— Добре де, не го вземай толкова навътре — успокои го Теди, докато прибираше парите. — Ще напишеш оная статийка и ще се реабилитираш, пък и хонорарче ще вземеш и ето че и парите ще си върнеш… Да ти налея ли още едно?
— Недей, после… Ще намина пак, след като вечерям — каза Виктор и се отправи към своето място.
В ресторанта всичко си беше както обикновено — полумракът, миризмите и подрънкването на кухненските съдове; очилатият млад мъж с дипломатическото куфарче, неговият вечен придружител и бутилката минерална вода; сгърбеният доктор Р. Квадрига, изправеният и стегнат въпреки хремата Павор, разплулият се в креслото Голем с подпухналия нос на пропил се пророк. Сервитьорът.
— Минога — каза Виктор. — Бутилка бира. И някакво ядене с месо.
— Навлякохте си беля на главата, нали — назидателно рече Павор. — Колко пъти ви казвах да спрете с това пиянство.
— Кога сте ми казвали такова нещо? Не помня.
— Каква беля си навлече? — попита доктор Р. Квадрига. — Да не си убил някого най-сетне?
— И ти ли нищо не помниш? — попита го Виктор.
— За снощи ли става дума?
— Да, за снощи става дума… — рече Виктор и се обърна към Голем. — Напил съм се като пън и съм заврял господин шефа на полицията в клозета…
— Ааа! — каза Р. Квадрига. — Това са измислици. Така казах и на следователя. Тази сутрин при мен идва един следовател. Представете си само, стомахът ми изгаря от киселини, главата ми ще се пръсне, седя и гледам през прозореца, и тогава се появява този дръвник и започва да скалъпва обвинение…
— Как го казахте? — попита Голем. — Да скалъпва ли?
— Ами да, да скалъпва — каза Р. Квадрига и взе да моделира с ръце въображаемата глина. — Само че не бюст, а обвинение… А аз направо му казах: Това са чисти измислици, снощи цяла вечер си седях в ресторанта, всичко беше мирно и тихо както винаги, никакви скандали нямаше, с една дума, да си умреш от скука… Ще ти се размине — ободряващо рече той на Виктор. — Голяма работа… А защо го направи? Мразиш ли го?
— Хайде да говорим за нещо друго — предложи Виктор.
— Защо пък за нещо друго? — обиден попита Р. Квадрига. — Тия двамата през цялото време се препират кой кого не пуска в лепрозариума. Веднъж на сто години ще се случи нещо интересно и веднага — да си говорим за друго.
Виктор отхапа половината минога, сдъвка я мълчаливо, пийна малко бира и попита:
— Кой е този генерал Пферд?
— Някой кон — каза Р. Квадрига. — Жребец. Дер Пферд. Или дас Пферд.
— И все пак — настоя Виктор — чувал ли е някой за такъв генерал?
— Когато бях в казармата — каза доктор Р. Квадрига, — нашата дивизия я командуваше негово превъзходителство генералът от инфантерията Аршман.
— И какво от това?
— Арш на немски значи „гъз“ — съобщи мълчалият досега Голем. — Докторът се шегува.
— А вие къде чухте да се говори за генерал Пферд? — попита Павор.
— В кабинета на шефа на полицията — отвърна Виктор.
— И какво друго казаха?
— Ами нищо. Това беше. Значи никой не го е чувал? Добре. Питах просто ей така.
— А фелдфебелът се казваше Батъкс — заяви Р. Квадрига. — Фелдфебел Батъкс8.
— И английски ли знаете? — попита Голем.
— Да, дотолкова знам — отвърна Р. Квадрига.
— Хайде да пийнем — предложи Виктор. — Сервитьор, бутилка коняк.
— Защо пък цяла бутилка? — попита Павор.
— За да стигне за всички.
— Пак ще вдигнете някой скандал.
— Я престанете, Павор — каза Виктор. — И вие се извъдихте един абсистент9.
