разкриваха наистина изумителни ретроспекции. Тогава разбирах, че сражението, на което станах случаен свидетел, беше само една от безбройните, невидими за света схватки от негласната война, започнала още във времената, когато моите родители едва са завършвали училище.
Доста бързо си спомних кой е този Айзък Бромбърг. Разбира се, бях чувал за него и по-рано, може би още когато като сополиво хлапе работех в Групата за свободно търсене. Една от неговите книги — „Какво се случи в действителност“ — безспорно бях чел: това беше историята на „Масачузетския кошмар“. Помня, че тази книга не ми хареса — твърде много напомняше памфлет, авторът твърде ревностно смъкваше романтичното було от тази наистина страшна история и твърде много място беше отделил на подробностите от дискусиите за политическите принципи на подхода към опасните експерименти, а по онова време никак не се интересувах от тези дискусии.
Впрочем в определени кръгове името на Бромбърг беше известно и се ползваше с достатъчно уважение. Той можеше да се нарече представител на „крайно левите“ в известното движение на дзиюистите, основано още от Ламондуа, което беше провъзгласило правото на науката да се развива без ограничения.
Екстремистите от това движение изповядват принципи, които на пръв поглед изглеждат съвсем естествени, а на практика постоянно се оказват неизпълними при което и да е равнище на развитие на човешката цивилизация (помня страшния шок, който изпитах, когато се запознах с историята на цивилизацията на Тагора, където тези принципи са се спазвали категорично от незапомнените времена на тяхната Първа промишлена революция).
Всяко научно откритие, което може да бъде направено, непременно ще бъде направено. На този принцип трудно може да се възрази, макар че и тук възникват редица уговорки. А какво да правим с откритието, което вече е направено? Отговорът е: да се контролират последствията от него. Много добре. А ако не предвидим всички последствия? Ами ако надценим едни последствия, а подценим други? Ако най- сетне ни стане съвсем ясно, че просто не сме в състояние да контролираме дори най-очевидните и неприятни последствия? Ако за това са необходими неимоверно много енергетични ресурси и морални усилия (както в случая с Масачузетската машина, когато пред очите на смаяните изследователи се зародила и взела да набира сили нова нечовешка цивилизация на Земята)?
Да се прекрати изследването! — заповядва обикновено в такива случаи Световният съвет.
В никакъв случай! — заявяват в отговор екстремистите. Да усилим контрола ли? Да. Да предоставим ли необходимите мощности? Да. Да рискуваме ли? Да! В края на краищата „който не пие и не пуши, ще умре по-здрав“ (из изказването на патриарха на екстремистите Дж. Гр. Пренсън). Но никакви забрани! Морално- етичните забрани в науката са по-страшни от всякакви етични сътресения, които са възниквали или могат да възникват в резултат на най-рискованите обрати на научния прогрес. Тази гледна точка, която несъмнено привлича със своята динамика, винаги намира апологети сред младите научни работници, но е дяволски опасна, когато подобни принципи изповядва някой голям и талантлив специалист, който сериозно може да влияе на динамичен талантлив колектив и разполага със значителни енергетични мощности.
Именно такива екстремисти практици бяха основните клиенти на нашата „Комкон-2“. Старчето Бромбърг беше екстремист теоретик и вероятно точно поради тази причина нито веднъж не ми се беше мяркал пред очите. Затова пък, както видях сега, той цял живот беше киснал в бъбреците, черния дроб и злъчката на Екселенц.
Характерът на нашата дейност в „Комкон-2“ е такъв, че ние никога никому и нищо не забраняваме. Просто не се ориентираме достатъчно в съвременната наука, за да правим това. Забранява Световният съвет. А нашата задача се свежда до това да осъществяваме тези забрани на практика и да не позволяваме да изтича информация, тъй като именно изтичането на информация в такива случаи много често предизвиква най-ужасните последствия.
Очевидно Бромбърг или не искаше, или не можеше да разбере това. Борбата за премахване на всякакви бариери по пътя на разпространяването на научната информация беше станала буквално негова идея фикс. Той беше човек с невероятен темперамент и неизтощима енергия. Връзките му в научния свят бяха неизброими и само трябваше да подочуе, че някъде са прекратени многообещаващи изследвания, а информацията за резултатите е закрита за неопределено време, за да го обземе животинска ярост и да се втурне да разобличава, да смъква завеси, да вади наяве факти. И тогава абсолютно нищо не можеше да се направи. Той не признаваше компромисите, поради което с него не можеше да се постигне никакво споразумение, той не признаваше пораженията, затова не можеше да бъде победен. Бромбърг беше неуправляем като космически катаклизъм.
