Канцеларско бюро, а върху него две акуратни купчинки брошури и справочници. Отдясно на бюрото малка желязна каса. В ъгъла, зад скромен параван — скромно походно легло, застлано със сиво вълнено одеяло. До леглото — обикновено нощно шкафче, а върху него — Библията в издание на Московската патриаршия. Обикновен, дори най-обикновен стол зад бюрото и още два такива най-обикновени стола до стената срещу него. Стените голи: нито портрети, нито картини. Скромност и достойнство. Трезвост и целеустременост. Умереност и акуратност. И куфар с най-обикновените неща под походното легло.
Парасюхин пък беше апологет на неограничения разкош. Той бързаше да живее. Нахвърляше се лакомо върху живота. От моята приемна Марк Маркович отмъкна (сам, лично, като се обливаше в пот, задъхваше се, и дори понякога пукаше от нечовешко напрежение), следното: половината от невъобразимото, чудовищно легло; два цветни телевизора; два шкафа със стъклени витрини и неясно предназначение; библиотечката с фалшиви книги; едно от дебелите рула с тегло около тон и половина (оказа се, че това са килими и аз си мислех, че ще умре под тях, но той оживя); картината със Сузана, старците и пениса. Искаше да отмъкне и креслото за посетители, но аз не му разреших и той отнесе онова със стоманения шип. От гардероба бяха иззети и отнесени пак от него: шлифер-дъждобран (изкалян), мъжки костюм с жилетка (нов, с три номера по-малък от тези, които носеше), мъжко палто от мъхест плат (едно), мъжки долни фланелки различни номера (дванадесет, една дузина), сутиени женски, различни номера (седем)… Отнесе още толкова много неща, че ми омръзна да ги записвам и гледах само да не свие нещо от работния ми инвентар.
Като резултат от всичко това кабинетът на Парасюхин е разкошен и блестящ като магазин за комисионна търговия. Килими. Разкошни кувертюри. Огромно писалище с огромен писмен прибор. (Нямам представа от къде е приборът). На едната стена е окачена Сузана в тежка позлатена рамка, на другата — портретът на свети Адолф, украсен с дъбови листа и черна лента от моаре в знак на вечен траур за великия човек, а над леглото — безсмъртното творение на четката на великия човек „Дас моторрад унтер дем фенстер ам зонтаг мортен“. Креслото с шипа е пригодено за посетители: върху шипа е сложена седалка за тоалетна чиния с капак, а върху нея — бродирана възглавничка с надпис: „Който рано става и Бог му помага“. В далечния ъгъл на стаята има огромно старинно огледало, вече потъмняло на места, пред което Марк Маркович репетира своите бъдещи речи. Патос и вярност. Нордическа леност и непоколебима увереност. Славянска широта и арийски гемютлихкайт46. И тънък мирис като в публичен дом.
А пък кабинетът, или по-скоро обиталището на Матвей Матвеевич Гершкович (Мордохай Мордохаевич Гершензон) представяше типичния интериор на пенсионер от районен мащаб. Тук постоянно и силно миришеше на капки за сърце и на вчерашно ядене. Широкият перваз на прозореца беше вечно отрупан с тенджерки, съдчета и специални бурканчета — Матвей Матвеевич никога нищо не оставяше в кухнята от страх да не би някой да му сложи в супата нещо, което не е в съответствие с религиозните норми спрямо храната. (Не че бил чак толкова религиозен, но бил прекарал целия си живот по комунални квартири, а това, знаете ли, оставя своя отпечатък).
Ако влезете и видите, че в лявата половина на помещението подът е излъскан до блясък, че по шкафчето на аптечката няма нито прашинка, и всички шишенца с лекарства са подредени строго по големина, че огледалото на гардероба току-що е почистено, а фикусът в ъгъла е грижливо полят и даже листата му са напръскани със специален пулверизатор, то в дясната половина непременно ще има едно безобразно разхвърляно легло, столът ще бъде обърнат с краката нагоре върху масата, огромният старовремски сандък ще бъде неапетитно разтворен и от него ще са провиснали някакви светлолилави бархетни неща, подът ще е покрит със смачкани хартийки, разпилени габърчета и празни пълнители за химикалки, а сред всичко това ще видите Матвей Матвеевич, възторжен и разрошен, да седи на столчето за баня и с наслада да препрочита романа „Во имя отца и сина“.
