— Дай патрони — каза той.
Тя го погледна с недоумяващи очи, после премести погледа си към пистолета и каза:
— Не. Патрони няма да ни трябват. Да тръгваме.
Виктор повдигна рамене и пъхна пистолета в джоба си. Слязоха в преддверието и стигнаха до външното стълбище. Мъглата беше пооредяла, ръмеше ситен дъжд. Автомобилите пред стълбището ги нямаше. Диана свърна в алеята между мокрите храсти и запали фенерчето. Ама че глупаво положение, помисли си Виктор. Страшно ми се иска да попитам какво става, но не бива да питам. Добре ще бъде да си помисля как бих могъл да попитам. Не направо, а така — да подхвърля някоя забележка, пък въпросът да е скрит в подтекста. Странни задължения обаче имат медицинските сестри в този санаториум… Но нали винаги съм смятал, че Диана е тайнствена жена. Още от пръв поглед и през всичките тези пет дни… Ама че влага, трябваше да пийна малко, преди да тръгнем. Само да се върнем, и веднага ще свърша тази работа… Браво на мене, помисли си. Никакви въпроси не задавам. Слушам и се подчинявам.
Заобиколиха крилото, промушиха се през люляковите храсти и стигнаха до оградата. Диана я освети. Една желязна пръчка от оградата липсваше.
— Виктор — тихо рече тя. — Сега ще тръгнем по една пътека. Ще вървиш след мен. Гледай в краката си и да не си направил нито крачка встрани. Разбра ли?
— Разбрах — покорно каза Виктор. — Направя ли крачка вляво или вдясно, ще стреляш.
Диана се промуши първа и светна на Виктор. После се спуснаха бавно по надолнището. Вървяха по източния склон на хълма, на който беше санаториумът. Наоколо шумоляха под дъжда невидими дървета. Веднъж Диана се подхлъзна и Виктор едва успя да я хване за раменете. Тя нетърпеливо се отскубна и продължи нататък. Всяка минута му повтаряше: „Гледай къде стъпваш… Върви след мен.“ Виктор послушно гледаше надолу, в краката на Диана, които се мяркаха в подскачащия светлинен кръг. Отначало все очакваше удар в тила, право по цицината, или нещо от този род, но после реши: едва ли. Нещата не се връзваха. Навярно просто някой побъркан е избягал — например Росшепер се е побъркал от пиене и ще се наложи да го връщаме назад, като го заплашваме с празния пистолет…
Внезапно Диана спря и каза нещо, но думите й не достигнаха до съзнанието на Виктор, защото в следващия миг той съзря край пътеката нечии блестящи очи — неподвижни, огромни и вторачени изпод мокрото изпъкнало чело — само очи и чело, и нищо повече — нито уста, нито нос, нито тяло, нищо. Плътен влажен сумрак и в свет линния кръг — блестящи очи и неестествено бяло чело.
— Мръсници — каза Диана със свито гърло. — Така си и знаех. Гадове.
Тя падна на колене, лъчът от фенерчето се плъзна по черното тяло и Виктор видя някаква блестяща метална дъга и верига в тревата, а Диана изкомандува: „По-бързо, Виктор!“, той клекна до нея и едва сега разбра, че това беше капан и в капана беше попаднал човешки крак. Той се вкопчи с две ръце в железните челюсти и се опита да ги разтвори, но те едва-едва помръднаха и отново се събраха. „Глупак! — викна Диана. — С пистолета!“ Той скръцна със зъби, захвана дъгите по-удобно. напрегна мускулите си така, че плещите му изпукаха, и челюстите се разтвориха. „Дърпай“ — дрезгаво рече той. Кракът изчезна, металните дъги отново се затвориха и му притиснаха пръстите. „Подръж фенерчето“ — каза Диана. „Не мога — виновно отвърна Виктор. — Заклещих се. Извади от джоба ми пистолета.“ Диана изруга и бръкна в джоба му. Виктор отново разтвори капана, тя постави дръжката между челюстите и той се освободи.
— Подръж фенерчето — повтори тя. — Ще видя как е кракът му.
— Костта е счупена — дочу се в тъмнината напрегнат глас. — Отнесете ме в санаториума и повикайте кола.
— Точно така — каза Диана. — Ей-сега. Виктор, дай фенерчето и го вдигни.
Тя му светна. Човекът седеше на предишното си място, опрял гръб на едно дърво. Долната половина на лицето му беше закрита с черна превръзка. Очилат, помисли си Виктор. Мокрец. Как ли е попаднал тук?
