другото това е образец на добър превод. Под „не сме любопитни“ може да се разбира, че „не любопитствуваме напразно“, но и в същото време — „не сме интересни за вас“. Разбирате ли?
— Разбирам — каза журналистът Камерер, като слезе от масата. — Той ще ме види и тогава ще реши заслужава ли си да разговаря с мен. Благодаря за старанието.
— Какво старание! Това е мое задължение, което върша с удоволствие… Почакайте, вземете моята мушама, навън вали…
— Благодаря, няма нужда — каза журналистът Камерер и излезе под дъжда.
3 юни 78 година
ГЛАВАНАКЪТ ШЧЕКН-ИТРЧ
По местното време беше около три часът сутринта, цялото небе беше забулено, а гората беше гъста и този нощен свят ми се струваше сив, плосък и възмътен като лоша старинна снимка.
Разбира се, той пръв ме откри и сигурно пет минути, а може би и през всичките десет минути е вървял успоредно с мене, като се е крил в гъстите храсталаци. Когато най-сетне го забелязах, той разбра това почти мигновено и веднага се появи на пътеката пред мен.
— Тук съм — заяви той.
— Виждам — казах аз.
— Тук ще говорим — рече той.
— Добре — казах аз.
Той веднага седна съвсем като куче, което разговаря със стопанина си — едро, охранено куче с голяма глава, малки стърчащи триъгълни уши и големи кръгли очи под масивното широко чело. Гласът му беше дрезгав и той говореше без ни най-малък акцент, така че само кратките отсечени фрази и малко прекалено ясната артикулация издаваха в говора му чужденеца. И още нещо — от него понамирисваше. Но не на мокра кучешка козина, както би могло да се очаква. Миризмата по-скоро беше неорганична — нещо от рода на нагрят колофон. Странна миризма, повече на механизъм, отколкото на живо същество. Спомням си, на Саракш главанаците съвсем не миришеха така.
— Какво искаш? — попита той направо.
— Казаха ли ти кой съм?
— Да. Ти си журналист. Пишеш книга за моя народ.
— Не е точно така. Пиша книга за Лев Абалкин. Ти го познаваш.
— Всеки от моя народ познава Лев Абалкин.
Това беше ново за мене.
— И какво мисли твоят народ за Лев Абалкин?
— Моят народ не мисли за Лев Абалкин. Той го познава.
Изглежда, нагазихме в някакви лингвистични блата.
— Исках да попитам как се отнася твоят народ към Лев Абалкин?
— Той го познава. Всеки. От раждането до смъртта си.
Посъветвах се с журналиста Камерер и решихме засега да оставим тази тема.
— Какво можеш да разкажеш за Лев Абалкин? — попитахме ние.
— Нищо — кратко отвърна той.
Ето от това се страхувах най-много. До такава степен се страхувах, че подсъзнателно отхвърлих самата възможност да стане така и съвсем не бях подготвен за това. Обърнах се по най-жалкия начин, а той вдигна предната си лапа към муцуната и взе шумно да гризе между пръстите си. Не по кучешки, а така, както понякога правят нашите котки.
Все пак запазих достатъчно самообладание, за да съобразя навреме, че ако този пес сапиенс наистина не е искал да има нищо общо с мен, той просто би отказал да се срещнем.
— Зная, че Лев Абалкнн ти е приятел — казах аз. — Живели сте заедно, работили сте заедно. Много земляци биха искали да знаят какво мисли за Абалкин неговият приятел и сътрудник от народа на глааанацитс.
— Защо? — отново кратко попита той.
— Жизнен опит — отвърнах аз.
— Безполезен опит.
— Безполезен опит няма.
Сега, три се захвана с другата лапа и след няколко секунди промърмори неразбираемо:
— Задавай конкретни въпроси.
Позамислих се.
— Зная, че за последен път си работил с Абалкин преди петнайсет години. Случвало ли ти се е след това да работиш с други земляни?
— Случвало ми се е. Много.
— Почувствува ли разлика?
Всъщност като задавах този въпрос, нямах предвид нищо особено. Но Шчекн изведнъж замря, после бавно отпусна лапата си и надигна високочелата си глава. За миг в очите му пробляснаха мрачни червени светлинки. Обаче не мина и секунда и той пак се захвана да гложди ноктите си.
— Трудно е да се каже — промърмори той. — Работата беше различна, хората също бяха различни. Трудно е.
Той се изплъзна от прекия отговор. Защо? Невинният ми въпрос сякаш го затрудни. Той се обърка за цяла секунда. Или пак лингвистиката беше виновна? Изобщо лингвистиката не е лошо нещо. Ще атакуваме. Фронтално.
— Ти си се срещнал с него — заявих аз. — Той отново те е поканил да работите. Съгласи ли се?
Това можеше да означава: „Ако беше се срещнал с него и той отново те беше поканил да работите, би ли се съгласил?“ Или да речем: „Ти си се срещнал с него и той (както научих) те е поканил да работите. Ти каза ли му, че си съгласен?“ Лингвистика. Няма да споря, това беше доста жалка маневра, но какво ми оставаше да правя?
И лингвистиката все пак спаси положението.
— Той не ме е канил да работим — възрази Шчекн.
— Тогава за какво разговаряхте? — учудих се аз, развивайки успеха.
— За миналото — измрънка той. — Това не интересува никого.
— Как ти се стори — попитах аз, като мислено изтрих трудовата пот от челото си, — той много ли се е променил за тези петнайсет години?
— И това не е интересно.
— Напротив. Много е интересно. Аз също го видях неотдавна и забелязах, че той се е променил много. Но аз съм землянин, на мен ми е нужно да зная твоето мнение.
— Моето мнение е: да.
— Ето виждаш ли. И в какво се състои според теб промяната?
— Той вече не се интересува от народа на главанаците.
— Така ли? — искрено се учудих аз. — А с мене той само за главанаците приказваше…
Очите му отново проблеснаха в червено. Реших, че моите думи отново са го смутили.
— Какво ти каза? — попита той.
— Спорихме кой от земляните е допринесъл повече за контактите с народа на главанаците.
— А друго?
— Нищо. Само за това говорихме.
— Кога беше това?
— Онзи ден. А защо ти сметна, че той вече не се интересува от народа на главанаците?
Внезапно той заяви:
— Губим време. Не задавай празни въпроси. Задавай истински въпроси.
— Добре. Задавам истински въпроси. Къде е той сега?
— Не знам.
— Какво възнамеряваше да прави?
— Не знам.
