приятел Бромбърг подушил, а после горещо раздрънкал някои подробности от теорията на Перейра, в резултат на което петима дяволски талантливи луди глави от лабораторията „Албер Швайцер“ в Бамако започнали и едва не довели до край свой експеримент с нов вариант на хомо супер.
Историята с андроидите в общи линии ми беше известна и по-рано, най-вече защото винаги я дават за пример на неразрушим етичен проблем. Но ми беше интересно да науча, че доктор Бромбърг съвсем не смята въпроса с андроидите за приключен. В този случай проблемът „субект или обект?“ изобщо не съществува за него. На него не му пука за тайната на личността на учените, които се занимават с андроидите, а правото на андроидите на тайна на личността той смята за нонсенс и катахреза. Всички подробности от тази история трябва да бъдат публикувани за назидание на потомците, а работата с андроидите трябва да продължи…
И така нататък.
Сред историите, за които никога по-рано не бях чувал нищо, вниманието ми привлече една. Ставаше дума за някакъв предмет, който те наричаха ту саркофаг, ту инкубатор. В спора си те по някакъв начин свързваха този саркофаг-инкубатор с „детонаторите“ — очевидно тези, за които беше дошъл Бромбърг и които сега лежаха на масата пред мен, покрити с пъстрата кърпа. Впрочем за детонаторите те споменаваха между другото, макар и неведнъж, а кавгата се въртеше най-вече около „димната завеса на отвратителна секретност“, с която Екселенц обвил саркофага-инкубатор. Точно заради тази секретност доктор еди-кой си, чиито успехи в изследването на антропометрнята и физиологията на кроманьонците били уникални, бил принуден да скъта своите резултати вдън земя, като по този дачин забавял развитието на палеонтропологията. А еди-кой си друг доктор, който разгадал принципа на работа на саркофага-инкубатор, се оказал в двусмисленото и срамно положение на човек, на когото научната общественост приписва откриването на този принцип, затова той изобщо изоставил научното поприще и сега рисува посредствени пейзажи…
Наострих уши. Детонаторите бяха свързани с тайнствения саркофаг. Бромбърг се появи тук за детонаторите. Екселенц постави детонаторите като примамка за Лев Абалкин. Взех да слушам с удвоено внимание, като се надявах, че в шумотевицата старците ще издрънкат още някой факт, държан в тайна, и най-сетне ще науча нещо съществено за Лев Абалкин. Но това същественото го чух чак когато те мирясаха.
4 юни 78 година
ЛЕВ АБАЛКИН ПРИ ДОКТОР БРОМБЪРГ
Те мирясаха отведнъж, едновременно, сякаш едновременно им секнаха последните остатъци от енергия. Млъкнаха. Престанаха да си мятат разгневени погледи, Пъшкайки, Бромбърг измъкна старомодна носна кърпа и взе да си бърше лицето и врата. Без да го поглежда, Екселенц бръкна в пазвата си (изплаших се — да не би за пистолета), изкара една капсула, изтърси от нея на дланта си бяло хапче, сложи го под езика си, а капсулата подаде на Бромбърг.
— И през ум не ми минава даже! — заяви Бромбърг, като демонстративно се извърна.
Екселенц продължаваше да държи капсулата в протегнатата си ръка. Бромбърг я погледна под око като петел и после каза с патос:
— Мъдрец отрова да предлага я вземи, а от ръката на глупака не приемай даже и балсам…
Той взе капсулата и изтръска на дланта си едно хапче.
— Нямам нужда от това! — заяви той и пъхна хапчето в устата си. — Засега нямам нужда…
— Айзък — каза Екселенц и примлясна. — Какво ще правите, когато умра?
— Ще играя качуча — мрачно каза Бромбърг. — Не говорете глупости.
— Айзък — каза Екселенц. — За какво все пак ви дотрябваха детонаторите?… Чакайте, не започвайте пак отначало. Изобщо не се каня да се бъркам във вашите лични работи. Ако бяхте се заинтересували от детонаторите миналата или следващата седмица, никога не бих ви задал този въпрос. Но те са ви потрябвали точно днес, Точно тази нощ, когато за тях трябваше да дойде съвсем друг човек. Ако това е просто невероятно съвпадение, кажете, че е така и ще се разделим. Главата ме заболя вече…
— А кой трябваше да дойде за тях? — подозрително попита Бромбърг.