— Не съм абсистент — възрази Павор. — И аз обичам да си пийвам, и никога не пропускам да си пийна, както се полага на всеки истински мъж. Но не разбирам защо трябва да се напивам. И изобщо, според мен, няма никакъв смисъл човек да се напива всяка вечер.
— Този пак е тука — отчаяно рече Р. Квадрига. — И кога свари да пристигне?…
— Няма да се напиваме — каза Виктор, като наля коняк на всички. — Просто ще пийнем. Както прави в този момент половината нация. Другата половина се напива, е, нека бог да я пази, а ние просто ще си пийнем.
— Там е цялата работа, я — каза Павор. — Когато в страната всички без изключение пиянствуват, и не само в страната, а в целия свят, всеки почтен човек трябва да се стреми да бъде благоразумен.
— Вие искрено ли ни смятате за почтени хора? — попита Голем.
— Поне ви мисля за културни.
— Според мен — добави Виктор. — културните хора имат много по-големи основания да се напиват, отколкото некултурните.
— Може и така да е — съгласи се Павор. — Обаче културният човек е длъжен да се държи както подобава. Културата му го задължава… Ето на, ние седим тук почти всяка вечер, бъбрим, пием, играем на зарове. А казал ли е някой от нас през това време нещо, дори да не е толкова умно, но поне да е сериозно? Кикотим се, подиграваме се… само хахо-хихи и подигравки може да чуе човек.
— А защо да говорим сериозно? — попита Голем.
— Затова, защото всичко се сгромолясва в пропастта, а ние само се хилим и се подиграваме. Пируваме по време на чума. Мисля, че е срамота, господа.
— Е добре, Павор — примири се Виктор. — Кажете нещо сериозно. Нека да не е умно, но поне да е сериозно.
— Не искам никакви сериозни разговори — заяви Р. Квадрига. — Пиявици. Буци. Пфу!
— Ш-шт! — нареди му Виктор. — Трай си там… Наистина, Голем, хайде да говорим за нещо, което е поне по-сернозно. Започвайте, Павор, разкажете ни за пропастта.
— Пак се присмивате, а? — печално рече Павор.
— Не — каза Виктор. — Честна дума, не. Може да съм ироничен, но е, защото цял живот все слушам за разни пропасти. Всички твърдят, че човечеството се сгромолясва в пропастта, но никой нищо не може да докаже. И на практика винаги се оказва, че целият този философски песимизъм е последица от семейни неприятности или просто на човека не му стигали парите…
— Не — каза Павор. — Не е така… Човечеството се сгромолясва в пропастта, защото банкрутира.
— Не му стигат парите — промърмори Голем.
Павор не му обърна внимание. Думите му се отнасяха единствено до Виктор, говореше с наведена глава, гледаше изпод вежди.
— Човечеството банкрутира биологично — раждаемостта спада, навсякъде се ширят рак, малоумие и неврози, хората станаха наркоманн. Поглъщат стотици тонове алкохол, никотин или просто чисти наркотици, започнаха с хашиш и кокаин и свършиха с ЛСД. Ние просто се израждаме. Унищожаваме естествената природа, а изкуствената унищожава нас. По-нататък… ние банкрутирахме идеологически — прехвърлихме една след друга всички философски системи и всички до една ги дискредитирахме, опитахме всички възможни системи на морал, но си останахме същите аморални скотове, като диваците от пещерите. Най- страшното е, че цялата тази сива човешка маса в наши дни си остава същата паплач, каквато е била винаги. Тя постоянно иска, жадува да има богове, вождове и ред, и когато получи своите богове, вождове и ред, остава недоволна, защото всъщност изобщо не е имала нужда нито от богове, нито от ред, а винаги се е нуждаела от хаос, от анархия, от хляб и зрелища. Сега тя е скована от желязната необходимост всяка седмица да получава своя плик със заплатата, но тази необходимост я отвращава, всяка вечер тя иска да избяга от нея и търси спасение в алкохола и наркотиците… Но по дяволите тази купчина гниещи говна, тя смърди и вони от десет хиляди години и не е годна за нищо друго, освен да смърди и да вони. Страшното е
