електрооборудване.
Докато се занимавахме с това, сякаш изпод земята се появи Г. А., придружен от някакъв омбре. Много красив омбре с баскетболен ръст, три глави по-дълъг от Г. А. Годините му бяха доста над двадесет и беше облечен с малко старичък костюм от мъхест плат. По точно е да се каже, че беше облякъл само панталоните, защото все още не можеше да навлече палтото — беше много нервен и то цялото се беше навило на широкия му гръб, така че не му се удаваше да улучи ръкавите.
Още щом ме видя, застана като закован и запита пресипнало: „А този защо ни е?“ Изглежда, толкова много не му трябвах, та чак престана да воюва с палтото си. Г. А. му измърмори нещо успокоително, но той не се успокои, а жално изхленчи: „Може пък да не е нужно, а, Георгий Анатолиевич?“ Г. А. му нареди кратко да седне отзад и той седна така, сякаш надяна през главата си нашата нещастна малолитражка. Г. А. седна до него, а аз — отпред — заедно с Мишел. Омбре пак започна да хленчи в смисъл дали трябва и дали си струва, но Г. А. изобщо не го слушаше. Заповяда на Михаил: „В университета.“ — и тръгнахме. Омбре веднага млъкна — сигурно се беше отчаял.
Влязохме в парка на университета и започнахме да обикаляме между зданията. Г. А. командваше: „Надясно, наляво“ — а Омбре се обади само веднъж: „Откъм двора ще е по-добре, Георгий Анатолиевич“. Влязохме точно откъм двора. Това беше дворът на лабораторния корпус. Нищо тайнствено и загадъчно.
Г. А. даде команда да не се отдалечаваме от колата и да чакаме, а двамата с омбре тръгнаха покрай задната стена на сградата и изчезнаха зад контейнерите. Някъде там хлопна врата и отново стана тихо.
„Колко интере-е-есно“ — повтори Мишел, но не ни беше интересно. Нито на него, нито на мен. Беше ни тревожно. Може би именно, защото сякаш нямаше никакви основания за тревога. (Знам какво е предчувствие. Това е, когато изпитвам въздействието на необикновено съчетание от обикновени неща, плюс още някаква мъничка странност. Например атлетичен омбре, изплашен като петгодишно хлапе. Той така и не можа да си облече палтото и то остана да се валя на задната седалка.)
Чакахме около десет минути, не повече. Точно над ухото ми издрънча с вледеняващ звук желязо и на две крачки от колата се отвори товарен люк. От недрата на люка, като от лошо осветен гроб, се подаде Омбре и заедно с него нашият Г. А., който го беше прегърнал с една ръка и буквално висеше на шията му. Другата ръка на Г. А. беше като мъртва, а лицето му беше в кръв — черна и блестяща като лак.
Ние се спуснахме да помагаме, но Г. А. изсъска насреща ни: „Стоп, стоп, не толкова усърдно, деца…“ След това изскърца на омбре, който се тресеше като желе: „След два часа да ви няма в града. Запушете с нещо устата на оня гад, вържете го и го оставете да се въргаля някъде, а от вас да няма и помен!“ После отново се обърна към нас и думите му все така трудно излизаха от устата му: „Помогнете да вляза в колата, деца. Но леко, много леко… Няма нищо, това не е счупване, просто той ме удари…“
Много внимателно го напъхахме на задната седалка. Аз седнах до него, така че да се облегне удобно на мен и потеглихме с голяма скорост. В този момент ме занимаваха само две мисли. Първата — кой е посмял? Втората — защо усещам отстрани тялото на Г. А. твърдо като дърво?
Отговорът на втория въпрос бе намерен бързо. Когато в медицинския кабинет на лицея заедно с Майкъл започнахме да обработваме Г. А., ние първо разрязахме широката дреха, с която беше облечен и която отпред беше цялата в кръв, а на две места беше разпрана от шията до кръста. Тогава се разбра, че под нея Г. А. е облякъл старинна бронирана жилетка от времето на войната в Афганистан.
Върху лявата му ръка от китката до лакътя имаше следа от страшен удар (нанесен или с някаква тояга, или с подкована войнишка обувка); дълга следа от охлузване по дясната половина на лицето, кожата на скулата му беше смъкната, а ухото разкъсано (сигурно удар с бокс, но за щастие, по допирателната). С удареното се занимаваше Мишел, а аз обработвах охлузването. Едва издържах — всичко в мен трепереше от злоба и жалост. Сега вече много добре разбирам защо лекарите избягват да лекуват свои роднини и близки.
