Знаем какво е искал да научи от Федосеев. Но представа нямаме какво е искал да изтръгне от Глумова…
Екселенц каза:
— Добре. Изяснявай. Но само така, че това да не попречи да изясниш главните въпроси. И не забравяй да си наденеш радиогривната. Надени я още сега, за да видя, че я слагаш…
С въздишка измъкнах гривната от чекмеджето на бюрото и я надянах на лявата си ръка. Гривната ми стискаше.
— Ха така — каза Екселенц и прекъсна връзката.
Тръгнах към банята. Откъм кухнята се разнасяха гърмежи и трясъци — Альона боравеше с утилизатора. Носеше се мирис на кафе. Взех душ и закусихме. Альона седеше срещу мен в моя халат и приличаше на китайско божество. Тя заяви, че днес трябва да изнася доклад и предложи да ми го прочете на глас за тренировка. Изклинчих, като се оправдах с обстоятелствата. Пак ли? — попита тя със съчувствие и в същото време агресивно. Пак, признах си аз малко предизвикателно. По дяволите, каза тя. Не споря, казах аз. И дълго ли ще продължи? — попита тя. Крайният срок е след три дни, казах аз. А ако не успееш? — попита тя. Тогава край на всичко, казах аз. Тя ме поглеждаше бегло и разбрах, че пак си представя разни ужаси. Пълна скука, казах аз, омръзна ми. Ще свърша набързо тази работа и ще заминем с тебе някъде по-далеч оттука. Няма да мога, каза тя тъжно. Нима на тебе не ти е омръзнало? — попитах аз. — Нали се занимавате само с глупости… Ей така трябва да й говори човек. Тя моментално се наежи и взе да доказва, че не се занимава с глупости, а с дяволски интересна и полезна работа. В края на краищата се уговорихме, че след месец ще отидем на Нова Земя. Сега това е модерно…
Върнах се в кабинета и без да сядам, набрах домашния номер на Глумова. Никой не се обади. Беше 07:51 часът. Сияйно слънчево утро. В такова време до осем може да спи само нашият Слон. Майя Глумова сигурно вече е тръгнала за работа, а луничавият Тойво се е върнал в своя интернат.
Взех да разпределям времето си през днешния ден. В Канада сега е късна вечер. Доколкото знам, активният живот на главанаците е най-вече през нощта, така че няма да е лошо, ако отида там след три- четири часа… Между другото какво става с нулевия транспорт днес? Направих справка. Нулевият транспорт беше възобновил нормалната си работа в четири часа сутринта. Тогава днес ще успея да отида и при Шчекн, и при Корней Яшмаа.
Отидох до кухнята, изпих още една чаша кафе и изпратих Альона до глайдера на покрива. Разделихме се с преувеличена сърдечност — беше я обхванала преддокладна треска. Старателно махах с ръка, докато се скри от очите ми, а после се върнах в кабинета.
Интересно защо ми е влязъл в главата този музей? Музей като музей… Вярно, той има някакво отношение към работата на прогресорите и по-точно към Саракш… И в същия момент си спомних разширените зеници на Екселенц, които изпълваха кажи-речи целите му ириси. Нима тогава той наистина се изплаши? Нима успях да изплаша Екселенц? И то с какво! С най-обикновеното и изобщо случайно съобщение, че приятелката на Абалкин работи в Музея за извънземни култури… в специалния сектор за обекти с неизяснено предназначение… Пардон! Той назова специалния сектор сам. Аз казах, че Глумова работи в Музея за извънземни култури, а той заяви: в специалния сектор за обекти с неизяснено предназначение. Спомних си дългата редица стаи, отрупани, накичени, преградени, запълнени с чудновати предмети, напомнящи абстрактни скулптури или топологични модели… И Екселенц допуска, че имперският щабен офицер, забъркал някаква каша на стотина парсека оттук, би могъл да се заинтересува от нещо в тези стаи…
Набрах служебния номер на Глумова и почти се вцепених. От екрана приятно ми се усмихваше Гриша Серосовин, по прякор Дърдоркото, от четвърта подгрупа на моя отдел. В продължение на няколко секунди гледах как последователно се сменя изражението по румената физиономия на Гриша. Приятна усмивка, объркване, официална готовност да чуе какво ще му наредя и накрая отново приятна усмивка. Сега малко напрегната. Можех да разбера момчето. Щом аз самият почти се вцепених, то съвсем естествено е той малко да се стъписа. Разбира се, най-малко от всичко е очаквал да види на екрана началника на своя отдел, но, общо взето, се справи доста добре.
