Толкова по-зле за тях, защото няма време за пазарлъци. Това неизвестно племе завинаги ще остане неизвестно и повече никой няма да чуе за него. А ние ще запазим в сърцата си спомена за брата Шаран, брата Сивия и брата Хасан Беззъбия. Да не се погребват! Няма време! Напред!
Сиффин.
Тя не стигнала до Алеппо. Край Сиффин я пресрещнала бригада бронирана кавалерия, командувана от генерал Амон и презвитер Евпраксии. Те са я убили. Успели са да я заловят жива и точно тук на Еленово Чело презвитер Евпраксии я е подложил на ужасна смърт като еретичка и лъжепророчица.
Саджах.
О, Саджах.
Саджах, дъще на танух и тамим!
Лоното ти…
Той е имал хиляди и хиляди жени, никога не е бил аскет, а и сега няма да се откаже от нещо хубавичко, независимо от годините и невзрачната си външност. Защо тогава между тези хиляди и хиляди, само споменът за нея винаги е глождил душата му, мъчително я гложди и сега, и явно ще продължава да я гложди? Защо така боли тази любов? Та нея отдавна я няма, тя е била преди тринадесет века! Защо тогава предизвиква тази тъпа болка, защо така мъчително го върти и смъди, като кранчето на отрязаното му ухо при лошо време?
О, Саджах.
Изплашеният до смърт сиффинец не само показал пътя, по който били тръгнали ромеите, но и се съгласил да им бъде водач. На третия ден Рахал вече видял дима на техните огньове. Нататък всичко било въпрос на техника. На разсъмване на четвъртия ден вече препускали обратно. Мълчаливият Барс водел кон за смяна, а върху гърба на коня бил преметнат един направен от килим вързоп, който мучал и се мятал. Съдържанието на този вързоп бил презвитер Евпраксий (пленен в полевия нужник, както си бил със смъкнати гащи).
На Еленово Чело, в присъствието на свидетелите на гибелта на Саджах, които стенели от ужас, Рахал направил с презвитера същото, което той бил направил с неговата любима. Разбира се, със съответните поправки за разликата в пола. Презвитер Евпраксий крещял непрекъснато през целите два часа. Рахал не го чувал. Всички чувства в него били изключени. Той само си спомнял.
Устните ти…
Очите ти…
Все пак, каква била всъщност истината за тази забележителна бележка? Може би трябвало да повярва на слуховете, които се появили по-късно, че тя е била фалшива — умният враг я е изготвил, за да може в нужния момент да накара страшния дявол да захвърли всичко и да се устреми на север, където никой не го чакал и никой нямал, нужда от него? Пък и наистина, ако се съди по всички действия на Саджах, по това време тя вече напълно била изхвърлила своя любовник от главата и от сърцето си и живеела само за свое удоволствие — буйно, дръзко и кърваво. Не е могло дори и за миг да й хрумне, че той бърза към нея, защото не му е изпращала нито куриери, нито пратеници, нито хора със сведения за пътя. И само обхванат от любовно безумие хитрият, опитен и предпазлив Рахал е могъл да си обясни нейните постъпки като любовно безумие на една иначе хитра, опитна и предпазлива военачалничка.
Хипотезата за фалшивата бележка го утешавала дълго време. От нея следвало, че тя съвсем не е очаквала неговата помощ, ни най-малко не се е надявала на него и в страшните си последни минути не е търсила да зърне през кървавата мъгла на хоризонта блясъка на неговите саби. Тогава можел да проклина злобния враг, който му пробутал фалшивата бележка, само за това, че не го е направил по-рано. Нали ако я бил получил поне три дни по-рано, събитията щели да се развият по друг начин.
Е, разбира се, че е имала любовник. С трезвата част на своето същество, той ясно разбирал, бил съвсем уверен, че любовникът трябва да е бил млад, пламенен и неуморим. Носела се мълва за един абисинец, за големия син на смелчагата Вахшия ибн-Харб, за същия, дето бил съсякъл Маслама на прага на харама. Но от него Рахал не можел да ревнува. Той знаел съвсем точно, че абисинецът се е сражавал за Саджах до последния дъх — целия бил надупчен с ромейски стрели, набучен с ромейски пики и така облян от своята и чуждата кръв, че не се виждали нито дрехите, нито лицето му.
А виж блестящият празноглав жребец Бара ибн-Малик не можел да бъде неин любовник. Това било съвършено невъзможно. Не пасвало по време. В предсмъртното си желание да причини повече болка, Муджа ибн-Мурара бил излъгал. Макар, разбира се, да бил пресметнал точно, че Рахал не би могъл да си представи друг съперник, по-достоен за неговата изгаряща ревност от Бара ибн-Малик.
Но нима съперникът е главното? Каква е разликата дали е бил абисинецът, Бара ибн-Малик или някой друг? Те били десетки. Нямало мъж, който щом я види да не се превърне в раздразнен леопард. Тя трябвало само да си избира. Рахал, който добре виждал своето физическо несъвършенство, трябвало най-малко да бъде измъчван от ревност. Достатъчно му било, че Саджах го е избрала, та макар и за няколко дни…
Муджа ибн-Мурара бръкнал с грубия си пръст в по-зарасналата рана и му причинил силна, много силна болка. Защото станало ясно, че писмото може и да не е било фалшиво. Тогава само в един миг възпламененото му въображение нарисувало една наистина адска картина: изпратеният от пресметливия негодник млад и сръчен наемен любовник, опитен и търсен, диктува на задъханата от страст Саджах какво трябва да направи и какво да напише.
Защо тази толкова проста и естествена мисъл не му била дошла на ум тогава, преди тринадесет века? Той щял да открие този наемник. А сега не може да бъде намерена дори глината, в която са се превърнали неговите кости…
И очите ти премрежени, изпълнени със зов…
(Аз го гледах как плаче с мътни старчески сълзи, удивлявах му се, не го разбирах и си мислех: не, явно нишката на времето не се прекъсва никога, защото истина е, че любовта е силна като смъртта, а ревността е страшна като преизподнята и стрелите й са огнени…)
28. Ходих в спестовната каса и там стърчах на опашка цели четиридесет и пет минути…
Дневник
20 юли. Около полунощ
Странно, но ние никога не бяхме мислили за семейството на Г. А. Бяхме чували нещичко и това нещичко ни беше напълно достатъчно, защото не беше важно за нас. Знаехме, че жена му е починала преди петнадесет години. Май била епидемиолог и по време на първата епидемия от „африканка“ се заразила и починала. Знаехме, че има две деца — син и дъщеря, но никой от нас не се интересуваше нито кои са, нито къде са. За нас Г. А. винаги беше само Г. А. — самотен, единствен и неповторим. Без никакви допълнения. Ние не се нуждаехме от допълнения. Те сигурно щяха дори да ни пречат.
Г. А. изпращаше Нуси до изхода, а аз подслушвах. Това беше безнадеждният край на някакъв безнадежден разговор. Нуси каза: „Татко, ти напразно ме извика, а и аз напразно дойдох. Ти имаш твоите ученици, а аз — своите. Вие, татко, имате своята истина, а ние — нашата.“ Те продължиха да говорят, но аз стоях като ударен с мокър парцал по главата и повече нито чувах, нито разбирах нещо. „Татко!“ Разбра ли сега за какво намекваха ония гниди? Не знам какво да пиша. Не ми го побира главата.
