Пьотр Петрович Колпаков се усмихва неопределено — явно размишлява към коя група да причисли Марек Парасюхин. Ахасфер Лукич е доволен. Кухнята се изпълва с аромата на загоряла овесена каша и тогава влизам аз и като сдържам с последни сили яда си, пожелавам да се осведомя:
— Слушайте, кой от вас постоянно забравя да пусне водата в тоалетната? Само да го спипам, ще го хвана за яката и ще му напъхам носа в тоалетната чиния! Право в чинията!…
Наближава двадесет и първи век. Комунална квартира. Пълна скръб. И над всичко това — с черен флумастер по белите кахлени плочки на кухнята — едно напомняне:
Какво ме задържа тук? На какво още се надявам? Защо не съм избягал още преди много време?
Нещо ме задържа. На нещо се надявам. Все още чакам нещо.
Въобще в последно време с мен стават странни неща. Явно така съм свикнал с всички тези хора и толкова съм се проникнал от атмосферата на нашите долнокачествени чудеса, че мога, едва ли не със собствените си очи да наблюдавам всеки от тях във всеки момент и през всякакви прегради.
Ето, например, сега. Моля, заповядайте. Аз пиша в своята стаичка, но съм сигурен, че четири стени по- нататък Парасюхин седи в разкошната си постеля заедно с проститутката, която е довел от „пиацата“. Не чувам думите му, но от някъде знам, че й разказва за преимуществата на истинския арийски и особено — славяно-арийски полов апарат пред този на всеки унтерменш, независимо дали е някой азиатец с дръпнати очи или пък (особено) някой пършив семит. Не особено младата и уморена проститутка пуши дълга цигара и го слуша с половин ухо. Тя знае всичко за половите апарати.
Днес е шестнадесети ноември. Отново. По улиците пак е същата киша и от небето отново пада нещо средно между сняг и дъжд.
А може би Свръхзнанието започва да кълни в мен и да ме превръща в нов Ахасфер?
24. Разговорът започна от там, че Ахасфер Лукич се появи пред мен, целият сияещ като блюдо с червен хайвер под ярък полилей и ми подаде едно списание с познати корици. Това беше последният „Астрофизикъл джърнъл“, поне половината от който беше посветена на моите „звездни гробища“.
Ханн, Майер и Исикава, независимо един от друг, поднасяха своите извинения за неточностите, допуснати в по-ранните им публикации и един през друг съобщаваха за наблюдения, потвърждаващи най- различни следствия от ефекта, предсказан от доктор Манохин. Изстреляният в началото на ноември „Еол“ беше извършил своята работа.
Без ни най-малко да изостава от тях, на базата на данните от нашия „Лъч“, Семьон Бирюлин потвърждаваше моите „гробища“ в диапазона на милиметровите радиовълни и теоретически предсказваше как ще изглеждат те в субмилиметровия обхват. Карпентър веднага потвърждаваше, че в субмилиметровия всичко изглежда именно така. Освен това, една голяма методологическа статия на Де Паргес. И още две писма от някакви непознати китайци…
Чудно е, но останах съвършено равнодушен. Сякаш нямам и никога не съм имал никакво отношение към всичко това. Сякаш никога не са ме измъчвали угризения на съвестта, срам и ужас от публичен позор и сякаш навремето не приех една нелепа унизителна и странна служба, фактически само за да разгърна един такъв брой на „Астрофизикл джърнъл“ или поне на „Астрономикл летърз“.
Колко пъти съм си представял как жадно ще го прелиствам, ще впивам очи във всеки ред и ще се опивам от злорадо облекчение и утолена гордост, а сега го разлиствах равнодушно, с пълно безразличие и мисълта ми се занимаваше повече с това, че копчето на ръкава ми се скъса и падна в умивалника и ще трябва само за едно копче да ходя в тая киша до магазина „Кинкалерия“…
Когато вдигнах очи към Ахасфер Лукич, забелязах, че банкетното сияние по лицето му е намаляло значително. „Ама какво става с вас, гълъбче?“ — запита той с обида и упрек в гласа и веднага започна да ме мъмри.
