е мързяло! Не ги е домързяло да мъкнат
Между тях и лицея, наредени в рядка верига покрай тротоара, стоят с гръб към нас момчетата от градския патрул. (С удоволствие разпознах между тях Серьожа Сенко, Ренат Хиятулин, Райнхард Хансен от биологическия, а с особено удоволствие — моя скъп Иван Дроздов). Не знам как са се разбрали с юнаците, но онези не приближават на повече от две крачки до тях. Малко по-настрани, така че не ги забелязах веднага, стояха два „лунохода“ и малка групичка милиционери. Изглеждаха мрачни. Явно това, което става, не им харесва. Това са трудностите на демокрацията.
В началото всичко ми се стори по-скоро забавно. После, когато прочетох лозунгите, изпитах много силен пристъп на естествено раздразнение, но точно си спомням, че отначало съвсем не ме беше страх.
Само след пет минути, обаче, се наложи да взема участие в трудната процедура по обуздаването и успокояването на нашия Асколд. Понеже беше истински супермен и шампион на града по субакс, лицето му побеля, челюстта му рязко се очерта и сякаш изхвръкна напред и той като танк се спусна надолу по стълбите — да въвежда ред. Беше изпълнен с желязна твърдост, безпощадна последователност и абсолютна непримиримост. Момичетата увиснаха с писък от двете му страни, но той дори не ги забеляза. Тогава се наложи и аз да си припомня младите години и тримата вече можахме отначало да забавим, а във вестибюла и да спрем неудържимото му движение към изхода. Лицето му възвърна естествената си руменина, той се извини за своята разпаленост и всички заедно тръгнахме към кабинета на Г. А.
Тогава изведнъж нещо ми стана. Без видима причина въображението ми нарисува картината как Асколд се изтръгна от нас, врязва се в тълпата и се започва… Започва се какво? Едва в този момент разбрах, че всъщност това, което става около нас, съвсем не е забавно, че всичко се крепи на косъм, и ако този косъм се скъса, ще ни залее вълна от зверство — и нас, и момчетата от патрула, и милицията — не само в смисъл, че зверовете ще ни разкъсат, но и в смисъла, че самите ние ще се превърнем в зверове.
(Страшно нещо е неуправляемото въображение. Сигурен съм, че точно то е подвело и Асколд. Погледнал е през прозореца, видял е тази глутница зверове и е изпитал страх. Но понеже е супермен, решил е, че клин клин избива, и с всяка крачка срещу зверовете самият той все повече се е превръщал в звяр.)
Докато вървяхме към кабинета ми обясниха, че в зданието на лицея всъщност няма никои друг, освен нас — няма ги нито готвачът, нито библиотекарката, нито дежурният учител. Само Серафима Петровна не се е изплашила. Тайнствено е изчезнал дори нощният портиер. Вероятно се е измъкнал през задния вход.
Г. А. ни пресрещна по стълбите. Той си беше съвсем същият както винаги. Последваха нареждания. Зоя и Асколд да отиват в кухнята да приготвят закуска, а същевременно и обед. Серафима Петровна вече е там, ще й помагате. Останалите да се занимават със своите си работи. Между другото, къде е нашият де Сааведра?
Де Сааведра се появи веднага. Оказва се, че през това време той е стърчал на покрива и е снимал обсадата на видеокасета, но за съжаление, без акустика. Имаше много смешен вид — разрошен, само по гащета, преметнал камерата като автомат. Г. А. го изгледа одобрително и продължи: желателно е да не се приближавате до прозорците. Т.е., ако е много интересно, разбира се, можете да се приближавате, но без да си показвате езика, без да правите дълъг нос, и въобще без никакви алегорични движения. Жал ми е за стъклата.
Ние се разотидохме по постовете си.
Пневмопощата работи. Прегледах вестниците. Признавам си, направих го с отвращение. Все пак, не бях очаквал, че взривът на всеобщо озлобление и неприязън е толкова силен. Само „Ташлинска правда“ спазва известни рамки. Всички останали вестници в града съскат и плюят като котараци, залети с вряла вода.
