историята има много случаи, когато ученици са предавали учителя си, но не мога да си спомня случай, когато учител да е предал своите ученици.“
20 юли, седем вечерта
Защото тогава той веднага преставал да бъде учител. И в историята вече не го записвали като учител.
Исках да отида да си поговоря с Ваня Дроздов и другите за това, какво мислят да правят утре. Ще тръгнат ли всички като един? Ще има ли развети знамена? Дали няма да си глътнат по малко за храброст? Все пак е акция — нова, непривична работа!
Късно съм се сетил. Пред лицея вече няма никого. Само фасове се валят и малка групичка юнаци, отрупани край последното звукче се препират кой да го мъкне обратно. Освен тях само пазителите на реда се разхождат в далечината. („В далечината се рееха кварталните.“)
Появи се Ираклий Самсонович. Обяснява дълго и объркано, че сутринта не го били пуснали да мине. За утре готви хаши57.
Яви се и библиотекарката. Направи ми забележка, че не съм върнал днешните вестници обратно на мястото им. Отвърнах й грубо. Голям съм грубиян.
Тъпо ми е. Не ми се ще да виждам Асколд (което е лошо). Зойка е в минорно настроение, а Ирка повтаря като заклинание, че всичко ще бъде наред.
Ръкопис „ОЗ“ (26–27)
26. Тази история започнала преди тринадесет века и половина, когато пророкът Мохамед вече бил умрял и първият арабски халиф Абу Бакр58 започнал да разпространява исляма на Арабския полуостров.
Имало някой си Нахар ибн-Унфува, по прякор Раджал или Рахал, което значи „който много ходи пеша“, „който много пътешества“ или, по-просто казано — „скитник“, „човек, който се шляе“. Отначало той бил ученик и довереник на Мохамед, живеел заедно с него в Медина, четял Корана и укрепвал вярата си в исляма. После Мохамед го изпратил като свой мисионер и човек за свръзка в Йемама при Мусейлима — вожд и вероучител на племето Бену-Ханифа.
Разбира се, по онова време никой не наричал Мусейлима с името Мусейлима. Тогава всички го наричали почтеният Маслама, пророкът Маслама и дори милостивият Маслама, т.е. бог Маслама. Самият Мохамед тогава го наричал свой събрат по пророчество. Ученията им действително били доста сходни, но имали и някои различия, които, приложени в политическата практика, разделили събратята до такава степен, че в Медина престанали да наричат Маслама почтен и му залепили презрителното име Мусеилима или, казано по руски — нещо, като „Масламчо нищожеството“.
Рахал избрал Маслама. Той останал в Йемама — тази житница на Арабия — и станал дясната ръка на Маслама и изпълнител на най-деликатните му поръчения и неизречени желания. Проявил се като великолепен организатор и контрапропагандист. Организирал политическо разузнаване в полза на Маслама и понеже познавал много добре Корана бил непобедим в откритите диспути с мисионерите, които Мохамед упорито продължавал да изпраща в Йемама. Славата му се разнесла нашироко, но това била лоша слава. Смятало се, че при Маслама живее дявол, на когото той се подчинява и затова преуспява в злото. Самият Пророк, малко преди смъртта си, казал за Рахал, че зъбите му ще надминат с огъня си планината Оход. (Явно планината Оход е била вулкан и тази странна фраза следва да се разбира в смисъл, че, когато Рахал ще гори в ада, зъбите му ще пламтят като вулкан.)
Наследникът на Мохамед, халифът Абу Бакр, си поставил като първа задача усмиряването на Йемама. Но неговите военачалници тогава още нямали никакъв боен опит. Стремителните нападения на Икрим ибн-Абу Джахл, както и тези на Шурхабил ибн-Хасан били отблъснати на границата, но въпреки това положението на Йемама станало тежко. От запад, както и преди, я заплашвали войските на Шурхабил ибн-Хасан, от изток — на ал-Ала ибн-ал-Хидрими, от юг заплашвал с ново нападение отблъснатият Икрима, а на всичко отгоре от север връхлетяла и достигнала до самия харам (светата обител на Маслама) християнската пророчица Саджах от Джезира с два корпуса диви темити на коне и камили.