— Вземай го — нетърпеливо каза Диана. — На гърба си.
— Ей-сега — отвърна той. Спомни си жълтите кръгове около очите и гърлото му се сви. — Ей-сега… — Клекна до мокреца и се обърна с гръб към него. — Прегърнете ме през врата.
Мокрецът се оказа слаб и лек. Не мърдаше и сякаш дори не дишаше — не пъшкаше дори когато Виктор се подхлъзваше, но всеки път тялото му болезнено се сгърчваше. Пътеката беше доста по-стръмна, отколкото Виктор бе предполагал, така че когато стигнаха до оградата, сериозно се беше задъхал. Доста сили им отне да промушат мокреца през пролуката в оградата, но в края на краищата се справиха и с това.
— А сега накъде? — попита Виктор, когато стигнаха до главния вход на сградата.
— Засега го сложи в преддверието — отвърна Диана.
— Няма нужда — с все същия напрегнат глас рече мокрецът. — Оставете ме тук.
— Тук вали — възпротиви се Диана.
— Стига сте дрънкали — каза мокрецът. — Ще остана тук.
Виктор си премълча и се заизкачва по стълбището.
— Остави го — каза Диана.
Виктор спря.
— За какъв дявол, та тук вали — рече той.
— Не ставайте глупак — промълви мокрецът. — Оставете ме… тук…
Без да каже нито дума, като вземаше по три стъпала наведнъж, Виктор стигна до вратата и влезе в преддверието.
— Кретен — тихо рече мокрецът и главата му клюмна на рамото на Виктор.
— Тъпанар — каза Диана, догони Виктор и го хвана за ръкава. — Ще го убиеш бе, идиот! Веднага го изнеси и го сложи под дъжда! Веднага, чуваш ли? Абе какво чакаш?
— Всички сте се побъркали — сърдито и смутено рече Виктор.
Той се обърна, ритна вратата и излезе на външното стълбище. Дъждът сякаш само това чакаше. Току- що лениво си ръмеше, а сега изведнъж се изля същински порой. Мокрецът тихо запъшка, вдигна глава и неочаквано дишането му се учести, сякаш някой го гонеше. Виктор все още се бавеше, като инстинктивно се оглеждаше да намери поне някакъв навес.
— Пуснете ме на земята — каза мокрецът.
— В локвата ли? — злъчно и тъжно попита Виктор.
— Няма значение… Сложете ме долу.
Виктор внимателно го положи върху теракотените плочи на стълбището и мокрецът веднага разпери ръце и се протегна. Десният му крак беше неестествено извит, а от светлината на синята лампа огромното му чело изглеждаше мъртвешко бяло. Виктор седна на стъпалото до него. Много му се искаше да влезе в преддверието, но как можеше да остави ранения човек под проливния дъжд, а той да се вмъкне на топло. Днес кой знае колко пъти ме нарекоха глупак? — помисли си той, като изтри с длан лицето си. Уф, май че доста пъти. И изглежда, в това има и малко истина, защото глупак, тъпанар, кретен и така нататък всъщност означава невежа, които упорствува в своето невежество. Боже, ама на него наистина му е по-добре под дъжда! И очите си отвори, а пък те са едни такива странни… Мокрец, помисли си той. Да, изглежда, по- скоро е мокрец, отколкото очилат5. Какъв ли вятър го е довял в този капан? И изобщо откъде са се взели тук тия капани? Втори мокрец срещам днес, и двамата имат неприятности. Те имат неприятности и аз заради тях имам неприятности…
Диана говореше по телефона в преддверието. Виктор се ослуша.
— Кракът!… Да. Костта е счупена… Добре. По-бързо, чакаме ви.
Виктор видя през остъклената врата как тя постави слушалката и се затича нагоре по стълбите. Май че нещо около мокриците в нашия град в последно време не е наред. Някаква шумотевица се вдига около тях. Нещо са взели да пречат на всички, даже на директора на гимназията. Даже на Лола, спомни си той изведнъж. Май и тя ги проклинаше за нещо… Погледна към мокреца. Оня го наблюдаваше.
— Как се чувствувате? — попита Виктор.
Мокрецът мълчеше.
— Имате ли нужда от нещо? — запита го Виктор, като повиши глас. — Глътка джин например?
— Не викайте каза мокрецът. — Чувам ви.
— Боли ли много? — съчувствено попита Виктор.
— А вие как мислите?
