дявол си го домъкнал това тук? Ей, лелко, я си пази диференциала!…“
Пред мен имаше осем човека. Най-много десет минути. На опашката се чуваше разговор:
— Дъждове, дъждове, а сняг все няма…
— Снегът е много необходим. За реколтата.
— Съвършено правилно го казахте, уважаема. Най-важното през зимата е да има сняг.
— Казвам ви, че сега Рейгън сигурно се радва!
— Там при тях пък има тайфуни. Ако питате мен, по̀ си е добре да има дъждове, отколкото тайфуни…
Шест човека до касата. Пълният побелял дядка пред мен се извърна наполовина и с голямо напрежение изстиска заветната си реплика:
— Казва есен се случи тази година. Една дълга, дълга…
Аз се напрегнах и отговорих:
— Да. Продължава вече половин година.
— Не е за приказване. Няма ли да свърши най-сетне!
До касата оставаха само четирима, когато от опашката за сметана дотърча една бабка и като сипеше разни чепати извинения, застана втора. Оказа се, че старата вещица от по-рано си беше запазила ред. Дядката пред мен още веднъж си даде зор и започна нова тема:
— Есенно време винаги има дъждове. Не си спомням да е имало есен без дъждове.
Още не бях успял да съчиня отговора, когато зад гърба ми вече подеха:
— Правилно го казахте, уважаеми. Това го няма само в Африка.
— И в Австралия! — заяви дядката с неочаквана самоувереност, но веднага се сепна: — Макар че не мога да твърдя със сигурност. В Австралия може и да има. Южното полукълбо е все пак…
Пред мен вече оставаха само двама души, но се появи една особа с шапка и кофичка сметана в едната ръка, която каза на моя дядка:
— Струва ми се, че аз бях преди вас…
— Моля, заповядайте! — с готовност отвърна дядката и се дръпна към мен.
Дамата се напъха. Аз се огледах. След мен имаше само двама души. Тя обаче непременно държеше да използва правото си. Добре де, все пак съм четвърти, ще го преживея някак… Ето че отново съм трети…
Изведнъж се чу странен звук — нещо като задавено мучене. Нещо изтрещя. Кофичката със сметана падна на кахления под и се разля като звезда с много лъчи. Дядката отскочи назад и ме настъпи по крака, а особата със шапката взе да лови въздуха с пръсти, облечени в черни плетени ръкавици и бавно да пада на една страна. За секунда всичко замря. Чу се кратък писък. Аз стоях като стълб в своя обичаен за такива случаи ступор. Особата с шапката меко като волейболист падна по гръб, тялото А веднага се изви в неестествена дъга и тя няколко пъти удари силно главата си в пода.
Аз все още стоях като стълб с поглед прикован в жената, която гърчеше в спазми, но вече разбирах, че тя има някакъв припадък, някакъв пристъп и трябва да се спусна да й помогна и аз ей сега ще се спусна и ще й помогна, само трябва да сложа някъде проклетата мрежа с кефира… Най-страшното обаче беше това, че хората наоколо вместо да се спуснат и да й помогнат или поне да застанат като стълбове, както правех аз, хукнаха на различни страни без да избират посоката, само и само да бъдат по-далеч от това място. Тичаха и се събаряха един друг, трошаха стелажи и преградки, крещяха нечленоразделно и панически пищяха.
Изведнъж нещо блесна пред очите ми и аз изключих за известно време. Първото, което чух когато дойдох на себе си, беше пронизителният сърцераздирателен вопъл на Аелита:
— Какво направи бе, дръвнико Тамбовски? Ах ти, мутро неразсънена! Ами че това е ученият, дето живее в новия блок и всеки ден идва да пазарува!
Аз лежах опрял буза на кахлените плочки, а някой внимателно ми сваляше шапката.
— Те трябва да имат едно петно без косми зад ухото… — мърмореше непознат с леко пресипнал басов глас, а в тона му се усещаше вина и предпазливост.
— Ама зад кое ухо? Зад дясното ли? Или зад лявото? — питаше друг също пресипнал глас с напрежение и страх.
Внимателно ми обърнаха главата, така, че опрях на плочките другата си буза.
— Няма ни петно, ни дявол! — каза с явно облекчение и вече с раздразнение втория глас. — Нито зад лявото, нито зад дясното… Глупак си ти, боцмане и шегите ти са глупави.
— Ама нали ви казвам! — отново се развика Аелита. — Той е учен, от блока на Балканска!
— Тогава какво… Какво се беше… — агресивно-виновно хриптеше басчето.
— Какво, какво… Човекът си стоеше на опашката, ето какво!
— Тогава какво я беше загледал толкова? Направо се беше втренчил като този…
— Остави това сега, аз се чудя дали няма да е по-добре да го сложим поне да седне…
Хванаха ме под мишниците и внимателно ме настаниха да седна с гръб, опрян на хладилната витрина. Две подпухнали и леко посивели физиономии изникнаха пред лицето ми. Двамата яки товарачи ме разглеждаха внимателно и съчувствено.
— Извинявай, приятел — изхъхри този, който стоеше отляво, — ние те взехме за такъв де… за гръмобойник… нали ги знаеш… дето бият човека с разряд… Много страшно се беше втренчил в тая жена. Направо се беше озверил, също като тия де…
В магазина нямаше нито един купувач. Припадничавата особа тихо лежеше, положила глава в локвата със сметана. Клепачите й вече помръдваха.
— Колко много продукти са изпотъпкали! — развика се Аелита с нова сила. — Пак са строшили тезгяха! Какво стоите, пияници! Викайте милиция! „Бърза помощ“ викайте!
18. Казах на Демиурга:
— Много ви моля занапред да не ме правите участник във вашите експерименти.
Демиургът не отговори нищо, а Ахасфер Лукич меко ми напомни:
— Серьожа, та аз ви казах: не ни трябва кефир, ще минем и без него! Нали ви казах!
— Ама то и масло нямаше ни грам — отговорих аз объркано.
19. В действителност остров Патмос се оказал…
Дневник
19 юли (сутринта)
Лем има един разказ как са измислили препарат, под действието на който човек при съвкупление изпитва нетърпими мъки. Идеята на изобретателя е: половият акт трябва да има изключително функционално значение. Как се нарича разказът? Не помня. И Мишел също не помни.
19 юли, 20 часа и 30 минути
Сутринта позвъни треньорът ни: днес занятията по субакс се отменят. Изобщо за днес всички тренировки и Дома на спорта се отменени. Въпрос: „Защо?“ Отговор: „Вие не можете ли сами да съобразите?“.
Във вестниците продължават писанията от вчера. Както и преди — гняв, стонове, сърцераздирателни факти. Като допълнение се появиха и някои опити за теоретическа обосновка.
„Градски известия“. В. Кривошапкин — началник на отдела за трудови ресурси. „По принцип ние не сме против така наречените
