Изключително неприятен човек, помисли си Виктор. Всъщност какво ме интересува — срещнахме се, а после всеки по своя път. Сигурно много го боли…
— Нищо… — каза той. — Потърпете още малко. Ей-сега ще дойдат да ви вземат.
Мокрецът нищо не отвърна, челото му се намръщи и той затвори очи. Заприлича на мъртвец — проснат и неподвижен под проливния дъжд. Диана изскочи от преддверието с лекарска чанта, седна до него и взе да прави нещо на счупения крак. Мокрецът тихо запъшка, но Диана не изрече няколко успокоителни думи, както обикновено правят лекарите в такива случаи.
— Да ти помогна ли? — попита Виктор.
Тя не отвърна. Той стана и тогава Диана, без да извръща глава, рече:
— Почакай, не си тръгвай.
— Не си тръгвам — каза Виктор.
Той гледаше как тя умело поставя шина ма крака.
— Пак ще потрябваш — рече Диана.
— Не си тръгвам — повтори Виктор.
— А ако искаш, можеш да изтичаш догоре. Докато все още има време, изтичай, пийни нещо и после веднага се връщай.
— Нищо — каза Виктор. — Ще мина и без това.
После някъде иззад пелената на дъжда се дочу рев на мотор, светнаха фарове. Виктор видя един джип внимателно да завива към вратата. Джипът бързо стигна до стълбището и от него тромаво се измъкна Юл Голем със своето грубо наметало. Изкачи се по стъпалата, наведе се над мокреца и му хвана ръката. Мокрецът глухо каза:
— Никакви инжекции.
— Добре — рече Голем и погледна Виктор. — Носете го.
Виктор взе мокреца на ръце и го понесе към джипа. Голем го изпревари, отвори вратата и се пъхна вътре.
— Дай го насам — рече той в тъмнината. — Не, с краката напред… По-смело… Придържай му гърба…
Той сумтеше и мърдаше в джипа. Мокрецът отново изръмжа и Голем му рече нещо неясно, а може би изруга нещо от рода на „И шестолъчки ще ви окачват“. После излезе навън, затвори вратата и докато сядаше зад волана, попита Диана:
— На тях обадихте ли се по телефона?
— Не отвърна Диана. — Да позвъня ли?
— Вече няма смисъл — каза Голем. — Ще вземат да се барикадират.
Джипът потегли, заобиколи цветната леха и се понесе по алеята.
— Да вървим — каза Диана.
— По-добре да поплуваме — рече Виктор.
Сега, когато всичко свърши, не чувствуваше нищо друго освен раздразнение. В преддверието Диана го хвана под ръка.
— Няма нищо — каза тя. — Ей-сега ще се преоблечеш, ще пийнеш водка и всичко ще започне да ти изглежда хубаво.
— Прогизнахме като мокри кокошки — сърдито се оплака Виктор. — И може би най-сетне ще ми обясниш какво се случи, а?
Диана уморено въздъхна.
— Ами нищо особено не е станало. Не биваше да забравяме фенерчето.
— А капаните по пътищата, при вас и те ли са нещо естествено?
— Кметът ги поставя, мръсникът неден…
Качиха се на втория етаж и тръгнаха по коридора.
— Той да не е луд? — попита Виктор. — Че това е престъпление. Или наистина е побъркан?
— Не, просто е мръсник и мрази мокриците.
— Забелязах това. И едно време не ги обичахме, но да слагаш капани… Какво толкова са им направили?
— Нали трябва някого да мразят — каза Диана. — Някъде мразят евреите, на друго място — негрите, а у нас мокриците.
Спряха пред една врата. Диана отключи, влезе и запали лампата.
— Чакай — каза Виктор, като се озърташе. — Къде ме доведе?
— Това е лабораторията — отвърна Диана. — Веднага идвам…
Виктор остана до вратата, наблюдаваше как тя ходи из огромната стая и затваря прозорците. Под прозорците тъмнееха локви.
— А какво е правил той там през нощта? — попита Виктор.
— Къде? — рече Диана, без да се обръща.
— На пътеката… Та ти знаеше, че е бил там?
— Да — каза тя. — В лепрозариума са зле с лекарствата и понякога идват при нас да молят…
Диана затвори последния прозорец и се разходи из лабораторията, като оглеждаше масите, отрупани с прибори и стъкленици.
— Ама че гадна работа — каза Виктор. — Що за държава е това? Където и да отидеш — навсякъде мръсотия и негодници… Да вървим, че ще замръзна.
— Ей-сега — рече Диана.
Тя взе от един стол някаква тъмна дреха и я изтърси. Беше мъжки вечерен костюм. Диана грижливо го закачи в шкафа за работното облекло. Откъде се появи тук този костюм? — помисли си Виктор. — При това ми е познат отнякъде…
— Ето готово — каза Диана. — Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз ще се пъхна в горещата вана.
— Чакай малко, Диана — внимателно рече Виктор. — А кой беше този… дето имаше ей такъв нос… жълтоликият? С когото танцуваше.
Диана го хвана под ръка.
— Знаеш ли — каза след малко. — Това беше мъжът ми… Бившият ми мъж…
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Отдавна не съм ви виждал в града — гъгниво рече хремавият Павор.
— Не е чак толкова отдавна — възрази Виктор. — Само два дни.
— Мога ли да поседна при вас или искате да бъдете само двамата? — попита Павор.
— Седнете — вежливо каза Диана.
Павор се настани срещу, нея и викна: „Сервитьор, двоен коняк!“ Смрачаваше се. Портиерът взе да пуска завесите на прозорците. Виктор светна лампиона.
— Възхищавам ви се — рече Павор на Диана. — Да живеете в такъв климат и да запазите прекрасния тен на лицето си… — Той кихна. — Извинете. Тези дъждове ме съсипаха… Върви ли работата? — обърна се към Виктор.
— Трудно. Не мога да работя, когато е мъгливо — непрекъснато ми се иска да пийна.
— Какъв скандал сте направили при началника на полицията? — попита Павор.
— Ами, глупости — рече Виктор. — Търсех справедливост.
— А какво се е случило?
— Тая гадина, кметът, организирал лов на мокрици с капани. Един се хванал и си счупил крака. Взех този капан, отидох в полицията и поисках да направят разследване.
— Тъй — каза Павор. — А после какво стана?
— В тоя град има много странни закони. Тъй като пострадалият не бил подал оплакване, смятат, че не е извършено никакво престъпление, а просто е било нещастен случай, за който никой освен пострадалия не е виновен. Казах на полицейския началник, че ще имам предвид тази работа, а той заяви, че съм го заплашвал. Тогава си тръгнах.
