заради кучетата, нерешително си мисля аз, Зная, че не е така. Причината е Шчекн.
На четвъртата година от нашето познанство неочаквано стана ясно, че Шчекн владее добре английски език. Горе-долу тогава открих, че той съчинява музика — е, не симфонична естествено, а песнички, простички мелодии, много приятни и съвсем приемливи за слуха на землянина. А ето че сега излезе още нещо. Той ме поглежда накриво с жълтите си очи и пита:
— Как се досети за огъня?
Заставам нащрек. Оказва се, че съм се досетил за някакъв огън! Кога ли пък съм успял?
— Зависи за кой огън става дума? — казвам напосоки.
— Не разбираш за какво говоря ли? Или не искаш да отговориш?
Огън, огън, трескаво мисля аз. Усещам, че сега май ми се удава случай да узная нещо важно. Ако не бързам. Ако подавам точни реплики. Кога ли пък съм говорил за огън? Да! „Изплашете ги с огън.“
— Всяко дете знае, че животните се страхуват от огъня — казвам. — Затова и се досетих. Нима беше толкова трудно да се досетя?
— Според мен беше трудно — мърмори Шчекн. — Досега не се досещаше.
Той млъква и престава да ме гледа под око. Поприказвахме си, значи. Умна глава е все пак. Ясно му е, че или не съм разбрал, или не искам да приказвам, когато ни чуват… И в единия, и в другия случай е по- добре да спрем дотук… И така, аз се досетих за огъня. Всъщност за нищо не съм се досещал. Просто казах на Вандерхузе: „Изплашете ги с огън.“ И Шчекн реши, че се досещам за нещо. Огън, огън… Естествено Шчекн нямаше никакъв огън. Значи е имал. Само че аз не съм го видял, а кучетата са го видели. И таз хубава, само това липсваше. Гледай го ти Шчекн.
— А ти ги обгори, а? — питам аз предпазливо.
— Огънят обгаря — отвръща сухо Шчекн.
— И всеки главанак ли може да прави това?
— Само земляните ни наричат главанаци. Южните изроди ни наричат вампири. В устието на Синята змия ни викат главозамайващите. А на Архипелага — „цзеху“… В руския език няма съответствие. Това значи подземен жител, който умее да покорява и да убива със силата на своя дух.
— Ясно — казвам аз.
Само пет години ми бяха потребни, за да науча, че моят най-близък приятел, от когото никога нищо не съм скривал, притежава способността да покорява и убива със силата на своя дух. Да се надяваме, че само кучета, а изобщо — кой го знае… Всичко на всичко пет години приятелство. Дявол да го вземе, защо се засягам толкова в края на краищата?
Шчекн мигновено улавя горчивината в гласа ми, но я тълкува по сной начин:
— Не бъди алчен — казва той. — Затова пък вие имате много неща, които ние нямаме и никога няма да имаме. Машините ви, науката ви…
Излизаме на площад и веднага спираме, защото виждаме оръдието. То стои вляво, зад ъгъла, ниско и сякаш притиснато към паважа — дълго дуло с тежка ръкохватка на гърления спирач, нисък и широк щит, боядисан в маскировъчни цветове и фигури, широк тръбен лафет, дебели колела с гуми… От тази позиция е бил даден не един изстрел, но отдавна, много отдавна. Гилзите на изстреляните снаряди се търкалят наоколо, целите проядени от зелен и червен окис, тегличите на лафета са разпорили асфалта до пръстта и сега са потънали в гъста трева, и дори малко дръвче е успяло да избуи от лявата страна на лафета. Ръждясалият затвор е отворен, мерника изобщо го няма, а отзад на позицията изгнилите полуразпаднали се сандъци за снаряди са празни. Тук са стреляли до последния изстрел.
Поглеждам над щита и виждам накъде са стреляли. По-точно в началото съзирам грамадните, обрасли с бръшлян пробойни в стената на отсрещната къща и чак след това вниманието ми е привлечено от някакъв архитектурен абсурд. В подножието на къщата с пробойните съвсем не на място се мъдри малък едноетажен пастелножълт павилион с плосък покрив и сега ми става ясно, че са стреляли именно в него, с право мерене, почти в упор, от петдесет метра, а зеещите дупки в стената на къщата над него са от снарядите, неулучили целта, макар от такова разстояние да изглежда, че просто е невъзможно да не улучиш. Впрочем несполучливите изстрели не са чак толкова много и човек може само да се чуди на здравината на тази невзрачна жълта постройка, улучена от толкова снаряди, която въпреки това не се е превърнала в купчина боклук.
