го с една главня и се тръшнал по очи на земята.
Наложило му се да се учи да разказва. Оказал се способен разказвач. И много скоро открил, че в него се е появило и четвърто желание — жаждата да споделя своите знания. Това било нещо като любовта. Тук също не трябвало да се бърза, а трябвало да бъдеш (ако искаш да получиш максимална наслада) солиден, да напредваш крадешком, да бъдеш ласкав и нежен със слушателя. Неговите внезапни пристъпи на раздразнение от човешката тъпота, самодоволство и невежество не престанали, но неговото свръхзнание не се нуждаело от тях, за да може да се излива съвсем свободно. Сега му била достатъчна само коректна опозиция. Това карало Йоан да търси партньори.
Той силно изменил отношението си към интелигенцията. Започнали да му харесват хора, които четат и са изпълнени с любопитство към обкръжаващия ги свят. Разбира се, от неговата висота тяхната начетеност представлявала само едно систематизирано незнание, един повече или по-малко сложен комплекс от неверни, погрешни или неточни представи за света, но образованието пък ги било въоръжило с логика, скептицизъм и разбиране на вечната невъзможност да се обхване необхватното.
Той станал свой човек в колонията на прикахтите.
А Прохор все записвал.
Неправилно би било, обаче, да твърдим, че Прохор записвал всяка дума на своя любим пророк, макар самият той да бил уверен съвсем искрено, че нито една едничка дума не е пропаднала напразно. Започнал да записва още пред Латинската порта. Продължавал да записва и на галерата, която откарвала на Патмос него и бълнуващият Йоан, чиято кожа се лющела като на змия. Вече на Патмос Йоан говорел насън, докато свръхзнанието зреело в него. Прохор записвал и тези думи — жарките беседи на Йоан с въображаемите богове.
Той записвал и когато вбесеният Йоан изливал знанията си пред изплашените пастири. Записал и диспута на Йоан с Плиний Старши, слязъл за малко на Патмос, за да вземе помилвания вожд на германите. Също и диспута с Юст Тивериадски, който дошъл на Патмос специално за да се срещне с удивителния учен. Още много и много диспути записал той, докато се научи сам с умело зададени въпроси да събужда за изригване вулкана от знания на своя пророк.
Така се раждал АПОКАЛИПСИСЪТ или „Откровението на Йоан Богослов“ — знаменитият паметник на световната литература, който самият Йоан-Ахасфер наричал винаги само
Естествено, Йоан-Ахасфер говорел, бълнувал и разказвал на арамейски. Прохор знаел арамейски не повече от необходимото за разговор на пазара. Той пък естествено пишел и мислел на гръцки, а по-точно — на класическо
По-нататък. На Йоан-Ахасфер постоянно не му достигали думи да предаде понятията и образите от своето свръхзнание и се налагало през цялото време да прибягва до жестове и междуметия. Неговото съзнание било побрало цялата вселена от плюс до минус безкрайност в пространството и времето и как можел той да обясни на един млад (пък било то и стар!) човек, роден в Херонея, син на освободен роб и иберийска робиня, какво представляват такива неща като: мускет, гравилет, ТВЛ-и, питекантроп, мутант, хомункулус, партеногенеза, Линия за доставка, протуберанс, многомерно пространство, инкунабула, Москва, брониран влак, хартия, капитализъм, нула-Т, римокатолическа църква, магнитно поле, облачен град, лазер, инквизиция… И самият Йоан-Ахасфер не умеел не само да обясни, но дори просто да назове тези понятия, предмети и явления. Той само ЗНАЕЛ за тях, имал само представата за тях и за връзките помежду им. Прохор обаче бил велик писател и като велик писател бил роден за творец на митове. Въображението му било превъзходно развито и той с неописуема простодушие и увереност запълвал според собствените си разбирания всички дупки, които зеели в разказите и обясненията на пророка.
