тук, на сянка, шансовете му отново да натрупа енергия бяха малко.
Отместих го с крак и сърдито почуках. Отзова се гробовен глас:
— Музеят за извънземни култури временно е затворен, понеже в централните помещения се подрежда нова експозиция. Моля да ни извините, но ще трябва да дойдете след една седмица.
— Массаракш! — произнесох аз на глас, като се озърнах с известно безпокойство.
Наоколо естествено нямаше никой и само киберчистачът загрижено скърцаше под краката ми. Очевидно го бяха заинтересували моите обувки.
Отново го избутах и пак зачуках с юмрук по вратата.
— Музеят за извънземни култури… — проточи се гробовннят глас и изведнъж млъкна. Вратата се разтвори.
— А така — казах аз и влязох. Киберчистачът остана отвън.
— Е? — казах му аз. — Влизай.
Но той се отдръпна, сякаш не се решаваше, и в същия миг вратата отново се хлопна.
В коридорите имаше слаба, но доста характерна миризма. Отдавна съм забелязал, че всеки музей притежава свой мирис. Особено силно мирише в зоологическите музеи, но и тук също здравата миришеше. На извънземни култури вероятно.
Надникнах в първото попаднало ми помещение и намерих там две съвсем млади момичета, които с молекулярни поялници в ръка се бяха надвесили над някакво съоръжение, наподобяващо най-вече гигантско кълбо бодлива тел. Попитах ги къде мога да намеря Майя Тойвовна, получих подробни напътствия и се захванах да бродя по коридорите и залите на специалния сектор „Предмети на материалната култура с неизяснено предназначение“. Тук не срещнах никого. Широките научни маси очевидно бяха в централните помещения, където се занимаваха с новата експозиция, а тук нямаше никого и нищо освен предмети с неизяснено предназначение. Но затова пък по пътя се нагледах на тези предмети до насита и между другото останах с убеждението, че тяхното предназначение както е било досега, така и ще си остане неясно во веки веков, амин.
Намерих Майя Тойвовна в нейния кабинет-работилница. Щом влязох, тя повдигна глава към мен — красива, нещо повече, много мила жена: прекрасни кестеняви коси, големи сиви очи, леко чип нос, силни голи ръце с дълги пръсти, синя, на черно-бели райета, свободно падаща блуза без ръкави. Очарователна жена. На дясната си вежда имаше малка черна бенка.
Тя ме гледаше разсеяно и дори не мене, а сякаш през мене, гледаше и мълчеше. На масата пред нея нямаше нищо, само двете й ръце лежеха на масата, като че ли ги беше сложила пред себе си и беше забравила за тях.
— Моля да ме извините — казах аз. — Наричам се Максим Камерер.
— Да. Слушам ви.
Гласът й също беше разсеян и тя не каза истината: не ме слушаше. Тя не ме слушаше и не виждаше. И изобщо днес явно не и беше до мене. Всеки възпитан човек на мое място би се извинил и незабелязано би си отишъл. Но аз не мога да си позволя да бъда възпитан човек. Аз съм сътрудник на „Комкон-2“, който е на работа. Затова не взех да се извинявам, нито пък се наканих да тръгвам, а просто седнах в първото попаднало ми кресло и като направих добродушно приветлива физиономия, попитах:
— Какво става с вашия музей днес? Никого не пускат…
Тя май че малко се учуди.
— Не пускат ли? Нима?
— Ами нали ви казвам! Едва-едва ме пуснаха през служебния вход.
— А, да… Извинете, вие кой сте? При мене ли имате работа?
Повторих, че съм Максим Камерер и взех да излагам своята легенда.
И тогава се случи чудо. Едва-що произнесох името на Лев Абалкин, и тя сякаш се събуди. Разсеяността изчезна от лицето й, тя цялата пламна и буквално впи в мене сивите си очи. Но не каза нито дума и ме изслуша докрая. Само бавно повдигна от масата безволево лежащите ръце, преплете дългите пръсти и подпря на тях брадичката си.
— Вие лично познавахте ли го?
Разказах за експедицията в устието на Синята змия.
— И ще напишете за всичко това?
— Разбира се — казах аз. — Но това е малко.