Разположението на павилиона е безсмислено и отначало ми се струва, че страхотните удари на снарядите са го отместили, отхвърлили са го назад, изтикали са го на тротоара и почти са го напъхали в стената на къщата. Но, разбира се, не е така. Естествено павилионът си стои именно там, където още от самото начало са го поставили някакви архитекти-чудаци: той е преградил напълно тротоара и е заел част от уличното платно, като без съмнение сигурно е пречил на движението.
Всичко, което се е случило тук, е станало доста отдавна, преди много години и отдавна вече е изчезнал мирисът на пожарите и стрелбите, но по странен начин се е съхранила и ме потиска атмосфрата на люта ненавист, на ярост и бяс, които са подтиквали на времето неизвестните артилеристи.
Заемам се да диктувам поредното донесение, а Шчекн, койо се е настанил встрани и недоволно е провесил челюст, демонстративно мърмори на висок глас, като ме гледа накриво с жълтите си очи:
„Хората… Не може да има никакво съмнение… Разбира се, хората… Желязо и огън, развалини, винаги едно и също…“ Очевидно и той усеща тази атмосфера, при това сигурно още по-силно от мен. Нали си спомня родния край — горите, натъпкани със смъртоносна техника, изпепелени пространства, където мъртво стърчат овъглените радиоактивни стъбла на дърветата и самата земя е пропита с ненавист, страх и гибел…
Няма какво повече да правим на този площад. Освен да градим хипотези и във въображението ни да изникват една от друга по-ужасни картини. Вървим нататък и си мисля, че в епохата на глобалните катастрофи цивилизациите изплискват на повърхността на битието цялата мръсотия, всичката утайка, натрупала се през вековете в гените на обществото. Формите на тази пяна са необикновено разнообразни и по тях може да се съди за неблагополучията на дадена цивилизация в момента на катаклизма, но много малко може да се каже за природата на този катаклизъм, защото най-различните катаклизми — било то глобалната пандемия или световната война, пък дори и геологичната катастрофа — изплискват на повърхността една и съща пяна: ненавист, животински егоизъм жестокост, която изглежда оправдана, но в действителност с нищо не може да бъде оправдана…
Съобщение от Еспада. Той е влязъл в контакт. Комов нарежда всички групи да подготвят транслаторите си за приемане на линвистична информация. Пресягам се и с напипване включвам портативния преводач на гърба си…
2 юни 78 година
МАЙЯ ГЛУМОВА, ПРИЯТЕЛКАТА НА ЛЕВ АБАЛКИН
Реших да не предупреждавам Майя Тойвовна за своето посещние, а направо в девет часа сутринта се запътих към Звездния площад.
На разсъмване малко преваля и огромният куб на музея от неодялан мрамор влажно проблясваше на слънцето. Още отдалеч видях малка пъстра тълпа пред главния вход, а щом се приближих съвсем, чух недоволни и разочаровани възгласи. Оказа се, че от вчера музеят е затворен за посетители във връзка с подготовката на някаква нова експозиция. Тълпата се състоеше най-вече от туристи, но в нея особено негодуваха научните работници, избрали точно тази сутрин, за да поработят с експонатите. На тях не им вършели работа новите експозиции. Трябвало по-отрано да ги предупредят за подобни административни клопки. А сега можело да се смята, че денят им е пропаднал… Суматохата се увеличаваше от кибернетичните чистачи, на които очевидно бяха забравили да сменят програмата и сега те безсмислено се лутаха в тълпата, като се мотаеха в краката на всички, ритани от раздразнените посетители, и непрестанно предизвикваха взривове от злорад смях със своите безсмислени опити да минат през заключената врата.
Щом ми стана ясна обстановката, не се задържах повече там. Не веднъж ми се е случвало да посещавам този музей и знаех къде се намира служебният вход. Заобиколих сградата и по сенчестата алея стигнах до широка ниска врата, едва забележима зад плътната стена от някакви пълзящи растения. Тази пластмасова врата, имитация на байцван дъб, също беше заключена. На прага се въртеше още един киберчистач. Видът му беше безнадеждно тъжен: през нощта горкият здравата се беше разредил, а сега
