започне да работи човек, трябва хубаво да му домъчнее за работата, така че нищо друго да не му се иска да прави… Беше задрямал, но се стресна. С Ирма какво да правя… Ще взема да пиша на Роц-Тусов, ето какво ще направя. Няма да се измъкне Роц-Тусов, страхливецът. Дължи ми деветстотин крони… Когато става дума за господин Президента, няма никакво значение, всички ставаме страхливци. Защо всички сме такива страхливци? Всъщност от какво се боим? Ами от промените се боим. Човек няма да може да влезе в кръчмата на писателите и да обърне една чаша чисто за освежаване… Портиерът няма да му се кланя… и изобщо няма да има портиери, него самия ще го направят портиер. Лошо е, ако те пратят в мините… виж, това наистина е лоша работа… Но такова нещо се случва рядко, времената вече са други… поомилостивиха се нравите… Сто пъти съм мислил за това и сто пъти съм откривал, че, общо взето, няма от какво да се страхувам и все пак се страхувам. Защото това е тъпа сила, помисли си. Страшно нещо е, когато срещу теб се изправи тъпа и груба сила, неуязвима като свинска зурла с четина, нито логиката я уязвява, нито емоциите… И Диана ще загубя…
Той задряма и отново се събуди, защото под отворения прозорец някакви разговаряха на висок глас и пръхтяха като животни. Взеха да пращят храсти.
— Не мога да ги натикам в затвора — дочу се пиянският глас на полицейския началник. — Няма такъв закон…
— Ще го измислим — разнесе се гласът на Росшепер. — Аз депутат ли съм или не?
— А съществува ли закон, който позволява край града да има разсадник на зараза? — изкряка кметът.
— Ще го измислим — упорито настоя Росшепер.
— Те не са заразни — с тънък глас изблея директорът на гимназията. — Имам предвид, че от медицинска гледна точка…
— Ей, гимназийо — каза Росшепер, — да не забравиш да се разкопчаеш.
— А съществува ли закон да разоряват честните хора? — изкряка кметът. — Да ги разоряват, а? Съществува ли такъв закон?
— Ще го измислим, ти казвам! — рече Росшепер. — Аз депутат ли съм или лукова глава?
С какво да ги халосам по главите? — помисли си Виктор.
— Росшепер! — каза полицейският началник. — Ти приятел ли си ми? Аз тебе, подлецо, на ръце съм те носил. Аз тебе, подлец такъв, съм те избирал. А сега те се шляят из града, разнасят зараза, а аз нищо не мога да направя. Няма закон за тях, разбираш ли?
— Ще има — каза Росшепер. — Казвам ти, ще го измислим. Във връзка със замърсяването на атмосферата…
— Нравствената! — добави директорът на гимназията. — Нравствената и моралната…
— Какво?… Във връзка със замърсяването на атмосферата и поради това, че прилежащите към района язовири не могат достатъчно да се зарибят… заразата трябва да се ликвидира и да се организира преместването й в някоя отдалечена местност. Ще ти свърши ли работа?
— Дай да те разцелувам — каза шефът на полицията.
— Браво! — викна кметът. — Умна глава. Дай и аз…
— Дреболия! — рече Росшепер. — Нищо работа… Ще изпеем ли още една? Не, няма нужда. Да вървим да пием по още една малка.
— Правилно. По една малка — и вкъщи.
Храстите отново запращяха. Росшепер каза вече някъде отдалеч: „Ей, гимназийо, забравихте да се закопчаете!“, и под прозореца отново стана тихо. Виктор задряма, пред очите му се извъртя някакъв незначителен сън, а после се разнесе телефонен звън.
— Да — дрезгаво рече Диана. — Да. Аз съм… — Тя се изкашля. — Нищо, нищо, слушам ви… Всичко беше наред. Според мен беше доволен… Какво?
Диана разговаряше, преметната през Виктор, и той внезапно почувствува как тялото й се напрегна.
