение и нищо повече… — мънкаше той. — И ще го забравим — все едно че нищо не е било… После, някой път, когато ви е удобно… когато пожелаете… естествено ще ви бъда безкрайно благодарен… То се знае, не ми се случва за първи път отначало да беседвам с главния обект, а след това… Майя Тойвовна, може би искате да извикам някого, а? Аз ей-сега…
Тя мълчеше.
— Ами да, няма нужда, точно така… Че защо? Та аз ще поседя с вас… за всеки случай…
Тя най-после свали ръка от лицето си и каза вяло:
— Не е необходимо да стоите с мен. По-добре вървете при вашия главен обект…
— Не-не-не! — запротестира журналистът Камерер. — Ще успея… Обектът си е обект, така да се каже, а аз не бих искал да ви оставям сама… Време имам колкото щете… — Той погледна с известна тревога часовника си. — А обектът вече няма къде да се дене! Сега ще го хвана… Пък и вероятно по това време той не си е вкъщи. Знам ги аз тези прогресори в отпуск… Сигурно скита из града и се отдава на сантиментални спомени…
— Той не е в града — каза Майя Тойвовна, като все още се сдържаше. — Ще трябва да летите два часа, докато стигнете до него…
— Да летя два часа ли? — Журналистът Камерер беше неприятно изненадан. — Извинете, но аз определено останах с впечатление…