В тази ситуация се проявява целият Матвей Матвеевич. Никога не му достига издръжливост и целеустременост, за да подреди стаята си от алфа до омега. Той е теоретик. Велик моралист-теоретик. Ако се съди по теорията му, той е безпощаден, жесток, непреклонен и безкрайно отмъстителен. Като самия Йехова. Око за око, зъб за зъб. Който вдигне меч, от меч умира. Ако врагът надигне глава, унищожават го. На мен и само на мен е дадено да отмъщавам… Човек би казал, че ако му се даде свобода на действие, половината от света на злото ще бъде превърната в димящи развалини. Но не му достига целеустременост, да я вземат дяволите… Пречи му природната му незлобливост, да я вземат дяволите, а също и вроденото му убеждение, че двама души, двама възрастни, винаги могат да се споразумеят. Затова Матвей Матвеевич никога не преминава от теория към практика. Мисля, че ако му се наложи дори веднъж в живота си да превърне в реалност един от своите страшни лозунги, той би се разхълцал от страх, а може и да умре от огорчение, че се е получило толкова неприятно.
Той е от онези знаменити евреи, които могат да предизвикат остър пристъп на антисемитизъм у самия Меир Кахане и дори у теоретика на ционизма господин Теодор Херцл. Сутрин пристига в кухнята и започва да досажда на недоспалия и злобен Парасюхин с доклада си, че още малко и почти се е договорил с вдовицата, която живее отсреща, тя да му готви. Е, какво като струва пет рубли? Това не е скъпо. Само обед и вечеря, а ще закусва тук, защото винаги има възможност да си намери пресни яйчица и други млечни продукти. В края на краищата, ако му се види недостатъчно, винаги може да си купи и нещо допълнително. Нека другите да купуват яйцата по рубла и тридесет. Ето, виждам, че и вие винаги ги купувате по рубла и тридесет. Аз пък мога да ги вземам по деветдесет копейки и ще бъдат по-хубави от вашите. Вашите са напукани, а моите ще бъдат хубави цели яйчица. Вие сте млад човек и затова не разбирате, че най-важното е човек да си осигури храната…
Кой би могъл да издържи това? Може би само Пьотр Петрович Колпаков. Той стои полуизвърнат към Матвей Матвеевич, усмихва се вежливо и най-коректно си вари млякото. Явно той задълбочено и подробно обмисля въпроса: къде да причисли Матвей Матвеевич. Към зърното или към плевелите? Дали е невинен агнец или козел отпущения? Да го изтреби ли в планирания армагедон или пък напротив — да го възвиси?
Недоспалият, а освен това и зъл антисемит Парасюхин, разбира се, не издържа. В кухнята става от черно по-черно, както в известното писмо на известен писател до известен историк.
За разлика от известния историк обаче Матвей Матвеевич (Мордохай Мордохаевич), не разбира нито от евфемизми, нито от алюзии, нито от литературни реминисцении. Той схваща само общата идея — че светът е пълен с лоши и користни хора и всичко става с връзки, че ако имаш познати можеш да намериш всичко, а без познати човек е нищо, особено пък ако не е успял да си уреди както трябва въпроса с храната.
Идеята веднага е подхваната и развита и тогава Марек Парасюхин, който е прикован към газовата печка от необходимостта да разбърква овесената си каша, за да не загори и по тази причина е лишен дори от възможността да избяга, запушва уши и от устата му излиза осветеният от вековете дълбоко изстрадан, гневен и жален вик: „Боже господи! Никъде няма спасение от тях! Те са навсякъде, където и да идеш!“
Простодушният Матвей Матвеевич вече кима с глава, предварително готов да се съгласи с това твърдение, но в този момент в кухнята се появява Ахасфер Лукич в леко повишено след току-що взетия душ настроение. В дясната си ръка държи чашка кафе, в лявата — бисквитка и си пее безсмъртната частушка: „Няма ли у нас вода, всички викат с дружни сили: «Жидове са я изпили…»“47
Избухва двоен взрив. Парасюхин избухва, защото съзира в глупавата частушка на Ахасфер Лукич злобен удар срещу изпитаните през вековете, теоретически дълбоко обосновани и животрептящи постановки и изводи по известен въпрос. Матвей Матвеевич пък избухва, защото е напълно лишен дори от най- елементарно чувство за хумор и в глупавата частушка съзира недвусмислено и очевидно оскърбление на своето национално достойнство.
Дует:
— В това няма нищо смешно, Ахасфер Лукич! Много е странно, че въпреки вашия опит и знания, се мъчите да минете с шегички, когато става дума за заплаха срещу цялата славянска цивилизация! Та нали и вие сте руски човек! Какво смешно намирате? Да, изпили са я! Ако няма вода, значи именно те са я изпили! В прекия или преносния смисъл! И няма нищо смешно!…
— Какво значи това жидове? Какво общо имат пак жидовете? Защо на вас винаги и за всичко са ви виновни жидовете? Ахасфер Лукич, как не ви е срам? Нали и вие самият сте древен евреин? И откъде пък ви дойде на ум, че няма вода? Вода има! Моля, пийте! Отворете чешмата и пийте!…
