Причината е в това, че, независимо от всичко, аз все пак обичам човечеството. Независимо от глупавия стремеж на тази огромна маса хора към самоунищожение. Независимо от глупавия стремеж на тази маса хора да получат най-низките удоволствия с цената на най-висшата наслада за духа. Независимо от потока глупости, мерзости, подлости и предателства, които вече от хилядолетия изригва от себе си и върху себе си тази огромна маса хора. И накрая — независимо от абсолютната несъизмеримост на моята отделна личност с това грандиозно явление на природата, частица от което аз продължавам да бъда, независимо от всичко.
Както е известно, любовта е зла. Тя поражда странни намерения и провокира този, който обича, към постъпки, които са противоестествени и благородни, благородни до неестественост и дори до извратеност. Ако тук изобщо може да става дума за логика, то моята (според Ахасфер Лукич) е следната: ако на Космократа толкова му се иска да прави гигантски експеримент над милиони, то може би ще благоволи да се задоволи да извърши милиони експерименти върху един? Нали от научна гледна точка това е едно и също, т.е. от научна гледна точка двете ситуации са инвариантни? Нещата опират само до изкуството на експериментатора, а в него не можем да се съмняваме. Що се касае до опитния материал, той е тук пред вас! Погледнете и започнете!
Ахасфер Лукич ме гледаше с някаква смесица от отвращение и възхищение, пляскаше с късите си лапички и повтаряше: „Какво нелепо простодушие! Каква благородна нищожност! Каква невъобразима и неуместна мизинтерпретация на великия образец! Срам! Фанатизъм! Какъв безпомощен фанатизъм!…“
Признавам, че все пак успя да ме накара да се раздвижа вътрешно. Беше извънредно неприятно да усещаш как цялата ти личност е изложена на показ и то пред един опитен микропсихолог. В същото време изпитвах и голямо облекчение — приличах на болен, чиято болест най-сетне е назована и призната, може би за тежка, срамна и неприлична, но излечима. Търсех думи, за да отговоря достойно и вече усещах енергетичните и раздразнени удари на пулса в слепоочията си, целебната злоба вече се разбуждаше в мен, но не намерих нужните думи и Ахасфер Лукич продължи да говори.
Откъде се е взела у мен тази презумпция за зло? Откъде е този натрапчив стремеж да трупам ужас върху ужас и страдание върху страдание? Откъде е този инфантилен мазохизъм? Той, Ахасфер Лукич, разбира от къде се е появило у мен всичко това. Но аз все пак съм научен работник и би следвало самата ми професия, самата ми идеология да изисква от мен да имам по-широк поглед, да анализирам добросъвестно и да се опитвам с особена предпазливост към онова, което лежи на повърхността и е достъпно за всеки полуграмотен идиот.
Той разбира, че моят начин мислене ме кара да строя хипотези за всичко, което ме заобикаля. Аз не обичам и не умея да мисля без хипотези. За бога, нека да е така! Но щом съм почнал да строя хипотези, защо непременно трябва да бъдат толкова ужасни, че да докарат до лудост и самия мен? Защо не предположа нещо мило и приятно, нещо, което радва душата? Защо, например, не предположа, че известното лице напълно отчаяно от невъзможността да залее Вселената с добро, е решило поне да я избави от злото? Как бих възприел следната идея: да се съберат в апартамента без номер всички най- отвратителни, безапелационно непоправими и упорити носители на всякакъв вид зло и след това да бъдат удавени в Тускарорската падина52? „Удавете всички!“ Фауст. Пушкин.
Аз в никой случай не трябва да си въобразявам, че тази хипотеза има нещо общо с истината. По своето ниво и дълбочина тя е също толкова жалка, колкото и първите две. Но нима аз не мога да видя, че тя има поне едно предимство — предимството на оптимизма?
Никак не е трудно да се досети човек какво ми е попречило да предпочета оптимизма пред всички други хипотези, които ме карат да затъвам в мрачното блато на апокалиптичните и псевдонаучни ужаси. Още самият външен вид на известното лице ни най-малко не спомага за появата на каквито и да са светли чувства. Освен това и неговата неприятна метаестественост. Неговата грубост. Неговата гнусливост от подобните на мен. Неговите истерии. И накрая — навикът му да блещи очи, който навик предизвиква дори у Ахасфер Лукич рефлекторно треперене.
