(по същия начин както тия дни, когато заедно с Балдур Дългоносия в антрето влезе огромна пряспа полуразтопен сняг). Абитуриентът стоеше на килима си. Не разбрах дали Ахасфер Лукич не го пускаше по- навътре или пък той самият се страхуваше да стъпи на гладкия зелен линолеум. След кратко мълчание абитуриентът заговори гръмко и тържествено:
— Демоне на злото и падението Абу Сумама, отново и отново те заклинам: пред теб е смъртният, който е нужен на Рахман!
Ахасфер Лукич му отвърна със същия тържествен тон, като явно го пародираше:
— Муджа ибн-Мурара, ти най-нищожен сред смъртните, който предаде учителя и благодетеля на своето племе Маслама Йемамски, отново и отново ти казвам: ти не си нужен на Рахман!
Муджа ибн Мурара облиза несъзнателно пресъхналите си устни и хвърли бърз поглед над мазното си рамо към тъмния триъгълен отвор зад себе си, сякаш очакваше оттам да му подскажат нещо.
Трябва да спомена, че мракът там не беше напълно непроницаем. Тлееше някакъв червеникав огън — може би от огнище, или от мангал — и пламъчета на светилници се полюшваха от течението, а и нещо метално проблясваше — като че ли по невидимите стени имаше накачено оръжие. И в тази мъждива светлина ми се струваше, че виждам някакво белезникаво лице, на което вместо очи и уста има черни дупки, изпълнени с ужас.
След като не получи никаква подкрепа от мрака, шишкото извика с дрезгав глас:
— Аз заявявам, че ти лъжеш, Абу Сумама! Рахман има нужда от мен! Стига само той да поиска и в негово име аз ще залея Египет с кръв!
— Той няма да поиска — каза Ахасфер Лукич равнодушно. — И Омар ибн ал-Хатаб също ще мине без тебе. Той ще завладее Египет с меча на Амр. И, между другото, ще го направи без много кръв…
— Омар ибн ал-хатаб е жалък пес и син на роб! — изпищя шишкото. — Той стана халиф само защото Пророкът, по грешка на Рахман, спря благосклонния си поглед върху неговата малокръвна дъщеря! Кълна се в тъмната нощ, в черния вълк и в планинския козел, че освен тази малокръвна дъщеря, Омар не е имал и няма да има нищо друго, нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето!
— Кълна се в мрачната нощ и в смелия вълк — отвърна Ахасфер Лукич, — че ти, Мужда, нямаш дори дъщеря, да не говорим пък за синове, защото Рахман е справедлив. Върви си, Рахман няма нужда от теб.
Шишкото дръпна брадата си с две ръце и облещи очи.
— Не моля за служба — изхриптя той. — За милосърдие моля… Не мога да се върна назад. Няма да преживея тази нощ, съвсем сигурно знам… Нека Рахман ми разреши да остана при нозете му!
— Няма за тебе място при нозете на Рахман, Муджа ибн-Мурара, предателю. Върви при салуките, ако пожелаят да те приемат, защото е казано: ти имаш семейство по-близко от нас — вечно гладният; петнистият с късата козина и вонящата с гривата… Само че салуките няма да те приемат и дори таридите няма да те приемат, защото си станал прекалено стар и тлъст за да можеш да накараш някого да трепери…
Аз не разбирах почти нищо от това, което ставаше. През цялото време ми се струваше, че Ахасфер Лукич тормози този дебел старец, така да се каже, от педагогически съображения, че първо иска да му набие малко обръчите, а после ще се направи, че се е размекнал и все пак ще го допусне на аудиенция. Много скоро обаче разбрах, че няма да го допусне. За нищо на света. Никога.
Изглежда и старият дебел Муджа също да го разбра. Облещените му очи се присвиха и спряха да шарят, за да изпепелят с ненавист. Той впери тежък поглед в лицето на Ахасфер Лукич и прохриптя:
— Ти, който си лишен от срам и позволи да те наричат с името на Абу Сумама, познах те! Познах те по отсеченото ухо, Нахар ибн-Унфува, наречен Рахал! Кълна се в горещия самум и безумната камила, че сега ще ти отсека и другото ухо с моята йеменска сабя!
Късите му пръсти нервно зашариха по лявото бедро, но там сега нямаше нищо освен шнура, който крепеше полусмъкнатите му шалвари. Без да се изплаши ни най-малко, Ахасфер Лукич отвърна с подигравателна усмивка:
— Кълна се в празната кана и оглозганата кост, че ти, Муджа ибн-Мурара, няма на никого нищо да отсечеш. Това тук не ти е Йемама, така че внимавай да не би на теб да ти отсекат последното дето виси. Махай се, или ще заповядам на своите ифрити и джинове да те изхвърлят като някой крастав, влязъл в чужда шатра.