— Добро утро — казах аз. — Бихте ли повикали Майя Тойвовна, ако може.
— Майя Тойвовна… — Гриша се огледа. — Знаете ли, няма я. Според мен още не е дошла на работа. Искате ли да й предадете нещо?
— Предайте й, че я е търсил журналистът Камерер. Тя трябва да ме помни. А вие май сте нов, а? Нещо не си спомням…
— Да, тук съм едва от вчера… Всъщност не работя точно тук, а с експонатите.
— Аха — казах аз. — Защо не… Благодаря. Пак ще се обадя.
Виж ти. Екселенц взема мерки. Изглежда, той просто е сигурен, че Лев Абалкин ще се появи в музея. И то точно в този сектор. Я да видим защо е избрал точно Гриша. Гриша е съвсем отскоро при нас. Съобразителен е, има добра реакция. По образование е екзобиолог4. Може би точно това е поводът. Млад екзобиолог започва своето първо самостоятелно изследване. Нещо от рода на „Зависимост между топографията на артефакта и биоструктурата на разумното същество“. Всичко изглежда тихо, мирно, изящно и прилично. Между другото Гриша е и шампион на отдела по субакс5.
Ясно. Това май че разбрах. Добре де. Вероятно Глумова нещо я е забавило. Например разговаря някъде с Лев Абалкин. Между другото нали той ми определи среща днес в 10:00 часа. Сигурно ме излъга, но ако наистина ми предстои да отлетя за срещата, тъкмо сега е времето да му се обадя и да разбера дали не е променил плановете си. И веднага, без да губя време, набрах номера в „Трепетлика“.
Вила номер шест отговори незабавно и аз видях на екрана Майя Глумова.
— А, това сте вие… — каза тя с отвращение.
Не мога да опиша каква досада, какво разочарование беше изписано на лицето й. Здравата беше отпаднала тези дни — бузите й бяха хлътнали, под очите й имаше сенки, тъжните болни очи бяха широко отворени, устните — напукани. И само миг по-късно, когато тя бавно се отдръпна на екрана, забелязах, че косите й са подредени грижливо и изящно, а над строго елегантната сива рокля без деколте върху гърдите й лежи онази същата кехлибарена огърлица.
— Да, аз съм… — смутено каза журналистът Камерер. — Добро утро. Всъщност аз… Лев там ли е?
— Не — каза тя.
— Работата е там, че се уговорихме да се срещнем… Аз исках…
— Тук ли? — оживи се тя и отново се приближи на екрана. — Кога?
— В десет часа. Просто исках за всеки случаи да разбера… А пък на, него го няма…
— А наистина ли имахте уговорка? Какво ви каза той? — съвсем по детски попита тя, като ме гледаше с надежда в очите.
— Какво ми каза ли? — бавно повтори журналистът Камерер. По-точно вече не журналистът Камерер, а аз. — Вижте какво, Майя Тойвовна. Да не се самозалъгваме. Вероятно той няма да дойде.
Сега тя ме гледаше, сякаш не вярваше на очите си.
— Как така?… Откъде знаете?
— Почакайте ме — казах аз. — Всичко ще ви разкажа. След няколко минути ще бъда при вас.
— Какво се е случило с него? — пронизително и страшно извика тя.
— Жив и здрав е. Не се безпокойте. Почакайте, идвам веднага.
Две минути за обличане. Три минути до най-близката кабина на нулевия транспорт. По дяволите, пред кабината има опашка… Приятели, много ви моля, разрешете ми да мина пред вас, много е важно… Благодаря, много ви благодаря!… Така. Една минута, докато намеря индекса. Че и тия от провинцията имат едни индекси!… Пет секунди за набиране на индекса. И излизам от кабината в пустото дървено фоайе на курортния клуб. Още една минута стоя на широката веранда и си въртя главата. Аха, нататък… Хуквам направо през храсталаците от офика, пълни с коприва. Дано не налетя на доктор Гоанек…
Тя ме чакаше в хола, седеше до ниската масичка с мечето и държеше видеофона на коленете си. Щом влязох, неволно погледнах към открехнатата врата на гостната и тя начаса побърза да каже:
— Тук ще разговаряме.
— Както желаете — отвърнах аз.
Нарочно без да бързам, огледах гостната, кухнята и спалнята. Беше добре почистено и подредено и,
