мургавия му орлов профил и острата брадичка), а после нещо в него се промени, той се прегърби, изкриви се на една страна и като полюляваше гадно бедрата си, се скри зад една от широко разтворените врати. Суетен тип, неуверно предположи Виктор. Ходил е да повръща… Погледна наляво. Там беше тъмно.
Виктор свали наметалото си, заключи вратата и тръгна да търси Диана. Ще се наложи да надникна при Росшепер, помисли си. Къде другаде може да е?
Росшепер заемаше три апартамента в санаториума. В първия наскоро бяха плюскали: на масите, застлани с изцапани покривки, бяха натрупани мръсни чинии, пепелници, бутилки, смачкани салфетки и нямаше никой, ако не смятаме самотника с потното плешиво теме, който хъркаше, заврял лице в купата с желираното ястие. В съседния апартамент цареше врява до бога. Върху гигантската спалня на Росшепер взаимно се ритаха полуразголени, явно не тукашни момичета. Те играеха на някаква странна игра със зачервения като пред мозъчен удар господин кмет, който си зариваше муцуната в тях като свиня в жълъди и също риташе и грухтеше от удоволствие. Тук бяха и господин полицейският началник без кител, господин градският съдия с очи, изскочили от орбитите поради нервното задъхване, и някаква непозната пъргава личност в светлолилав костюм. Тези тримата разпалено се сражаваха на детския билярд, поставен на тоалетната масичка, а в ъгъла, подпрян на стената, седеше широко разкрачен в изпомачкания си чиновнически мундир директорът на гимназията и на лицето му беше изписана идиотска усмивка. Виктор вече се канеше да отмине, когато някой го задърпа за крачолите. Той погледна надолу и рязко се отдръпна. Под него лежеше на четири крака членът на парламента, кавалерът на ордени, авторът на нашумелия проект за зарибяване на Китчинганскнте язовири Росшепер Нант.
— Искам да ме яздят — умолително проблея Росшепер. — Хайде да играем на конче! Йо-хо-хо!
Той се беше побъркал.
Виктор деликатно се освободи и надникна в последния апартамент. Там видя Диана. Отначало не схвана, че е Диана, а после кисело си помисли: Много мило! Тук беше пълно с народ, мяркаха се някакви полупознати лица на мъже и жени, които се бяха наредили в кръг и пляскаха с ръце, а в средата на кръга Диана танцуваше със същия онзи жълтолик суетен тип, притежателя на орловия профил. Очите й святкаха, бузите й горяха, косите й се развяваха над раменете и не й пукаше за нищо. Орловият профил много се стараеше да бъде в тон с нея.
Странно, помисли си Виктор. Не мога да разбера?… Нещо не е наред. Той танцува добре, направо прекрасно танцува. Като учител по танци. Не танцува, а показва как трябва да се танцува… Даже не като учител, а като ученик на изпит. Много му се иска да събере най-високия бал… Не, друго има. Виж какво, приятелю, та ти танцуваш с Диана! Нима не разбираш какво значи това? Виктор по навик си напрегна въображението. Актьорът танцува на сцената, всичко е добре, направо прекрасно, всичко върви както трябва, без грешка, а в дома му се е случило нещастие… не, дори не непременно нещастие, просто го чакат кога ще се върне и той също чака кога те падне завесата и ще угаснат светлините… и дори не е никакъв актьор, а външен човек в ролята на актьор, който пък, от своя страна, играе ролята на съвсем чужд човек… Нима Диана не усеща това? Та той е подправен. Като манекен е. Между тях няма ни капчица близост, ни грам съблазън, ни сянка от желание… Говорят си нещо, изобщо не мога да си представя за какво могат да си говорят. Все едно че две жени танцуват заедно поради липса на кавалери… Не се ли изпотихте? Да, чел съм я, дори два пъти… В този миг той видя, че Диана разбута гостите и се затича към него.
— Ела да танцуваме! — завика тя отдалеч.
