Струпа се в коридора, сякаш мазилката се смъкна от тавана и изтрополя върху линолеума като чувал с кокали. Докато успея да отворя уста, той вече беше събрал всичките си ръце и крака, беше се прикрил с разперените си длани, лакти и дори колене, и в този си вид се беше притиснал плътно до стената, като че искаше да влезе в нея, а опуленото му око блестеше между пръстите на ръката. По коридора се разля зловонна вълна — не полюбопитствах дали самият той се беше посрал или пък наскоро го бяха топили в някой нужник. Просто извиках бригадата. Бригадата дотърча и аз дадох нарежданията си. Повлякоха Парасюхин на санитарна обработка: Колпаков както обикновено — мълчаливо и старателно, Матвей Матвеевич — с пискливи оплаквания, а Спиртов-Водкин — заливайки цялата околност със сквернословия, сякаш беше обхванат от болестта на Де ла Турет64.
Тогава най-сетне осъзнах смътните си опасения, защото много ясно и подробно си спомних за собствения си печален опит в Света на Мечтата на Матвей Матвеевич Гершкович…
Светът на Мечтата, казах аз назидателно на младежа и девойката, които следяха събитията с трепетно и жадно любопитство, та светът на Мечтата е сложно и дяволски опасно нещо. Разбира се, трябва да се мечтае. Трябва. Но далеч не всички и съвсем не всеки трябва да мечтае. Има хора, на които направо им е противопоказно да мечтаят.
Ясно е, че младежът и девойката не ме разбраха. Пък и аз съвсем не се канех да им втълпявам каквото и да е, а исках просто да ги почерпя със сок, което и направих под съпровода на разнообразните и красноречиви звуци, долитащи ясно от помещението за санитарна обработка.
Ахасфер Лукич се появи едва привечер и при това не беше сам.
„Ессе хомо!“65 — обяви той, като прегръщаше госта през раменете и лекичко го побутваше към мен. Гостът се усмихваше смутено. Не беше много висок на ръст, добре сложен, около петдесет годишен, облечен в някакъв костюм със странна кройка. На дясната си скула имаше нещо като лепенка от розов лейкопласт, но не лейкопласт, а по-скоро остатък от небрежно изтрит грим. Нещо не беше наред и с лявата му ръка — тя висеше неподвижно като камшик и изглеждаше скъсена, защото кранчетата на пръстите едва се подаваха от ръкава.
Ето такъв го видях за пръв път — леко смутен, не съвсем здрав, и много заинтригуван.
— Разрешете ми да ви го представя — продължи Ахасфер Лукич весело. — Това е Георгий Ана…
(ЗАБЕЛЕЖКА НА ИГОР К. МИТАРИН. На това място ръкописът „ОЗ“ прекъсва. Никога не съм виждал продължението и дори не знам дали то изобщо съществува. Най-вероятно целият следващ текст е бил иззет от самия Г. А., например от съображения за скромност. Допускам също, че цялата липсваща част от ръкописа е била посветена главно на него. Възможни са разбира се и други обяснения. Те са дори няколко. Няма обаче никакъв смисъл да ги привеждам тук. Всички те са съвсем неправдоподобни.
Между другото, изразът „вярвам, защото е абсурдно“, според мен принадлежи не на перото на Августин Блажени, а на стилото на достославния Квинт Септимий Тертулиан, един от първите иберийски епископи.)
Необходимо заключение
По понятни причини моите записки прекъсват на двадесети юли и продължават чак през зимата. Изминаха четиридесет години и аз вече не мога да изложа достатъчно подробно и свързано събитията от утрото на двадесет и първи юли. Защо в хладния предутринен здрач всички изведнъж се оказахме около Г. А. и неговия автомобил? Как се бяхме изхитрили да станем толкова рано, въпреки тревогите и вълненията от предишния ден? Може би изобщо не сме си лягали? Може би сме се досещали какво решение ще вземе Г. А. и цяла нощ сме дежурели за да не го пуснем да тръгне сам? Не си спомням.
Помня, че веднага седнах на кормилото.
Помня как Г. А. заявява с необичайно заплашителен и повелителен тон, че момичетата няма да отиват никъде.
Помня как Зоя без капчица кръв на лицето хапе върховете на пръстите си, също като в някоя старинна мелодрама.
Помня как Ирра напира да влезе в колата и реве със всичка сила, а сълзите й пръскат на всички страни, сякаш плаче бебе.