Известно ли ми е колко и какви усилия е трябвало да вложи той, Ахасфер Лукич, за да убеди едно известно ми лице да изпълни този мой научноизследователски каприз? Известно ли ми е какво свръхестествено напрежение е вложило известното лице, за да може отначало да разбере поставената задача, а след това и да се справи с всички детайли от тази моя механика, която му е съвършено чужда и съвсем не му е интересна? Колко упреци са били струпани върху него самия, колко ядни изблици е трябвало да понесе и въобще — колко от драгоценното с нищо незаменимо време на известното лице е било изгубено? И накрая — дали ми е известно, че лицето е трябвало да стигне съвсем близо, почти на косъм от оная граница, след която започва абсолютното небитие? И защо е било всичко това? Само за да се овеществи, да се превърне в реалност заплетеното бълнуване, излязло изпод пакостливото перо на един капризен, разглезен теоретик!…
Голяма част от всичко това не ми беше известно, защото не ме бяха посвещавали в нищо, така че аз останах съвсем равнодушен под градушката от упреци и диатриби49, които той изсипа върху мен. Оказа се, че вече почти съм забравил откъде започна тази моя история. Всички предишни чувства увяхнаха, горчилката се изпари, отровата изсъхна, както казваше сър Ръдиард Киплинг50. Гигантският товар от нови впечатления, нови впечатления и нова отговорност буквално беше изхвърлил, изстискал, изпарил от мен предишния С. Манохин с неговите дребни амбиции, детски капризи и съвсем миниатюрни желания. Всъщност аз отдавна бях престанал да бъда С. Манохин. Сега бях малък лемур, който безотказно служи на едно загадъчно чудовище, но за разлика от лемурите на Фауст, бях запазил съзнанието си и все още се опитвах да анализирам това, което става, да го опростя до степен, когато бих могъл да го разбера и, следователно, — хоррибле дикту51! — да му повлияя…
Разбира се, Ахасфер Лукич бързо се ориентира в тези мои мисли и веднага насочи огъня на своите упреци към другия фланг.
Става ясно, че от доста дълго време той определено се безпокои за мен. Аз не се храня достатъчно. Почти не се усмихвам. Престанал съм да се шегувам. Опитът с жената, който направил, понеже бил загрижен за моето душевно и физическо здраве, завършил по-скоро неудовлетворително…
Той, Ахасфер Лукич, много добре разбирал причините за този духовен и физически упадък. Аз съм бил загубил ориентирите си, изгубил съм бил представа за крайните цели. Всичко това станало, защото още от самото начало и вече в течение на много месеци аз съм се намирал в състояние на хронично неведение относно света, който ме обкръжава.
Отначало аз съм си въобразил (набързо и без да обмисля), че съм станал секретар, майордом и лакей на Антихриста, който най-сетне се е явил на земята, за да подготвя процедурата, наречена в литературата Страшния съд. Тази колкото безумна, толкова и примитивна идея силно травмирала моята психика на закоравял атеист, защото проникнала в съзнанието ми след ожесточено сражение между цялата съвкупност от моите предварително изградени материалистически представи и желязната логика на наблюдението. Това бил моментът, когато моето душевно здраве се намирало в най-голяма опасност, защото последователният материалист не може дълго да пребивава безнаказано в света на обективния идеализъм.
За щастие, по-нататъшното натрупване на данни от наблюденията (да речем, появата на такива перли на мирозданието като Марек Парасюхин, участъковия милиционер Спиртов-Водкин и неописуемата Селена Благая), благополучно разрушило първоначалната апокалиптична хипотеза. Разумът ми бил спасен, но не за дълго.
Оформила се нова хипотеза. Известното лице се трансформирало от съвършено митичен Антихрист в някакъв Космократ — фантастично могъщ, фантастично вездесъщ, фантастично надчовешки и въобще — фантастичен, но фантастичен научно. Този Космократ е стоварил цялото си внимание върху Земята с цел да извърши над човечеството някакъв, сами разбирате, грандиозен експеримент, чиято същност, сами разбирате, по принцип е непонятна за съвременния земен жител. И ето, той събира тук, в този апартамент без номер, хора и хорица, които имат съвсем конкретни идеи как най-добре да потиснат, да оскърбят и да наранят нещастното човечество. Защо? За да може Космократът в бъдеще да им даде свобода, а самият той да наблюдава как човечеството ще реагира на това подтискане, оскърбление и нараняване.
Точно това мъчително видение за нещастното човечество, захвърлено на торището, обречено на неописуеми страдания и подложено на безпощадни и равнодушни вивисекции, ме било довело на границата на отчаянието и безнадеждността, зад които отново се надигал призракът на лудостта.