По-нататък. Още от самото начало Прохор бил убеден, че има пред себе си действуващ пророк от плът и кръв. Йоан-Ахасфер споделял знания, а Прохор записвал пророчества. Неясните, неразбираеми и несвързани разкази на Йоан само укрепвали неговото убеждение, че просто няма начин това да не са пророчества. Своята задача той виждал в това да ги разтълкува, да ги систематизира, да ги постави по местата им и да ги свърже в едно цяло. Той отделял главното, безжалостно отрязвал второстепенното, търсел и намирал образи достъпни за всички, разкривал и изяснявал смисъла или пък го скривал, ако сметнел за нужно, строял сюжета, изковавал ритъма, той предизвиквал ужас, извиквал благоговение, довеждал до отчаяние, дарявал надежда…
В резултат на всичко това Прохор създал литературно произведение със своя съвършено самостоятелна литературно-художествена стойност. Както и повечето крупни литературни произведения, то няма нищо общо със стимулите, предизвикали автора да го напише. Затова полученият
Доколкото е известно, нито един от тълкувателите не е взел под внимание този забележителен и, може би решаващ факт, че по-голямата и плодотворна част от живота си (все пак това са четиридесет години) Прохор прекарал в обкръжение на прикахтите, в котела където кипели опозиционерски страсти, където един до друг се варели и тези, които яростно ненавиждали Рим и тези, които прекалено го защитавали, тези, които смятали Рим за тъмница на народите, и тези, които смятали че е време най-сетне решително да се приключи с гнилия либерализъм. В този кипящ котел врели и се преварявали най-новите слухове, клюки, теории, предсказания, опасения, анекдоти и надежди, а Прохор безусловно е бил добре запознат с целия този кипеж. Той, както и всеки велик писател, не би могъл да не изпита върху себе си най-дълбокото въздействие на това обкръжение.
Така се появява още едно възможно тълкувание на Апокалипсиса, този път като остро съвременен свръхзлободневен политически памфлет, в който елементите на пророчество трябва да се разглеждат само като литературен похват, с помощта на който до съвременника се довеждала идеята за небрежността на трудния и със страшен край на Римската империя. Съвременникът трябвало най-много да се кефи, когато разпознава познатите атрибути на римската йерархия, на римската персоналия и инфраструктура в образите на Звяра, на железните скакалци и всичко останало. Във всеки случай, в края на шестдесетте години, когато Прохор превеждал на Йоан-Ахасфер направо от ръкописа избрани откъси от своя Апокалипсис, пророкът с въодушевление се праскал по коленете и казвал през смях: „Браво, синко, тук здравата си ги чукнал, няма какво да се каже…“ А когато четенето приключило и след като направил няколко чисто стилистични забележки, той предрекъл: „Имай предвид, че това нещо, дето си го написал, ще има дълъг живот и ще накара много хора да си бият главата над него…“
Разбира се, сега, след две хиляди години, никой не би могъл да възприема Апокалипсиса на Прохор като политически памфлет, но нали и друго велико явление на световната литература — „Божествената комедия“ на Данте — също не се възприема като политически памфлет, макар да е била и замислена и написана точно в този жанр.
Много години по-късно, когато вече ги нямало нито Прохор, нито прикахтите, нито самата Римска империя, на Йоан-Ахасфер му хрумнала странната мисъл, че Апокалипсисът на Прохор не бил нито мистично пророчество за съдбата на ойкумена43, нито политически памфлет, а грандиозен план за всеобщо въстание на всички колонии-провинции против Рим, щателно и гениално зашифрован като литературно произведение, една гигантска диспозиция от типа „ди ерсте колоне марширт…“, в която всичко имало своя точен и еднозначен смисъл — и тръбенето на всеки ангел, и цветът на конете, с които ездачите влизат в историята, и Девата, която убива Дракона… Тази диспозиция за пръв път била използвана (само известна част от нея) по време на Йудейската война и в пълно съответствие с казаното от Л. Н. Толстой, при сблъсъка с реалността показала своята абсолютна несъстоятелност.
20. Най-трудното беше да замъкна тази проклета картина до нашия етаж. Откъснах си ръцете, седем пъти се потих, два пъти ми пада шапката и цялата стана само прах и мръсотия. Одрах си и бузата на позлатената й рамка. Нейде по средата на пътя стъклото изпращя и сърцето ми щеше да спре от ужас, но всичко свърши благополучно. Като се задъхвах от умора, аз с последни сили примъкнах картината по