— Лев Абалкин — уморено каза Екселенц.
— Кой е той?
— Не познавате ли Лев Абалкин?
— За първи път го чувам — каза Бромбърг.
— Вярвам ви — каза Екселенц.
— Има си хас! — високомерно каза Бромбърг.
— На вас ви вярвам — каза Екселенц. — Но не вярвам на съвпаденията… Слушайте, Айзък, нима е толкова трудно ей така простичко, без превземки, да разкажете защо тъкмо днес дойдохте за детонаторите…
— Не ми харесва думата „превземки“ — свадливо каза Бромбърг, но вече без предишната разпаленост.
— Вземам я обратно — каза Екселенц.
Бромбърг отново взе да се бърше.
— Аз нямам тайни — заяви той. — Вие знаете, Рудолф, че ненавиждам всякакви тайни. Вие сам ме поставихте в такова положение, че бях принуден да се превземам и да разигравам комедия. А в същото време всичко е много просто. Днес сутринта при мен дойде някакъв… Непременно ли ви трябва името му?
— Не.
— Някакъв младеж. За какво разговаряхме — мисля, че не е важно. Разговорът имаше твърде личен характер. Но по време на разговора забелязах, че той има ето тук — Бромбърг тикна пръста си в свивката на лакътя на дясната си ръка — доста странна бенка. Дори го попитах: „Това татуировка ли е?“ Нали знаете, Рудолф, че татуировките са моето хоби… „Не — отвърна той. — Това е бенка.“ Тя приличаше най-вече на буквата „Ж“ от кирилицата или, да кажем, на японския йероглиф „сандзю“ — „тридесет“. Това нищо ли не ви напомня, Рудолф?
— Напомня ми — каза Екселенц.
На мене също ми напомняше нещо, което бях виждал съвсем скоро и което ми се беше сторило едновременно странно и несъществено.
— Вие да не би веднага да се сетихте? — завистливо попита Бромбърг.
— Да — каза Екселенц.
— Пък аз не се сетих веднага. Младежът отдавна си беше отишъл, а аз дълго още седях и се мъчех да си спомня къде съм виждал такъв знак. При това не някакъв, който прилича на него, а точно такъв. В края на краищата си спомних. Трябваше да проверя, нали разбирате? Нямах подръка никаква репродукция и хукнах към музея, а музеят — затворен…
— Мак — каза Екселенц, — бъди така добър да донесеш тук онова нещо, което е под шала.
Подчиних се.
Калъпът се оказа тежък и топъл. Поставих го на масата пред Екселенц. Той го премести по-близо до себе си и сега вече видях, че наистина е кутия от гладко полиран материал с яркокехлибарен цвят — идеално права линия отделяше леко изпъкналия капак от масивното тяло. Екселенц се опита да вдигне капака, но пръстите му се плъзгаха и нищо не излизаше.
— Дайте на мене — нетърпеливо каза Бромбърг.
Той избута Екселенц, хвана капака с две ръце, вдигна го и го сложи настрана.
Ето тия неща, изглежда, наричаха детонатори — кръглите сиви, леко изпъкнали дискове с диаметър към седемдесет милиметра, които бяха наредени в една редица в грижливо направени гнезда. Детонаторите бяха всичко единадесет и имаше още две празни гнезда. Виждаше ей, че дъната им са застлани с белезникав мъх, приличащ на плесен, и власинките му леко помръдват като живи, пък и навярно в известен смисъл бяха живи.
Все пак най-вече биеха на очи доста сложните йероглифи, изобразени по повърхността на детонаторите. На всеки имаше по един и всичките бяха различни. Големи, розово-кафяви и леко разлети, йероглифите сякаш бяха нанесени с цветен туш върху влажна хартия. Единия от тях разпознах веднага —