— Малко за какво? — попита тя.
На лицето й се появи странно изражение — сякаш тя едвам сдържаше смеха си. Даже очите й заблестяха.
— Разбирате ли — започнах аз отново. — Ще ми се да покажа израстването на Абалкин като най-добрия специалист в своята област. На границата между зоопсихологията и социалната психология той направи нещо като…
— Но нали той не стана специалист в своята област — каза тя. — Та те направиха от него прогресор. Та те го… Те…
Не, не смеха си сдържаше тя, а сълзите. И сега престана да се сдържа. Захлупи лицето си в дланите и избухна в плач. Боже мой! И без това женските сълзи са ужасно нещо, а сега на всичко отгоре и нищо не разбирах. Тя ридаеше силно, до самозабрава, като дете, потръпвайки с цялото си тяло, а аз седях като същински глупак и не знаех какво да правя. В такива случаи хората винаги подават чаша вода, но в кабинета-работилница нямаше нито чаша, нито вода, нито пък някакви заместители; тук имаше само рафтове, отрупани с предмети с неизвестно предназначение.
А тя продължаваше да плаче, сълзите течаха на струйки между пръстите й и капеха на масата, тя дишаше на пресекулки, хълцаше и говореше, сякаш мислеше на глас — сама се прекъсваше безцелно и хаотично.
… Той я пердашил — охо, и още как. Трябвало само малко да си вирне носа и той й свивал сармите. Пет пари не давал, че тя е момиче и че е с три години по-малка от него — тя му принадлежала и край. Тя била негова вещ. Веднага станала такава, кажи-речи, в същия ден, когато я видял. Тогава тя била на пет години, а той — на осем. Той тичал в кръг и крещял своето собствено стихче-игра1: „Стояха зверчета около плета, в тях стреляха и те умираха.“ Десет пъти, двайсет пъти подред. На нея й станало смешно и тогава той я плеснал за пръв път…
… Да бъде негова вещ било прекрасно, защото той я обичал. Никога никого след това не е обичал. Само нея. Всички останали му били безразлични. Те нищо не разбирали и не можели да разберат. А той излизал на сцената, пеел песни и рецитирал — за нея. Така й казвал: „Това беше за тебе. Хареса ли ти?“ И се състезавал на висок скок — за нея. И се гмуркал на трийсет и два метра — за нея. И нощем пишел стихове — пак за нея. Много я ценял, своята собствена вещ, и през цялото време се стремял да бъде достоен за такава ценна вещ. И никой нищо не знаел за това. Той винаги можел да прави така, че никой нищо да не знае за това. До последната година, когато за това научил неговият учител…
… Той имал още много собствени вещи. Цялата гора около интерната била негова много голяма собствена вещ. Всяка птица в тази гора, всяка катеричка, всяка жаба във всяка вада. Той омагьосвал змиите, той започвал и прекратявал войните между мравуняците, той умеел да лекува елените и всички те били негова собственост освен стария лос на име Рекс, който признавал за равен на себе си, но после се скарал с него и го изгонил от гората…
… Глупачка, глупачка! В началото всичко било толкова хубаво, а после тя пораснала и намислила да се освободи. Направо му заявила, че не желае повече да бъде негова вещ. Той я напердашил, но тя била твърдоглава, държала на своето, проклетата глупачка. Тогава той отново я напердашил, жестоко и безпощадно, както биел своите вълци, които се опитвали вече да не му се подчиняват. Но тя не била вълк, тя била по-твърдоглава от всичките му вълци, взети заедно. И тогава той извадил от пояса си ножа, който сам си бил направил от кост, намерена в гората, и с яростна усмивка бавно и страшно си разпорил ръката от китката до лакътя. Стоял пред нея яростно усмихнат, кръвта шуртяла от ръката му като от чешма и попитал: „Ами сега?“ И още не успял да падне, когато тя разбрала, че е прав. Винаги бил прав, от самото начало. Но тя, глупачката му с глупачка, така и не поискала да го признае…
… А в началото на последната му година в интерната, когато тя се върнала след ваканцията, вече нищо нямало. Нещо станало. Навярно вече му били стегнали юздите. Или просто научили за всичко и естествено