По време на процедурите, както и следваше да се очаква, Г. А. непрекъснато се шегуваше. Не съм запомнил нито една от тези шеги, но много добре запомних как той изведнъж каза с горчивина в гласа: „Реакцията ми вече не е същата, дечица. Пък и никога не е била кой знае колко добра. А това беше професионалист. Сигурно от бившите десантчици.“ Също като хлапе, което се оправдава, задето са го победили в боя. Честно казано, звучеше ми много странно. И в същото време много трогателно. (Първоначално изобщо не исках да пиша за това — знам ли кой ще го прочете, — а после реших: всъщност, защо пък не?)
Вече привършвахме, когато и двамата с Миша си помислихме съвършено едновременно: какво ще лъжем сега Серафима Петровна и въобще всичките там. Г. А. моментално улови нашата мисъл и решително я пресече. Не трябва да се звъни никъде и не трябва да се съобщава на никого нищо. Още по-малко пък трябва да се лъже без да е абсолютно необходимо. Той много добре ще си пренощува в стаичката до кабинета, Князът ще му направи една инжекцийка за сън, а сутринта той, Г. А., ще бъде също като нов. Преди да ни освободи обаче, той заговори вече със съвсем друг тон — твърд, заповеден, без никаква следа от шега:
— Имайте предвид, че тази нощ вие изобщо не сте ставали от леглата си и не сте видели нищо. Аз съм се ударил, когато съм се подхлъзнал по стълбите. И още нещо: никакви опити да разследвате, да откриете, да отмъстите и други такива. Това е заповед. И молба. Не зная кое има по-голяма тежест за вас. Това особено се отнася за тебе, Мигел де Сааведра!
Ние се прибрахме в два часа през нощта. Сега е пет. Повече от два часа си блъскахме главите да разберем какво означава всичко това. Кой е този омбре? Каква работа имаше Г. А. в мазето? Той предварително е знаел за опасността и затова е облякъл бронираната жилетка. Защо тогава не ни взе със себе си? Какъв е тоя професионалист и откъде се появи? Нищо не може да се разбере. Само се нервирам.
Лягам си. Майкъл вече спи и само балончета от слюнка се пукат по устните му.
Не, Майкъл не спи. Обърна се към мен и каза мечтателно:
— Ама и оня си се търкаля сега там вързан. И със запушена уста. Нали?
Какво можех да му отговоря?
17 юли. Вечерта
Към обяд Г. А. ме взе със себе си в градското управление на милицията. Той е добре. Ръката му е сложена на превръзка през врата и почти не го боли. Колкото до охлузването, термидоновият пластир е велика работа. Лицето му почти не е подуто, съвсем леко се забелязва по външния ъгъл на лявото око.
Майор Кроманов ни прие веднага. Виждал съм го и друг път и винаги съм се учудвал колко много не прилича на началник на милицията. Той е едър, пухкав, с малко вяли движения и много обича да бъбри за най-различни неща. Повече от половин час си разказваха с Г. А. разни истории за падане по стълби. Също от трапове26, пандуси27 и други наклонени места за минаване. После Г. А. премина към същността.
Каква е позицията на градската милиция спрямо акцията, готвена против Флората? Какво мисли по този повод лично той, Михайло Тарасович? Кое е по-правилно: милицията да вземе непосредствено участие в акцията, или да поеме ролята на някакъв ограничаващ фактор, на някакъв неутрален механизъм, чиято задача е да осигури реда и дисциплината? Въобще, разбира ли Михайло Тарасович в какво деликатно положение се намира?
Михайло Тарасович разбираше, даже много добре разбираше, в какво деликатно положение се намира. Флората е като куп лайна. Колкото по-малко ровиш, толкова по-малко вони. Такова е личното мнение на Михайло Тарасович. Ако би могло целия този куп да се гребне наведнъж с една лопата и да се пренесе безшумно, да речем, в съседната област, това би било най-доброто решение. Такова нещо, обаче, не може да се направи безшумно. Виж, ако имаше заповед от Главното управление на вътрешните работи, тогава нямаше да има, пък и не би могло да има, никакви проблеми, тогава вече не е толкова важно шумно ли работиш или безшумно. Само че такава заповед няма, а и в скоро време не се предвижда. Има наличие на едно обществено движение. Безспорно, това е мощно и единодушно движение, но градският съвет не го одобрява много, пък за градския партиен комитет да не говорим въобще.
Вижте сега, драги мой Георгий Анатолиевич, как стоят нещата. Съществуването на Флората не е забранено от никакви закони. Масова неформална младежка организация, която не преследва никакви
