блестящата, сякаш лакирана поставка.
— Няма надежда — каза Теди и внимателно разгледа „вещателя на времето“. — Дяволска измишльотина. — И като се позамисли, добави: — Впрочем бог знае, може пък отдавна да се е повредил. Я колко години вече вали дъжд, как да го провери човек?
— Можеш да отидеш до Сахара — предложи Виктор.
Теди се ухили.
— Смееш се ти — каза той. — Ама и мене ме досмеша, когато онзи, вашият господин, Павор ми предложи двеста крони за това нещо.
— На пияна глава трябва да е било — рече Виктор. — Че за какво му е…
— И аз така му казах.
Теди завъртя „вещателя на времето“ и го доближи до дясното си око.
— Няма да му го дам — заяви той решително. — Сам да си намери.
После мушна „вещателя на времето“ под тезгяха, погледа как Виктор върти чашата между пръстите си и го уведоми:
— Твоята Диана идва.
— Отдавна ли? — небрежно попита Виктор.
— Ами около пет часа беше. Дадох й каса коняк. Росшепер постоянно плюска и пиянствува, изобщо не може да спре. И натирва персонала да му търси коняк, тлъстата мутра. И това ми било член на парламента… Не те ли е страх за нея?
Виктор вдигна рамене. Внезапно съзря Диана до себе си. Тя се появи до тезгяха с мокра пелерина и отметната качулка. Не гледаше към него, той виждаше само профила й и си мислеше, че от всички жени, които е познавал досега, тя е най-красивата и друга такава навярно вече никога няма да има. Беше се облегнала на тезгяха, лицето й беше много бледо и много равнодушно и беше най-красивата — у нея всичко беше красиво. Винаги. И когато плачеше, и когато се смееше, и когато се сърдеше, и когато пет пари не даваше за нищо, и дори когато мръзнеше, а особено когато я прихванеше… Уф, ама че съм пиян, помисли си Виктор, и сигурно воня като Р. Квадрига.
Той издаде напред долната си устна и задиша тежко — мъчеше се да подуши дъха си. Нищо не можа да разбере.
— Пътищата са мокри и хлъзгави — продължаваше Теди. — Мъгла има… А после, да ти кажа, този Росшепер сигурно е женкар, дъртият му пръч.
— Росшепер е импотентен — възрази Виктор и машинално изпи чистото.
— Тя ли ти каза?
— Стига, Теди — рече Виктор. — Престани.
Теди вторачено го погледна, после въздъхна и като изпъшка, приклекна, порови под тезгяха и сложи пред Виктор шишенце с амоняк и наченат пакет чай. Виктор погледна часовника си и взе да наблюдава как Теди, без да бърза, се пресяга за чиста чаша, налива в нея газирана вода, капва малко от шишенцето и все така спокойно разбърква сместа в чашата със стъклена пръчица за коктейли. После той побутна чашата към Виктор. Виктор я изпи и примижа със затаен дъх. Свежа и отвратителна, отвратително свежата струя амоняк го блъсна в мозъка и се разля някъде зад гърба му. Виктор вдиша въздух през носа — въздухът беше станал нетърпимо студен — и бръкна с пръсти в пакета чай.
— Добре, Теди — каза той. — Благодаря. Запиши на сметката ми всичко, както трябва. Те ще ти кажат колко е било за моя сметка. Аз ще тръгвам.
Като дъвчеше старателно чая, той се върна на своята маса. Младият мъж с очилата и неговият дълъг като върлина придружител припряно поглъщаха вечерята си. Пред тях имаше една-единствена бутилка — с местна минерална вода. Павор и Голем бяха разчистили малко място на покривката и играеха на зарове, а доктор Р. Квадрига, стиснал в шепи рошавата си глава, мърмореше монотонно: „Легионът на свободата е опората на Президента.“ Мозайка… По случай щастливия ви имен ден, Ваше Високопревъзходителство… „Президента е баща на нашите деца.“ Алегорична картина…
— Е, аз тръгвам — каза Виктор.
— Жалко — рече Голем. — Впрочем желая ви успех.
— Много поздрави на Росшепер — добави Павор и намигна.