Дейност, несъвместима с високото звание народен педагог… Проповед на лъжливи твърдения, които противоречат на най-висшите идеали на социализма… Жлъчна проповед на провъзгласяването (проповед на провъзгласяването!) на мир между труда и тунеядството… Претенции за ролята на някакъв гуру, който проповядва нова религия, проповядва възгледи, разоръжаващи идейно строителите на комунизма… Присъди: да му се забрани преподавателската дейност; да бъде изгонен на пенсия; за двадесет и четири часа да бъде изгонен от града чрез принудително заселване по определения ред…
Най-много беснеят, разбира се, нашите обожаеми старци с пресипналите гласове. Но съвсем малко изостават от тях господата от просветата, младежките вождове, заместник-деканите и въобще кадровиците от всякакъв род. Освен тях, няколко работници от „трийсетачката“, двама майстори-наставници от едропанелния, че дори и някакви трима неядяки, явно изплашени до смърт от размаха на събитията. И съвсем ни в клин ни в ръкав — военният комендант.
Нещо за отбелязване: Ребека не се е изказала. Милицията си е затраяла. Градският съвет практически си мълчи. Създава се впечатление, че това ръмжене и рев действително са гласът на народа. Явно със статията си Г. А. е улучил най-болното място, макар че дори не разбирам кое точно е това място. За Флората — почти нито дума. Сякаш съвсем са я забравили. Хрумна ми, че Г. А. може и нарочно да е написал статията, за да привлече огъня върху себе си. Да оставят Флората на мира и да излеят всичко върху него.
В няколко вестника срещнах някакви неясни намеци. Можем ли да поверяваме възпитанието на бъдещите педагози на човек, който се оказва толкова безпомощен да се справи с личните си проблеми? Не трябва ли да предположим, че трогателната грижа за мързелуващата Флора е предизвикана от съвсем лични съображения, които са твърде далеч от философията, социологията и педагогиката? И пак: не следва ли Г. А. Носов да оправи първо своите собствени, лични дела и тогава чак да се захваща с обществените?
Показах тези места на Мишел. Той ме погледна странно и попита:
„Ама ти какво, не знаеш ли?“ Аз не знаех. „Като пораснеш, ще научиш“, измърмори той и аз изведнъж разбрах, че не искам да науча. Сигурно е някаква гадост, така че може да върви по дяволите.
Ура! Най-сетне нашият Ташлинск се споменава в централната преса. Не мога да се откажа от удоволствието да цитирам дословно „Известия“:
„Ташлинск, 19 юли. С два месеца предсрочно заработи с пълна мощност автоматизираната линия за производство на висококачествени видове сирене в Ташлинския млекопреработвателен завод «Емелян Пугачов»…“ и така нататък.
А пък ние, глупаците, сме взели да преживяваме!
Явява се известна еволюция в звуците, които долитат отвън.
Отначало беше просто една шантава какофония. После това им омръзна (сигурно самите те са оглушали) и взеха да си правят весело: четяха пред гърмящите микрофони избрани откъси от днешните вестници. Също им омръзна. Започнаха да се правят на палячовци: „Внимание, внимание! След пет минути зданието на лицея ще бъде вдигнато във въздуха! Предлагаме на всички намиращи се в зданието да капитулират. Излизане без оръжие, през интервал от тридесет секунди с ръце на тила. Пръв да излезе лично Носов…“ На това място дикторът не издържа, избухва в смях и околностите се огласят от гръмоподобно пръхтене и грухтене. Това също им омръзна и сега са пуснали Джихангир. Няколко
Асколд приготви един мегафон и предложи на Г. А. да им каже нещо, „за да не си помислят, че сме се изплашили и се крием.“ Г. А. му отвърна рязко: „Не. Все ми е едно какво си мислят. Сега не ги обичам. Не искам да разговарям с тях.“
Ръкопис „ОЗ“ (23–25)
23. Сега при нас бяха вече трима. И всеки си имаше отделен кабинет. В него спеше, хранеше се и приемаше посетители, а също така пишеше меморандуми, докладни, инструкции, препоръки, бележки и предложения. Освен това всеки си имаше свой кът в кухнята.
Кабинетът на Колпаков беше светъл и чист и изглеждаше малко празен. Пьотр Петрович беше аскет.