Но, види се, дори най-висшата и абстрактна идея се нуждае от достатъчно конкретна приложна точка. И такава точка, конкретно олицетворение на силите на мрака и злото, с които той се сражаваше, за него беше станала „Комкон-2“ изобщо и нашият Екселенц в частност. „Да, «Комкон-2»! — злобно съскаше той, като подскачаше към Екселенц и тутакси отскачаше назад. — О, знам какви йезуити сте!… Да вземем само прочутата ви абревиатура — Комисия за контактите с други цивилизации! Звучи благородно, възвишено! Славно! И да скриете зад нея вашата смрадлива кантора! Виждате ли, значи, Комисия за контрол! Комитет на консерваторите, а не Комисия за контрол! Компания на конспиратори!…“
За тези петдесет години той безкрайно беше дотегнал на Екселенц. При това, доколкото разбрах, именно му беше дотегнал — както дотяга конската муха или нахалният комар. Разбира се, той не беше в състояние съществено да навреди на нашата работа. Просто не беше по силите му. Но затова пък по силите му беше непрекъснато да мърмори и да мрънка, да си чеше езика и да вдига врява, да откъсва хората от работата им, да не им дава мира, да пуска фитили, да иска безусловно да се изпълняват всички формалности, да възбужда общественото мнение срещу засилването на формализма, с една дума — да уморява до изнемога. Не бих се учудил, ако излезе, че преди двайсет години Екселенц се потопи в кървавата каша на Саракш най-вече за да си отдъхне малко от Бромбърг. Особено обидно ми стана за Екселенц и поради това, че като човек, който е не само принципен, но и извънредно справедлив, той очевидно напълно си даваше сметка, че ако се абстрахираме от нейната форма, дейността на Бромбърг изпълнява и някаква положителна социална функция, че тя с един вид социален контрол — контрол върху контрола.
А що се отнася до злобното старче Бромбърг, той очевидно напълно беше лишен от най-елементарното чувство за справедливост и отхвърляше, без да обсъжда, цялата ни работа, безусловно я смяташе за вредна и искрено я ненавиждаше от дън душа. При това формите, в които изливаше своята ненавист, бяха толкова противни и самите маниери на това непреклонно старче бяха до такава степен непоносими, че при цялото си хладнокръвие и нечовешка издръжливост очевидно всеки път, когато се сблъскваше ей така, лице в лице, с Бромбърг Екселенц напълно загубваше самообладание и се превръщаше в свадлнв, глупав и злобен кавгаджия. „Вие сте невежо джудже! — с паднал глас хриптеше тон. — Живеете като паразит от грешките на гигантите! Самият вие не сте способен да изнамерите даже сос за макарони, а се заемате да разсъждавате за бъдещето на чаулата! Та вие само дискредитирате работата, която се захващате да защищавате, вие сте почитател на плоските вицове!…“
Очевидно старците отдавна не бяха се сблъсквали така отблизо и сгга особено настървено се обливаха един друг с натрупалите се запаси от отрова и злъч. Това зрелище беше поучително в много отношепия, макар да влизаше в крещящо противоречие с широко известното твърдение, че по природа човек е добър и това звучи гордо. Те двамата не приличаха на хора, а повече на два стари проскубани бойни петела. За пръв път разбрах, че Екселенц е на преклонна възраст.
Обаче колкото и да беше неестетичен, този спектакъл стовари върху мене цяла лавина от наистина безценна информация. Много от намеците просто не разбрах — очевидно ставаше дума за отдавна приключили и забравени случаи. Някои от споменатите истории ми бяха добре известни. Но имаше неща, които чувах или разбирах за първи път.
Научих например каква е тази операция „Огледало“. Оказа се, че така били наречени глобалните, строго засекретени маневри за отблъскване на възможна агресия отвън (вероятно — нахлуване на Странниците), проведени преди четирийсет години. За тази операция знаели буквално няколко души, а милиони хора взели участие в нея, без дори да подозират за това. Въпреки всичките мерки за сигурност, както почти винаги се случва в операции от глобален мащаб, няколко души загинали. Един от ръководителите на операцията, който отговарял и за запазването й в тайна, бил Екселенц.
Научих също как възникнал случаят „Изрод“. Както е известно, Джонатан Перейра прекратил по собствена инициатива своята работа в областта на теоретичната евгеника. Като блокирал изследванията в тази област, Световният съвет на практика изпълнявал неговите препоръки. Излиза обаче, че нашият