— „Членът на правителството Росшепер Нант“ — оживи се Р. Квадрига. — Портрет. Не е скъп. До кръста…
Виктор взе цигарите и запалката си и тръгна към изхода. Зад него доктор Р. Квадрига рече с ясен глас: „Предполагам, господа, че е време да се запознаем. Аз съм Рем Квадрига, доктор хонорис кауза, а вас, сър, не си спомням да съм ви виждал…“ На вратата Виктор се сблъска с дебелия треньор на футболния отбор „Братя по разум“. Треньорът беше нещо твърде загрижен и мокър. Той направи път на Виктор.
ТРЕТА ГЛАВА
Автобусът спря и шофьорът каза:
— Пристигнахме.
— Санаториумът ли е? — попита Виктор.
Мъглата навън беше гъста и бяла като мляко. Светлината на фаровете се разсейваше в нея и нищо не се виждаше.
— Санаториумът е, санаториумът — кисело промърмори шофьорът, докато си палеше цигарата.
Виктор отиде до вратата, слезе на стъпенката и рече:
— Ама че мъгла, с нож да я режеш. Нищо не виждам.
— Ще се оправите — равнодушно го насърчи шофьорът и се изплю през прозореца. — Намерили място санаториум да правят. Денем — мъгла, вечер — мъгла…
— На добър път — каза Виктор, щом стъпи на земята.
Шофьорът не му отвърна. Моторът изрева, вратата се тръшна и огромният празен автобус, целият остъклен и осветен отвътре като затворен през нощта универсален магазин, рязко зави, веднага се превърна в смътно светещо петно и се понесе обратно към града. Доста трудно, като опипваше решетките на оградата, Виктор намери вратата и слепешката тръгна по алеята. Сега, когато очите му вече бяха свикнали с тъмнината, смътно различи пред себе си осветените прозорци на дясното крило и някаква особено дълбока тъмнина на мястото на лявото, където вече спяха капналите от тичане през деня под дъжда „Братя по разум“. В мъглата глухо, сякаш през вата се дочуваха обикновени звуци — свиреше грамофон, дрънчаха съдини, някой прегракнало крещеше. Виктор едва-едва се придвижваше напред, като се стараеше да пристъпва по средата на пясъчната алея, за да не връхлети случайно върху някоя гипсова ваза. Той грижливо притискаше бутилката джин до гърдите си и беше много внимателен, но въпреки всичко скоро се препъна в нещо меко и запълзя на четири крака. Отзад мудно и сънено го изругаха защо не вземе да запали лампата. Виктор напипа в полумрака изтърваната бутилка, притисна я отново до гърдите си, поизправи се и като протегна напред свободната си ръка, продължи нататък. Скоро се блъсна в някакъв автомобил, пипнешком го заобиколи и се блъсна в друг. По дяволите, оказа се, че тук има цял куп автомобили. Ругаейки на глас, Виктор се залута сред тях като в лабиринт и дълго не можа да се измъкне оттам и да стигне до смътното сияние, сочещо входа на преддверието. Гладките врати и калници на автомобилите бяха влажни от ниско падналата отдавнашна мъгла. Някъде наблизо се хилеха и нечии ръце го отблъскваха.
Този път преддверието беше пусто, никой не играеше на сляпа баба, никой никого не гонеше, тресейки дебелия си задник, и никой не спеше в креслата. Навсякъде се въргаляха наметала, смачкани на топка, а някой шегобиец беше закачил шапката си на фикуса. Виктор се качи по застланото с килим стълбище на втория етаж. Музиката гърмеше. Вдясно по коридора всички врати към апартаментите на члена на парламента бяха широко разтворени и оттам се носеше тлъстият мирис на храна, тютюн и разгорещени тела. Виктор сви наляво и почука на вратата на Диана. Никой не се обади. Вратата беше заключена, а ключът стърчеше в процепа на бравата. Виктор влезе, светна лампата и сложи бутилката на масичката за телефона. Дочуха се стъпки и той надникна навън. Вдясно по коридора с широка и твърда походка се отдалечаваше едър мъж в официален черен костюм. На площадката към стълбището той спря пред огледалото и като отметна глава, си намести възела на връзката (Виктор успя да зърне жълтеникаво
