друго. Страшното е, че разложението обзема хора като мен и вас, хората с главна буква, личностите. Ние виждаме това разложение и си въобразяваме, че то не ни засяга, ала то така или иначе насажда в съзнанието ни отровата на безнадеждността, отслабва волята ни и ни поглъща… А отгоре на всичко над главите ни виси и това проклятие — демократичното възпитание: егалите, фратерните10, всички хора са братя, всички са от едно тесто… Постоянно се отъждествяваме с простолюдието и се самобичуваме, ако случайно открием, че сме по-умни от него, че имаме други нужди и интереси, други цели в живота. Време е да разберем това и да си направим нужните изводи — време е да се спасяваме.
— Време е да пийнем — предложи Виктор.
Вече съжаляваше, че се съгласи да разговаря сериозно със санитарния инспектор. Неприятно беше човек да гледа Павор. Твърде много се бе разпалил, дори очите му станаха кривогледи. Изглежда, доста се вживяваше в ролята си, а иначе като всички горещи привърженици на теорията за сгромолясването в пропастта беше адски банален. На Виктор му се щеше така и да му рече: „Престанете да се излагате, Павор, я по-добре се извърнете и иронично се усмихнете.“
— Това ли е всичко, с което ще ми отвърнете? — осведоми се Павор.
— Бих могъл да ви дам и друг съвет. Гледайте с повече ирония на нещата, Павор. Не се горещете толкова. И без това нищо не можете да направите. Пък и дори да можехте, нямаше да знаете какво да правите.
Павор иронично се усмихна.
— Знам аз, знам — каза той.
— И какво е то?
— Има само едно средство да се сложи край на разложението…
— Да, да, известно ни е — лекомислено рече Виктор. — Искате да премените всички глупаци в златоткани униформи и да ги пуснете да маршируват. Цяла Европа ще бъде в краката ни. И това го имаше.
— Не — каза Павор. — Това е само временно решение. Радикалното решение е едно: да унищожим простолюдието.
— Днес сте в прекрасно настроение — каза Виктор.
— Трябва да унищожим деветдесет процента от населението — продължаваше Павор. — Може би дори деветдесет и пет процента. Простолюдието изпълни своето предназначение — то породи в недрата си цвета на човечеството, който създаде цивилизацията. Сега то е мъртво като гнила картофена грудка, дала живот на нов картофен кълн. А когато покойникът започне да гние, той трябва да се зарови.
— Боже мой — рече Виктор, — и всичко това е защото имате хрема и не ви пускат в лепрозариума? Или може би имате и семейни неприятности?
— Не се правете на глупак — каза Павор. — Защо не искате да се замислите за неща, които много добре са ви известни? Защо се извращават и най-светлите идеи? Ами заради тъпотията на сивата тълпа. Защо има войни, хаос и безобразия? Пак заради тъпотията на сивата тълпа, която си избира такива правителства, каквито заслужава. Защо Златният век е толкова безнадеждно далеч от нас, както и во време оно? Заради умствения застой и невежеството на сивата тълпа. По принцип онзи, как му беше името… е бил прав, подсъзнателно е бил прав. той е усещал, че на Земята има твърде много излишни хора. Но и той е бил породен от сивата тълпа и е развалил цялата работа. Глупаво е било, че се е захванал да унищожава тълпата по расовия признак. Пък и не е разполагал с истински средства за унищожение.
— А по какъв признак смятате да започнете да унищожавате тълпата? — попита Виктор.
— Ще започна от незабележимите — отвърна Павор. — Когато човек е прост и незабележим, той трябва да бъде унищожен.
— А кой ще определя дали този човек е забележим, или не?
— Оставете тия работи. Това са подробности. Аз ви излагам принципа, а кой, какво и как ще свърши — това са подробности.
— А в името на какво сте се сдушили с кмета — попита Виктор.
Павор бе започнал да му омръзва.
— Не ви разбирам?
