Току-що се върнахме от столовата. Имахме дискусия. В гърлото ми стърже, сякаш съм командвал парад. Настроението ми е отвратително. Говорих дяволски лошо. Никак не умея да говоря. Ама и Асколд ги приказва едни!
Сега не искам да пиша за това.
Г. А. не се чувства много добре. Свалих му пластира, но ръката го боли. Миша е угрижен и гледа виновно. Правихме вълнови масаж на ръката. Серафима Петровна извика Михей в кабинета си и там му устроила подробен разпит, докато го черпела със сладки.
От единадесет до четиринадесет бях в болницата. Помагах на Борисич да попълва историите на болестта, разнасях гърнета (на най-високо професионално ниво), и водих лечебната физкултура във всички стаи на третия етаж.
От петнадесет до деветнадесет готвих курсовата си работа — конспектирах мадам Тепфер. Все си мислех, че ще е трудно, ама не чак толкова! Май няма да ми се размине — ще се наложи сериозно да се захвана с тази дяволска психогеометрия. Висша педагогика, да я вземат мътните! Не вярвам в нея… Ами какво да прави човек, ако е лишен от способности за абстрактно мислене? В много жесток свят живеем все пак…
Събитията.
Рано сутринта по градското радио говори Михайло Тарасович и съобщи за големи победи. Нашата доблестна милиция е разкрила и унищожила нелегална фабрика за наркотици. Фабриката е била разположена в мазето на лабораторния корпус на университета. („Аха!“ — веднага си помислихме двамата с Мишел и се спогледахме мълчаливо.) Арестувани са шест човека: един куриер, трима пласьори и двама от охраната. Арестуван е шефът на мафията в града. Оказва се, че това е гражданинът Тютюкин, заемал до този момент поста началник на отдел „Култура“ към градския съвет. („Аха!“ — казах си аз сам и понеже Г. А. го нямаше, се спогледах с Асколд.) По подозрение в съучастие са задържани още куп лица и в частност управителят на склада за химикали, собственикът на кафе-сладкарница „Снежанка“, един от градинарите, които работят към университета и други добри граждани. (Нещо характерно — нито един студент.) Следствието продължава. Има основания да се предполага, че в най-близко време нашия град най-сетне ще бъде напълно изчистен от наркомафията.
Ние с Миша се усамотихме и набързо обсъдихме въпроса как би следвало да се разбира всичко това. Стигнахме до един странен извод. Излиза, че Г. А. от известно време е знаел и за нелегалната фабрика и за „кръстника“ от градския съвет и сигурно още много неща, но по някаква причина е мълчал, а по-миналата нощ е започнал да действа, но някак странно. Почти очевидно е, че именно той е предпазил от удара атлетичния омбре и другите студиозуси. Въпросът е — защо? С какво са по-добри от другите наркогадини? И от къде е могъл да знае, че Михайло Тарасович ще започне своята операция точно тази нощ?
Докато разговаряхме така набързо, ми хрумна една доста странна мисъл, която обяснява много неща. Реших да не я съобщавам на Майкъл. Ще се въздържа да я изложа и тук. И така ще я запомня.
Двамата с Михата решихме: Г. А. знае какво прави.
Днешните вестници пишат само за Флората. Оказва се, че онзи ден (аз съм пропуснал), Ребека е изстреляла голяма статия в „Градски известия“ и сега всички вестници публикуват материали във връзка с нея. Триста тридесет и три вопъла пълни с отчаяние, мъка, болка, ненавист и желание за отмъщение. Чак косите ми настръхват. Представих си моя Сашка Таралежчето как се търкаля в изстиналата пепел край огъня — очите му с чистия поглед са станали стъклени, устата е полуотворена и от нея се точи слюнка — и без да си спомня нещо, едно след друго се реже с бръснач, а тези полуживотни го гледат даже без особен интерес. Не можах да се сдържа и изпсувах. Пред всички. На глас. По време на обед. В присъствието на жени. И дори не се извиних. Впрочем никой не обърна внимание на това, а Борисич мрачно изръмжа: „Отдавна трябваше да се ликвидира тая чума. Две млади момиченца от там лежат в гинекологията — едното на дванадесет, а другото на тринадесет години. И знаете ли как се наричат?