На Саджах не й пукало нито за Маслама, нито за Абу Бакр. Тя била християнка. Отвращавала се от исляма, защото го смятала за светотатствено извращение на учението на Христа. В Йемама била дошла за зърно и въобще, за плячка.
Маслама успял да сключи с нея отбранително-нападателен съюз, макар двете договарящи се страни да нямали особено високо мнение една за друга. Йемамците презирали темитите-номади и ги наричали „хората от плъстените шатри“, а темитите пък казвали на йемамците-земеделци: „Стойте си в Йемама и се ровете в калта. И първият, и последният от вас са роби.“
Подробностите за този съюз не ни интересуват. По-късното мюсюлманско предание ни го представя в циничен вид. Напразно Маслама е бил аскет, както по убеждения, така и по начин на живот. Пък и по възраст, щом става дума за това.
В тази история нямало нищо цинично. Имало любов. Огромна, фантастична любов връхлетяла едновременно двама души, които били съвършено различни — фанатичната до лудост красавица-темитка и невзрачния, но затова пък обгърнат в тайнственост, Рахал, който бил приятел, ръководител и съучастник на самия Маслама и не вярвал нито в бога, нито в дявола. Казват, че историята на тази удивителна, поразяваща въображението любов била възпята от един скитащ поет от племето салуки (когато понякога наричали втория Антара ибн-Шадад59), в поемата „Майката на обърканите съзвездия“, т.е. „Полярна звезда“. За съжаление, текстът на поемата не е достигнал до нас.
Щастието им било кратко. Саджах се върнала на север. Не е ясно дали защото влюбения дявол Рахал й омръзнал, или пък защото политиката налагала тя да бъде в Месопотамия. Маслама изгубил един могъщ съюзник. Дори още по-лошо — в отсъствието на своята предводителка темитите се разбунтували против него. Абу Бакр използвал незабавно всички предимства на новата ситуация. Срещу Йемама тръгнала армията на тогавашния най-добър мюсюлмански пълководец Халид ибн-ал-Валид.
В този момент на сцената се появява нашият познат Муджа ибн-Мурара. Той бил шериф, т.е. принадлежал към военната аристокрация на Йемама. Освен това, бил и много голям честолюбец. Подробностите и нюансите на исляма не го интересували. Той искал да властва — да свали Маслама и да властва над Йемама.
Още в самото начало на военната кампания той преминава на страната на Халид и му предлага подробно разработен план за покоряване на Йемама при условие, че след това Абу Бакр ще го направи там свой наместник.
Този план предвиждал не само хитрото отстраняване на дявола Рахал от войската на йемамците в най- отговорния момент, но и доброволната покорност на победените след приключването на военните действия. Рахал трябвало да бъде отстранен с помощта на фалшива бележка от неговата любима Саджах (може пък да е била и истинска, кой знае?). Самият Муджа поемал ролята на патриот-страдалец, измъчван от жестокия Халид: ще бъде в окови, ще ходи полумъртъв от глад и жажда, а в нужния момент ще „измами“ Халид, който пък „ще се хване“ и така славата на Муджа ибн-Мурара — мъченик, страдал за своя народ, но успял да измами свирепия пълководец — ще се разпростре по цялата покорена Йемама и всички от племето Бену- Ханифа непрестанно ще благославят името му — името на своя нов владетел.
Всичко минало като по мед и масло. Т.е. планът на Муджа бил реализиран изцяло и напълно.
Рахал наистина бил отстранен, но, противно на очакванията, това не изиграло особена роля. И в битката край Акраба и в сражението, когато бил превзет храмът на Маслама йемамците се сражавали бясно и неистово, като предпочитали смъртта пред бягството. Взаимната ненавист достигнала своя връх. Майката на Хабиб (този, чиито крака и ръце Рахал заповядал да отсекат за шпионско-диверсионна дейност няколко години преди това), която бе дала клетва, че няма да се мие докато не бъде убит проклетият Мусейлима, се сражавала като луда и в битката за харама изгубила ръката си и получила дванадесет бойни рани. Шурхабил, синът на Маслама, който преди боя призовал воините да се бият за своите жени и за своята чест — за вярата забравил да спомене — той пък се задушил под камарата воини, посечени и промушени от