Но особено добре си спомням Асколд — как решително излиза напред, как хваща здраво Ира отзад за лактите и с успокоителен тон съобщава на Г. А.: „Заминавайте, не се безпокойте, аз ще я задържа тук.“
За цял живот запомних тази фраза: ВИЕ ЗАМИНАВАЙТЕ, А АЗ ЩЕ Я ЗАДЪРЖА.
(Разбирам, Асколд Павлович, и се досещам, че навярно ти е много неприятно да четеш сега тези свои думи. Дори допускам, че за четиридесет години си успял напълно да ги забравиш. Допускам дори и това, че тогава ти съвсем не си им предал значение: думи като думи, не по-лоши от всички други. Съгласи се обаче, че в светлината на онова, което се случи после, те звучат доста одиозно. Какво да се прави? От песента не можеш ни дума да изхвърлиш. Пък и кой ли би започнал да изхвърля думи от песните?)
Не си спомням почти нищо от нашето пътуване през града. В паметта ми е останала само смътна следа от недоумение във връзка с това, че е много рано, а по улиците има толкова много народ.
Спомням си гробището за животни в здрача преди разсъмване. Тогава ми се стори, че костите се движат, а черепите ни изпращат с погледите на празните си очни кухини.
Флората не спеше. Много от огньовете догаряха, а между тях бродеха омърлушени зиморничаво свити фигури. Вонеше на загоряла каша, на аптека и на влажни парцали. Не знам защо, но съм запомнил миризмите. Ама че странно нещо?
Г. А. се приближи до най-големия огън и седна на земята край него. Седна до Нуси. До своя син. И веднага всички наоколо започнаха да говорят. Не съм запомнил нито едно изречение, още повече, че те говореха на жаргон, помня само че имаше оплаквания и проклятия. Те проклинаха Г. А. заради бедата, която беше струпал на главите им и му се оплакваха колко ги е страх сега и колко обречени се чувстват. Г. А. мълчеше и само погледът му минаваше по лицата на тези, които викаха, плачеха и се задъхваха в истерика.
После всички изчезнаха нанякъде и когато край огъня останахме само тримата, Нуси започна да убеждава баща си да си тръгне, докато не е станало късно. Той говореше нещо за смисъла и за безсмислието, нещо за съдбите и жертвите, нещо за надеждата и отчаянието. Говореше абсолютно чисто и правилно, на нормален, даже бих казал — на нормативен руски език. Г. А. му отговори: „Ти имаш своите ученици, а аз — моите. Вие имате своя истина, ние — наша“, — и Нуси си отиде.
Спомням си колко много ме беше страх. Чак зъбите ми тракаха. Сигурно така се чувстват осъдените на смърт преди изпълнението на присъдата. По цялото ми тяло нямаше нито едно спокойно мускулче или нерв. Г. А. ме прегърна през раменете и ме притисна до себе си. Той беше топъл, сигурен и твърд, но в същото време толкова мъничък, толкова крехък, толкова беззащитен, и аз за пръв път открих, че всъщност съм с цяла глава по-висок от него и с два пъти по-широки рамене.
В този момент край огъня се появи онзи пълничкия, леко плешивия, в своето глупаво костюмче и с глупавата си издута чанта под мишница.
(Аз и сега все още не мога съвсем точно да разбера, кой всъщност е той — дали наистина е изплувал от миналото, или все пак е изскочил от страниците на този странен ръкопис. В него усещам някакво безпощадно чудо, освен ако тогава край огъня не ми се е привидял, защото онази сутрин можеха да ми се привидят и много по-страшни неща. А тогава въобще не си и помислих за ръкописа. За мен той беше просто един чудноват тип, който ме дразнеше, защото съвсем не на време и не на място се беше залепил за моя Г. А.)
Те поговориха за нещо. Кратко и неясно. Не си спомням никакви подробности. Помня само, че чудноватият тип говореше с такъв глас и с такъв тон, които никак не подхождаха нито на вида му, нито на ситуацията, в която се намираше. Ах, как съжалявам сега, че не се вслушах в техния разговор. В паметта ми са останали само последните думи на Г. А. — аз явно веднага съм ги отнесъл към себе си: „Ама наистина, престанете. Какъв терапевт съм ви аз? Аз съм най-обикновен пациент…“
Слънцето вече се беше показало иззад хълмовете и на запад, там, където минаваше пътят, видях да се извиват жълти кълбета и да образуват ярко и весело осветена стена. Това беше прах. Колоната беше влязла в черния път и се движеше към нас.
