разбира се, нямаше никой. Мимоходом забелязах, че тя седи неподвижно, сложила ръце на видеофона, и гледа право цред себе си.
— Кого търсихте? — студено ме попита тя.
— Не зная — признах си честно аз. — Просто разговорът ни ще бъде деликатен и исках да се убедя, че сме сами.
— Кой сте вие? — попита тя. — Само че вече не лъжете.
Разказах й легенда номер две, обясних й за тайната на личността и добавих, че за лъжите не се извинявам — просто се опитвах да си свърша работата, без да й създавам излишни вълнения.
— А сега значи сте решили повече да не се церемоните с мене? — каза тя.
— А какво бихте предложили да правя?
Тя не отговори.
— Ето вие седите тук и чакате — казах аз. — А нали той няма да дойде. Той ви разиграва. Разиграва всички нас и не му се вижда краят. А времето тече.
— Защо мислите, че няма да се върне тук?
— Защото се крие — казах аз. — Защото лъже всички, с които му се наложи да разговаря.
— Защо тогава звънихте тук?
— Защото никъде не мога да го намеря! — казах аз, чувствувах, че се разярявам. — Налага се да опитвам и най-малката възможност, даже най-идиотската…
— Какво е направил? — попита тя.
— Не зная какво е направил. Може би нищо. Търся го не защото е направил нещо, а защото той е единственият свидетел на голямо нещастие. И ако не го намерим, така и няма да научим какво е станало там…
— Къде „там“?
— Това не е важно — нетърпеливо казах аз. — Там, където е работил. Не е на Земята. На планетата Саракш.
По лицето й се виждаше, че за първи път чува за планетата Саракш.
— Защо се крие тогава? — тихо попита тя.
— Не знаем. Той е на границата на психическото разстройство. Би могло да се каже, че е болен. Може би нещо му се привижда. Може би това е някаква идея фикс.
— Болен… — каза тя, като леко поклати глава. — Може би… А може и да не е… Какво искате от мен?
— Видяхте ли се с него още веднъж?
— Не — каза тя. — Обеща, но така и не се обади.
— А защо го чакате тук?
— Ами къде на друго място да го чакам? — попита тя.
В гласа й имаше толкова мъка, че извърнах глава и известно време мълчах. После попитах:
— А къде смяташе да ви се обади? В музея ли?
— Може би… Не зная. Първия път ми се обади там.
— Той ви потърси в музея и каза, че ще дойде при вас?
— Не. Веднага ме извика при себе си. Тук. Взех един глайдер и долетях.
— Майя Тойвовна — казах аз. — Интересуват ме всички подробности от вашата среща… Вие му разказахте за себе си, за своята работа. Той ви разказа за своята. Помъчете се да си спомните как беше.
Тя поклати глава.
— Не. За нищо такова не сме говорили… Разбира се, това наистина е странно… Толкова години не сме се виждали… После си дадох сметка, в къщи, че всъщност така и нищо не научих за него… Та аз го питах: къде беше, с какво се занимаваше… но той махаше с ръка и викаше, че всичко това са глупости, бабини деветини…
— Значи той разпитваше вас?
— Ами! Всичко това не го интересуваше… Какво работя, как съм… сама ли съм или си имам някого… как живея… Той беше като дете… Не искам да говоря за това.
— Майя Тойвовна, недейте да говорите за това, за което не искате да говорите…
— За нищо не искам да говоря!
Станах, отидох до кухнята и й донесох вода. Тя жадно изпи цялата чаша. Водата се разливаше върху сивата й рокля.
— Това не засяга никого — каза тя, когато ми подаваше чашата.
— Не говорете за това, което не засяга никого — казах аз и седнах. — За какво ви разпитва той?
— Нали ви казах: за нищо не ме е разпитвал! Той разказваше, спомняше си, рисуваше, спореше… като дете… Оказа се, че помни всичко! Едва ли не всеки ден! Къде е стоял той, къде съм стояла аз, какво е казал Рекс, как е гледал Волф… Аз нищо не помнех, а той викаше, караше ми се, заставяше ме да си спомня и аз си спомнях… и как се радваше, когато си спомнях нещо, което той самият не помнеше!…
Тя замълча.
— Все за детството ли? — попитах аз, след като почаках малко.
— Ами разбира се! Нали ви казах, че това не засяга никого, това си е само наше, с него!… Той наистина беше като побъркан… Вече нямах сили, заспивах, а той ме будеше и крещеше в ухото ми: А кой падна тогава от люлката? И ако си спомнех, той ме сграбчваше, тичаше с мен из цялата къща и ревеше: Правилно, точно така беше, правилно!
— И не ви разпита какво е станало с учителя, с приятелите ви от училището?
— Та нали ви обяснявам: за нищо и за никого не е разпитвал! Не можете ли да разберете? Той разказваше, спомняше си и искаше аз също да си спомням…
— Да-да, разбирам — казах аз. — А според вас какво смяташе да прави по-нататък?
Тя ме погледна, както гледаше журналиста Камерер, и каза:
— Нищо не разбирате.
И общо взето, беше права, разбира се. Получих отговорите на въпросите на Екселенц: Абалкин не се е интересувал от работата на Глумова и не е имал намерение да я използва, за да проникне в музея. Но наистина изобщо не можех да разбера какво е целял Абалкин, като е уредил тази вечер на спомените. От сантименталност… отдал е дължимото на детската любов… върнал се е към детството… Не вярвам да е това. Целта е била практическа, предварително е била добре обмислена и Абалкин я постигнал, без Глумова да заподозре нищо. Ясно ми беше, че самата Глумова не знае нищо за тази цел. Нали тя също не е разбрала какво е станал в действителност…
И оставаше още един въпрос, който трябваше да изясня. Е, добре. Те си спомняли, любили се, пили, отново си спомняли, заспивали, събуждали се, отново се любили и отново заспивали… Какво тогава я довело до такова отчаяние, граничещо с истерия? Разбира се, тук се откриваше широк простор за какви ли не предположения. Например свързани с навиците на щабния офицер от Островната империя. Но би могло да бъде и нещо друго. И имаше голяма вероятност това другото да се окаже доста ценно за мене. Тук се спрях нерешително: трябваше или да пренебрегна нещо може би много важно, или да се реша на отвратителна нетактичност, като рискувам в резултат да не науча нищо съществено…
Реших се.
— Майя Тойвовна — казах аз, като с все сила се стараех да произнасям твърдо всяка дума. — Кажете ми от какво беше предизвикано това ваше отчаяние, на което станах неволен свидетел при предишната ни среща?
Издумах тази фраза, без да се осмеля да я гледам в очите. Нямаше да се учудя, ако тя тутакси ми беше креснала да се махам оттук или просто ме беше цапардосала с видеофона по главата. Но тя не направи нито едното, нито другото.
— Бях глупачка — каза тя доста спокойно. — Глупава истеричка. Тогава ми се стори, че той ме изстиска като лимон и ме захвърли. А сега разбирам, че всъщност на него не му е било до мене. Той няма нито време, нито сили да бъде деликатен. Аз все исках от него обяснения, а нали той не е можел нищо да ми обясни. Та той сигурно знае, че го търсите…
Станах.