Никога не бях виждал такова нещо: в града се появиха постове, пикети. Възрастни хора, на вид пенсионери, стоят по двама, по трима пред вратите на евтините заведения и уговарят туристите да не влизат в тях. Пред „Неядяката“ — двама белобради със саморъчни плакати. На единия плакат пише: „Тук привикнаха моя внук към наркотиците.“ На другия: „Порядъчните хора не посещават този вертеп.“ Други плакати (на оградите, на булеварда пред съвета, напреко на платното) с черни букви на червен фон: „Децата ти са в опасност! Спаси ги!“, „Остави работата! Смачкай гадината!“, „Да изчистим града си от зелената гной!“
Улиците са пълни с народ. Има и милиция. Никога не съм виждал толкова много милиционери наведнъж освен може би на стадиона. Цари някаква непривична атмосфера на всеобщ подем, нервен, трескав и нездрав, сякаш всички са глътнати по-малко — дали за смелост или за бодрост — чуват се приветствени възгласи на висок глас, трещят по гърбовете силни приветствени удари на яки ръце, всички говорят без да се изслушват. Имам впечатление, че днес никой не е ходил на работа. Атмосферата напомня за гара или за банкет. Атмосфера на някакво предвкусване.
(Най-общо казано, това не ми харесва. Неприятно ми е дори само да си представя хирург, който жадно потрива ръце, пляска асистентките по дупетата и възбудено хихика, предвкусвайки процедурата по отделянето на раковия тумор.)
И, разбира се, няма нито един флор. Което никак не е чудно. Ако аз бях флор, в тази атмосфера нямаше да има и следа от мене, а пък и в радиус от триста километра също. Може би все пак ще се размине без насилие. Нали и те не са пълни глупаци, нали и те разбират, че трябва да изчезнат колкото е възможно по- бързо и по-далече?
В края на булеварда сърцето ми едва не спря от уплаха: на едно дърво висеше обесен. Маскировъчен комбинезон, зелени плетени цървули — всичко както му е ред. Разбира се, това се оказа само едно чучело. Под чучелото с делови вид се суетяха две около дванадесет годишни момченца с кибрити и запалки. Аз набързо ги нарязах: първо, десантните комбинезони не горят; второ, отвратително е когато горят даже и чучело на човек; трето, те сега приличат на ку-клукс-клановци, които горят обесен негър. Момченцата изчезнаха с най-голяма скорост, а аз продължих да вървя и тъжно да размишлявам, че създадената атмосфера за лов на чудовища вече започва да ражда чудовища.
(Впрочем, сега ми се струва, че, както често става с педагозите, приписвам своите собствени черни мисли на децата, които въобще не са си помислили нищо подобно. Действието на което аз придадох символичен смисъл, за тях не е имало никакво отношение нито към флоровете, нито към страшните замисли на възрастните. Във вчерашните новини те са видели как демонстранти изгарят пред парламента чучелото на някакъв премиер-министър, а днес им попада това чучело на булеварда и им се е приискало да пламти огън, да се вие дим, всички наоколо да тичат в паника, пък може и пожарната да дойде… Нещо от този род. Така че след избухването на моя педагогически талант с мощност десет килотона, те са останали невредими и в пълно недоумение, а избягаха от мене само защото униформата на лицеистите се ползва с голямо уважение сред учениците, освен това може и лично да ме познават, може би миналата година съм им водил някакви уроци и са се изплашили да не би аз също да съм ги познал. Педагогика. Наука.)
А дискусията по време на вечерята започна оттам, че Ирка с негодувание ни разказа една съвсем гнусна история. Днес от сутринта тя дежурела в специнтерната „Вишничка“ и следобед там се явил инструкторът от градския отдел „Просвета“ другарят Лютиков, Андрей Максимович, който събрал целия персонал в учителската и направил едно гениално предложение: да изведат утре на демонстрацията пред градския съвет цялата „Вишничка“ в пълен състав, заедно с парализираните, слепите и безнадеждните. Колоната ще тръгне под лозунга: „Ние обвиняваме Флората!“ Това ще има ефект. Това ще намери отклик.
Това имало ефект. Всички преподаватели били шашнати. Това намерило отклик. Така го забухали по физиомутрата от всички страни, че Андрей Максимович, другаря Лютиков, посинял като върколак и закрещял с неестествено тънък глас, като заплашвал още утре да уволни всички, лично да унищожи този разсадник на защитници на Флората, а интерната да разпръсне без следа. Тогава Сергей Фьодорович вдигнал слушалката, позвънил на Беки и с две думи й обяснил какви ги върши нейният инструктор. Беки наредила да изключат екрана, а слушалката да предадат на Лютиков: „Разтрепера се проклетият му върколак…“
В учителската се възцарили три минути на велико мълчание. Във велико мълчание другарят Лютиков изслушал каквото му казала Беки, във велико мълчание оставил внимателно слушалката, във велико
