арестуват заедно с тях! Член еди-кой си, за съучастие в мошенически машинации… Нали не са те купили! Разбирам, разбирам, измамили са те. И аз самият отначало си помислих какви ли не работи, нищо че съм от стара коза яре… Нищо, не се тревожи, аз ти вярвам и ще се застъпя за тебе — да минеш като свидетел по делото… По-добре се връщай в своята Степна обсерватория, залавяй се с любимите си звезди и забрави за всичко това дето кой знае какъв дявол те е накарал да се забъркаш в него!…
На третия етаж ме прегърна здраво през раменете и вече заговори със съвсем друг тон — на приятел, силно трогнат от моите грижи. Макар че, ако погледнем от друга страна — какво толкова имаше ти в онази Степна обсерватория? Само една хотелска стая, нали? А тук — такава квартирка, че чак ти завиждам. Спалнята ти направо ме довърши. На Варка няма и да споменавам, че жив ще ме изяде… Абе къде намират хората такива гарнитури! Ами книгите от къде ги намираш? Да нямаш връзки на черния пазар? Аз цял живот събирам „Военни мемоари“, но толкова много… Жалко че твоята Соня е на работа, не съм я виждал от сто години. Слушай, що за маниери са това — да ме каниш на гости посред бял ден? Дай да се съберем като хората, с жените, с децата, хем ще запознаем моя Сашка с твоята Танка… (Тук той шумно се разсмя). Ама как изскочи от банята… Почервеня като мак… Между другото хубаво ти расте момичето. Така си е то, ние стареем, а децата растат. Има-няма пет годинки и ще станат за женене… А конячето ти си го биваше. Ще видиш обаче аз какъв коняк ще те почерпя като ми дойдеш на гости — такъв не си пил никога, а няма и да пиеш ако не съм аз… И така, благодаря ти за поканата, благодаря и за почерпката и за любезността… Не, не, няма нужда да ме изпращаш, знам, че „шестицата“ спира ей там.
Той ме прегърна вече в движение, потупа ме по гърба и изтича по стълбите. Аз останах подпрян на бетонната стена, мокра и ледена от дъжда, да гледам как ловко прескача от тухла на тухла, за да премине през улицата, а после се оглежда наляво-надясно преди да пресече улицата и да тръгне към автобусната спирка.
13. Демиургът каза:
— Имате ли още въпроси?
— Нямам — отговори Миша. — Благодаря ви.
Той вече се беше оправил напълно и лицето му си беше възвърнало нормалния цвят, но потта все още се стичаше от челото по бузите и врата, така, че постоянно трябваше да я изтрива с вече смачканата кърпичка.
— Тогава аз ще ви задам въпрос — каза Демиургът. — Само един. Какво искате вие?
— Сега искам само едно — отвърна Миша с крива усмивка. — Искам да ви няма. И никога да не ви е имало. Искам веднага да се събудя. Събуждам се, а вас ви няма и никога не ви е имало.
— Това е един наистина странен отговор — каза Демиургът. — Не го очаквах от вас… Впрочем аз въобще нямах предвид вас персонално.
— Аха, вие сте имали предвид… Виждате ли, всичко, което искаме ние, е изложено в Програмата на Партията. Прочетете я, там всичко е написано.
Демиургът гръмна:
— Благодаря ви! Свободен сте, майоре. Сергей Корнеевич, моля изпратете майора. Да му се подадат палтото и шапката.
… Когато най-сетне се домъкнах до мястото си в Приемната, като стара кранта, която влачат към скотобойната, той каза:
— Ще ви помоля занапред да не водите своите приятели без специално предупреждение. Тук не е светски салон, а служебно помещение… Впрочем в този конкретен случай аз по-скоро съм ви благодарен. Та нали вашата епоха е епоха на могъщите организации, а пък аз по стар навик все се занимавам с отделни фигури. Благодаря ви, вие ме насочихте към някои мисли.
14. СПРАВКА. От много години вече аз практически не съм женен и се намирам в развод. Моята първа и последна съпруга се наричаше Александра. Миша Смирнов не я е виждал никога. Деца нямам и никога не съм имал. Между моите близки и приятели, а също и между познатите ми, няма и никога не е имало жена на име Соня, София или нещо подобно.
По-късно звънях на Миша Смирнов още два пъти. Единият път ми казаха, че е в продължителна командировка. Другият път поговорихме няколко минути по телефона. Той беше приветлив и съвсем дружелюбен, но отказа да се срещнем, като се оправда с много работа. Преди да затвори той с удоволствие си спомни за „чудната вечер“ която прекарал у нас и ме помоли да поздравя „Сонечка и Танечка“.
Други познати в „могъщите организации“ нямам. Ако се обърна пряко, по официалните канали, като перспектива не виждам нищо друго освен лудницата.
Останах сам. Сега вече — съвсем сам.
15. Беше вече късна вечер. Даже по-скоро нощ. Аз лежах…
Дневник
18 юли (Допълнение към 17-ти)
Аз също като Михаил Тарасович, не мога ясно да си обясня защо Г. А. така разпалено защитава Флората.
„… За падналите вдигах глас“34?
Не е това. Съвсем не е това. Съвсем точно знам, виждам и чувствам, че той не ги смята за паднали. Всички ние се отнасяме към тях като към паднали — ако не в единия, то в другия смисъл, а виж той — не. Той въобще не признава такова понятие — „паднал“. Всичко породено от обществото е породено от законите на това общество и значи е закономерно, значи в строгия смисъл на думата не може да бъде разделено на добро и лошо. НИЕ сме тези, които делят всички социални изяви на добри и лоши, като при това също сме управлявани от някакви обществени закони. (Точно по тази причина това, което е добро за деветнадесети век, е достойно за пълно порицание през двадесет и първи. Например безогледното чинопочитание. Или, да речем, сляпото изпълнение на заповеди.)
Разбиране и милосърдие.
Разбирането, това е лост, инструмент, прибор, който учителят използва в своята работа.
Милосърдието — това е етическата позиция на учителя спрямо обекта на неговата работа, това е начин на възприемане. Там, където има милосърдие — там има възпитание. Там, където липсва милосърдие, където има всичка друго, но не и милосърдие — там има дресировка.
Възпитанието на Човека става с милосърдие.
Когато милосърдието липсва, се получава полуфабрикат: технократ, бачкатор, службаш. И, разбира се — барети от всякакъв цвят. Машини за убиване. Професионалисти.
Трябва да се отбележи, че човечеството безусловно е напреднало много в изготвянето на полуфабрикати. По-лесно ли е, що ли? Или никога не е достигало време за възпитанието на Човека? Или пък не са достигали средства?
Не, струва ми се че просто е нямало нужда от него.
А сега появила ли се е? „Погледнеш ли наоколо със хладен разум ти…“ Значи все пак се е появила? В противен случай теорията на ПВП35 никога нямаше да си пробие път през реликтовите джунгли на Академията на педагогическите науки. Нямаше да бъде създадена и системата на лицеите. И Г. А. в най-добрия случай щеше да бъде един от учителите-първенци в най-обикновеното училище номер 32 на град Ташлинск.
Ясно е, че битието определя съзнанието. Такова е правилото. За щастие, макар и като изключение, но все пак достатъчно често се случва съзнанието да изпревари битието. Иначе и до сега щяхме да си останем в пещерите.
Микаел се събуди. Както винаги, сутрин е циничен.
18 юли (вечерта)