Някой започна да диша учестено в ухото ми. Погледнах назад. Ифритите и джиновете се бяха явили като по поръчка. Цялата бригада в пълен състав. Сигурно и те се бяха събудили и бяха дотичали да видят какви са тези викове. Всички бяха неглиже, дори и Селена Благая.
Само Пьотр Петрович Колпаков беше сметнал за нужно да нахлузи спортен екип с надпис „Адидас“.
От гледна точка на един арабин от средните векове всички ние, вероятно, представлявахме доста страшно и, при всички случаи, фантастично зрелище. Обаче Муджа или не беше от страхливите, или пък вече се беше отказал от всичко, беше се прежалил, и сега мислеше не как да запази живота си, а само как да спаси достойнството си. Той не ни удостои дори с един бегъл поглед. Дишаше тежко, обилно се потеше, но не отместваше поглед от Ахасфер Лукич и все повече се привеждаше напред, като разтваряше все по- широко дебелите си ръце. След малко отново заговори.
— Ти самият, Рахал — той се задави, — си келяв скитник и бездомен пес. Ти смееш да ме наричаш предател. Ти, който предаде самия пророк Мохамед и премина на страната на презрения Мусейлима!…
— Аз пък помня времена, когато ти наричаше този презрян човек милостивия Маслама! — допълни Ахасфер Лукич, но Муджа не обърна внимание на думите му и продължи да говори:
— Ти си страхливец и човек без чест, който заповядва да разсекат на четири един мирен посланик! Спомняш ли си Хабиб ибн-Зейд, когото дори презреният Мусейлима остави да си тръгне без да му стори нищо, за да не наруши справедливостта и обичаите? Хабиб ибн-Зейд беше посланик на Пророка, а ти нареди да го хванат, когато той спокойно си тръгваше, и да му отсекат двете ръце и двата крака, ти Рахал, дано зъбите ти да горят по-силно от огъня на планината Оход!
— Празни приказки говориш — каза снизходително Ахасфер Лукич, — и напразно ме обвиняваш за неща, които самият ти отлично знаеш: презреният Хабиб умъртвяваше невръстни деца, отравяше водата в кладенците и оскверняваше нивите. Отравяше всичко, което Маслама е благословил, защото искаше всичко, получило благословията му, да загине. Аз само заповядах да отрежат краката, носили негодника и ръцете, сипвали отрова.
— Твърдя, че ти лъжеш! — отчаяно извика Муджа и с трепереща ръка изтри пяната, избила по ъглите на устата му. — Знаеш по-добре от мен, че тъкмо благословиите на лъжливия Мусейлима бяха като отрова за децата, за земята и водата на Йемама! Рахал, робе на лъжливия пророк, когото също предаде, спомни си сражението край Акраба! Може би най-сетне срамът ще те изгори? Тебе, който изостави войската си в навечерието на битката, напусна най-добрите сред добрите — племето Бену-Ханифа и ги остави да умират под сабите на жестокия Халид! Ти ги изостави и те всички паднаха там край Акраба, всички освен теб!
— А през това време ти, с фалшиви окови на измитите ръце, безгрижно гледаше от шатрата на Халид как те умират — твоите братя по племе.
— Ти лъжеш и пак лъжеш! Желязото на оковите прояде месото на ръцете ми до костите, а сълзите прегориха по лицето ми кървави вади, но когато времето дойде, аз спасих жените и децата на Бену-Ханифа от жестокия Халид — аз го измамих!… Ти, който хвърляш лъжливи обвинения, спомни си защо препусна от Акраба така бързо, сякаш те гонеше черният самум! Гонеше те похот! Кълна се в черния вълк, това беше похот, похот и пак похот! Заради една жена ти изостави всички — и своя лъжепропрок, на когото се кълнеше с всички клетви за приятелство и вярност; и сина му Шурхабил, когото Мусейлима ти повери заради твоята вярност и мъдрост; и приятелите си и войните си, които преди смъртта си викаха: „Рахал! Рахал е с нас!“ Всички тях ти изостави заради една мръсна християнска развратница, която самият ти подложи първо под безсилния козел Мусейлима, като мислеше така да получиш душата му…
— Не те съветвам да говориш за това! — излая Ахасфер Лукич с такъв странен тон, че аз целият потръпнах, сякаш по голите ми гърди премина огромен паяк. Но Муджа вече не чуваше нищо. Той продължаваше да говори.
— … обаче лъжемилостивият се оказа прекалено стар за твоя подарък и ти остана с празни ръце — без душата и без жената, макар че много силно желаеше да имаш и двете! Ти, Рахал, дявол при лъжепророка, който преуспя в злото!