Някой й прегради пътя, друг я хвана за ръката, но тя със смях се отскубна, а Виктор все още търсеше с очи жълтоликия и не го намираше, и усещаше горчиво безпокойство.
Диана изтича до него, вкопчи се в ръкава му и го задърпа в кръга.
— Хайде ела, ела! Тук всички са наши хора — все пияници, негодници и глупаци, събрани от кол и въже… Покажи им как се танцува! Това хлапе изобщо не умее…
Тя го вкара в кръга и някой от тълпата изрева: „Ура за писателя Банев!“ Млъкналият за секунда грамофон отново залая и задрънка, Диана се притисна до него и после се отдръпна, той долови миризмата на парфюм и вино, тя беше гореща и Виктор вече нищо не виждаше освен възбуденото й прекрасно лице и разветите коси.
— Танцувай! — викна тя и той започна да танцува.
— Браво! Добре че дойде.
— Да, да.
— Защо си трезвен? Вечно си трезвен, когато не трябва.
— Ще се напия.
— Днес те искам пиян.
— Ще ме имаш.
— За да правя с тебе каквото си искам. Не ти с мен, а аз с тебе.
— Добре.
Тя се смееше доволна, танцуваха мълчаливо — никого не виждаха и за нищо не мислеха. Като в сън. Като по време на битка. Такава беше тя сега — като сън, като битка. Диана, която я беше прихванало… Наоколо пляскаха с ръце и крещяха, май че още някой се опита да танцува, но Виктор го изблъска да не пречи, а Росшепер викаше проточено: „О, мой бедни пияни народе!“
— Импотентен ли е?
— То се знае! Нали аз го къпя.
— И как е?
— Абсолютно импотентен.
— О, мой бедни пияни народе! — каза Росшепер.
— Да се махаме оттук — рече Виктор.
Хвана я за ръка и я поведе. Пияниците и негодниците им сториха път — от тях лъхаше на спирт и чесън, — а на вратата някакъв хлапак с месестн устни и румени бузи им прегради пътя. Той каза нещо нагло, сърбяха го ръцете, но Виктор му рече: „После, после“ и хлапакът изчезна. Хванати за ръце, те изтичаха по пустия коридор, после, без да й пуска ръката, Виктор отключи вратата и все така държейки я за ръка, заключи вратата отвътре и — беше горещо, стана нетърпимо горещо, направо задушно, и стаята отначало беше широка и просторна, а после взе да се смалява и да се стеснява, тогава Виктор стана и отвори широко прозореца и черният влажен въздух обля голите му рамене и гърдите му. Той се върна на кревата, напипа в тъмното бутилката джин, отпи и я подаде на Диана. После легна и отляво подухваше студен въздух, а отдясно го докосваше горещо и нежно тяло, гладко като коприна. Сега чуваше, че пиянската оргия продължава — гостите пееха в хор.
— Докога ще я карат така? — попита той.
— Какво? — рече Диана сънено.
— Докога ли ще вият?
— Не знам. Нас какво ни засяга?
Тя се обърна на една страна, положи глава на рамото му и се оплака:
— Студено ми е.
Те се повъртяха, докато се напъхат под одеялото.
— Недей да спиш — рече той.
— Аха — промърмори тя.
— Добре се чувствуваш, нали?
— Аха.
— Ами ако опитам насила?
— Аха… Престани, заболя ме.
— Виж какво, не може ли да поживея тука, да речем, една седмица.
— Може.
— А къде?
— Искам да спя. Позволи на горката пияна жена да поспи.
Той млъкна и се укроти. Лежеше, без да мърда, а тя вече спеше. Така и ще направя, помисли си. Тук ще бъде хубаво и тихо. Само вечер ще е по-шумно. Пък може и вечерите да са тихи. Та Росшепер няма да пиянствува всяка вечер я, нали трябва да се лекува… Защо да не поживея тук три-четири дни… или пет- шест… и по-малко ще пия, може изобщо да не пия, а ще поработя… толкова отдавна не съм работил… За да