— За какъв дявол ви е този съдебен процес? Много на дребно играете, Павор! С вас, свръхчовеците, все така става. Смятате да преорете света, не сте съгласни на по-малко от три милиарда трупа, а в същото време с четири очи гледате да се докопате до някое по-топло местенце, ту от трипер се лекувате, ту срещу дребна изгода помагате на съмнителни хора да свършат някоя мръсна работа.
— По-полека все пак — посъветва го Павор. Явно беше, че е страшно вбесен. — Вие самият сте пияница и безделник…
— Но във всеки случай не замислям нагласени процеси и не се каня да преобръщам света.
— Да — каза Павор. — Дори на това не сте способен, Банев. Нали сте всичко на всичко един бохем, сиреч — накратко казано — измет, фрондьор11 и говно. Сам не знаете какво искате и правите само това, което искат от вас. Гледате през пръсти на стремежите на останалия измет, паднал ниско като вас, и затова си въобразявате, че сте свободен художник, който разтърсва основите на обществото. А сте просто долнопробен стихоплетец, от ония, които драскат по обществените клозети.
— Всичко това е така — съгласи се Виктор. — Жалко само, че не го казахте по-рано. Трябваше да ви обидя, за да го кажете. И ето на, излезе, че вие, Павор, сте един малък долен мръсник. Просто един от многото. И ако започнат да унищожават, вас ще унищожат. Толкова сте дребен и незабележим. Философствуващ санитарен инспектор ли? Пъхнете го в пещта!
Интересно как ли изглеждаме отстрани, помисли си той. Павор е отвратителен… Ама че му е крива усмивката! Какво му става днес? А Квадрига спи, какво го интересуват него разни спорове, сивата тълпа и цялата тази философия… Голем пък се е разположил като в театър — държи чашата си с два пръста, отпуснал е другата ръка зад облегалката на креслото и чака да види кой на кого ще натрие носа. Павор май доста дълго мълчи… Да не би пък да подбира доводи?
— Е, добре — каза накрая Павор. — Поговорихме си. Стига толкова.
Усмивката му се стопи, очите му пак станаха като на щурмбан-фюрер. Той хвърли една банкнота на масата, допи си коняка и без да се сбогува, си тръгна. Виктор почувствува приятно разочарование.
— Все пак за писател ужасно лошо се оправяте с хората — каза Голем.
— Това не е моя работа — лекомислено рече Виктор. — Нека психолозите и Департаментът на сигурността се оправят с хората. Аз трябва да долавям стремежите с изострения си усет на художник… А защо казвате това? Значи ли, че пак ми намеквате нещо от рода на „Виктор, престанете да дрънкате“?
— Предупреждавах ви: не закачайте Павор.
— А защо, дявол да го вземе? — избухна Виктор. — Първо, не съм го закачал. Той ме закачи. И, второ, знаете ли, че тази долна свиня помага на кмета да ви даде под съд?
— Досещам се.
— И това не ви тревожи, така ли?
— Никак. Ръцете им са къси. Искам да кажа, че на кмета ръцете му са къси, пък и на съда.
— А на Павор?
— Павор по може да се докопа до мен — каза Голем. — Затова престанете да дрънкате пред него. Нали виждате, че аз не си позволявам да дрънкам пред него.
— Интересно пред кого дрънкате — промърмори Виктор.
— Ами пред вас понякога си позволявам да дрънкам. Имам слабост към вас. Я ми налейте коняк.
— Моля — Виктор му наля. — Да вземем да събудим Квадрига, а? Какво става с него, та той дори не ме защити от Павор.
— Не, няма нужда да го будим. Дайте да си поговорим. Защо се бъркате в тези работи? Кой ви е молил да отмъквате камиона?
— Ей така ми скимна — каза Виктор. — Голяма свинщина е да се задържат книги. Пък и кметът ми развали настроението. Посегна на свободата ми. Всеки път, когато някой посегне на свободата ми, започвам да върша глупости… Между другото, Голем, дали генерал Пферд няма да се застъпи за мен пред кмета?
— Пука му на него и за вас, и за кмета — отвърна Голем. — Той си има предостатъчно свои грижи.