Всичко това е така. Но въпреки всичко аз не съм могъл да не забележа неговата постоянна изтощителна заетост. Неговото мъчително, но неутолимо любопитство. Неговите лутания. Не съм могъл да не забележа, че върху тези осакатени рамене лежи невидим и неразбираем за мене, но явно тежък кръст. Да не забележа неговата разсеяност, странните му езикови грешки и неразбираеми нареждания… Дали изобщо биха ми стигнали силите да разбера какво значи това да бъдеш едновременно във всичките осемдесет и отгоре измерения на нашето пространство, във всичките четиринадесет паралелни свята, на всичките девет места от където като вулкан изригват човешки съдби! В състояние ли съм да разбера, че Вселената е твърде голяма дори за него, а времето все така си минава, то само отминава — и за него, и през него, и покрай него…
Ахасфер Лукич се развълнува. Никога преди не бях го виждал такъв. Стори ми се, че това беше възторгът на самоунижението. Слушах го със затаен дъх, но в най-патетичния момент над нас прогърмя познатият глас, изпълнен с познатото ядно презрение:
— Ей, в кухнята! От четвърти котел има утечка! Пак ли си чешете задниците?
25. Не бях чул звънеца на входа. Впрочем сигурно никой и не е звънял. Събудиха ме гласовете, които боботеха наблизо и ставаха все по-силни. Отначало не разбирах нито дума, дори не разбрах кой у нас боботи така посред нощ — гърлено, яростно, с придихания, на език, който ми е напълно непознат. Впрочем, доста бързо ми стана ясно, че единият от боботещите е Ахасфер Лукич, а после, както обикновено става, започнах да долавям и за какво боботят — в началото само общия смисъл, а по-късно — и отделни думи.
Това, което долових, съвсем не ми хареса — нито общия смисъл, нито отделните думи, а най-малко пък тона, който постоянно се повишаваше и затова бързо си нахлузих панталоните, свалих от стената тежкия шестопер53 и изскочих в коридора.
Там беше тъмно и пусто, защото цялата ни кантора спеше, но в антрето светеше и аз видях Ахасфер Лукич, който стоеше в профил към мен и с лице към предполагаемия си събеседник. Събеседникът му не се виждаше заради чупката в стената — можеше да се предположи, че той не го пуска да престъпи прага.
Можеше да се предположи също, че Ахасфер Лукич току-що е станал от леглото: беше с бежовото си бархетно бельо с щрипките54, което помнех още от хотела на обсерваторията, под фланелката му се подаваше краят на черния вълнен шал, с който нощем си опасваше кръста, понеже предчувстваше приближаващия радикулит и дори не си беше сложил изкуственото ухо, а го беше оставил да си лежи в ръбестата водна чаша с агар-агар55.
Невидимият за мен посетител извика нещо гърлено в смисъл, че на демоните на злото и падението е дадена голяма власт, но не им е разрешено да преграждат пътя на този, който търси милостта на Милостивия, понеже е казано: не е дадено на роба да се сражава, неговата работа е да дои камилите и да привързва вимето им. В отговор на това странно съобщение Ахасфер Лукич проговори, но вече съвсем ясно и разбираемо за мен и с леко напевен глас, като явно цитираше:
„Нивите си отбранявайте, на търсещия милост давайте убежище, а дръзкия прогонвайте“. Защо не ми каза тези думи, о Муджа ибн-Мубара? Или мръсният ти език не се обръща в устата, за да ги повтори след онзи, когото ти предаде?
Аз излязох в антрето и застанах до него, като държах шестопера така, че да се вижда. Сега вече виждах абитуриента. Това беше един пълен, бих казал дори тлъст старец, обут в сини копринени шалвари, които падаха върху бродирани със злато чехли с извити нагоре върхове. Шалварите едва се крепяха на бедрата му, огромен корем, обраснал със сиви косми и с дълбоко хлътнал пъп висеше над тях, гърдите му, космати и тлъсти, бяха провиснали като на жена, заоблените рамене блестяха от пот, кръглата му прясно избръсната глава беше омазана със сажди, следи от сажди се виждаха по цялото му тяло, като черни линии, оставени от черните пръсти, почернялото от слънцето лице също беше в сажди, по разбърканата бяла брада личаха следи от мръсни ръце, а кръвясалите му черни очички шареха насам-натам, сякаш не знаеха на какво да се спрат.
Входната врата на апартамента липсваше. Вместо нея зееше огромен триъгълен отвор и от него се подаваше разкошен килим на едри цветя, единият ъгъл на който лежеше върху линолеума на нашето антре