— Странно — каза тя. — Добре, сега ще видя… Да… Добре, ще му кажа.
Тя затвори телефона, пролази през Виктор и запали нощната лампа.
— Какво е станало? — сънено попита Виктор.
— Нищо. Спи. Ей-сега ще се върна.
Примижал от светлината, той гледаше как тя събира разхвърляното си бельо, лицето й беше станало толкова сериозно, че той се разтревожи. Диана бързо се облече и излезе, като в движение оправи роклята си. Росшепер е зле, помисли си, като се ослушваше. Дотам я докара с пиянството си старият скопен кон. В огромната сграда беше тихо и той ясно чуваше стъпките на Диана в коридора, но тя не тръгна надясно, както бе очаквал, а наляво. После изскърца врата и стъпките стихнаха. Той се обърна на една страна и се опита отново да заспи, но сънят не идваше. Разбра, че чака Диана и няма да може да заспи, докато тя не се върне. Тогава седна и запали цигара. Подутината на тила му запулсира и той се намръщи. Диана не се връщаше. Кой знае защо, спомни си за жълтоликия танцьор с орловия профил. Той пък какво общо има? — помисли си Виктор. Актьор, който играе ролята на друг актьор, а той пък играе ролята на трети… А, ето какво било: той излезе тъкмо оттам, отляво, където отиде Диана. Стигна до площадката пред стълбището и се превърна в суетен тип. Отначало играеше ролята на светски лъв, а после взе да се прави на разхайтен самодоволен глупак… Виктор отново се ослуша. Цареше небивала тишина, всички спяха… някой хъркаше… После отново изскърца врата и той долови стъпки, които се приближаваха. Диана влезе и лицето й беше все така сериозно. Значи не е свършило. Произшествието продължаваше. Диана отиде до телефона и набра някакъв номер.
— Няма го — каза тя. — Не-не, тръгнал си е… Нищо-нищо, моля ви. Лека нощ.
Тя затвори телефона и постоя малко, загледана в тъмнината отвъд прозореца, после седна на кревата до Виктор. В ръката си държеше цилиндрично фенерче. Виктор запали цигара и й я подаде. Тя запуши мълчаливо, напрегнато замислена, а после попита:
— Ти кога заспа?
— Не знам, трудно ми е да кажа.
— Но след мен, нали?
— Да.
Тя се обърна с лице към него.
— Нищо ли не чу? Някакъв скандал или сбиване да е имало?
— Не — каза Виктор. — Според мен бяха кротки. Отначало пееха, после Росшепер и компанията му дойдоха да пикаят под прозореца, след това заспах… Те вече се канеха да се прибират.
Тя хвърли цигарата през прозореца, стана и рече:
— Обличай се.
Виктор се усмихна и се пресегна за панталоните си. Слушам и се подчинявам, помисли си той. Хубаво нещо е подчинението. Нужно е само нищо да не питаш. Той попита:
— Ще хапнем ли или направо ще тръгваме?
— Какво? … Първо да тръгнем, а после ще видим.
— Изчезнал ли е някой?
— Така изглежда.
— Росшепер ли?
Изведнъж той улови вторачения й поглед. Тя го гледаше със съмнение. Май вече се разкайваше, че го бе поканила. Явно се питаше: всъщност какъв е той, че да го вземам със себе си?
— Готов съм — каза Виктор.
Диана все още се двоумеше и замислено си играеше с фенерчето.
— Е, добре… тогава да тръгваме.
Тя не се помръдна от мястото си.
— Може би трябва да измъкна крака на масата — предложи Виктор. — Или, да речем, на кревата…
Тя трепна.
— Не, кракът няма да свърши работа.
Диана издърпа чекмеджето на масата и извади огромен черен пистолет.
— На, вземи го — рече тя.
Виктор настръхна, но се оказа, че е спортен малокалибрен пистолет, при това без пълнител.
