Онези двамата вече подхванаха разговора, ама така живо и бодро, сякаш са се познавали цял живот или се забавляват с някаква детска игра на въпроси и отговори.
— Кой сте вие?
— Имам много имена. Наричат ме Грънчаря, Ковача, Тъкача, Дърводелеца, а също и Хефест, Ху, Илмаринен, Хнум, Вишвакарман, Птах, Яхве, Мулутгу, Моримо, Мукуру… Толкова стигат ли?
— Не питам за името ви. Аз питам какъв сте.
— Аз съм грънчар, ковач, дърводелец, тъкач… Малко ли е това? Най-сетне, аз съм Демиург.
— Предполагам, обаче, че вие все пак сте човек, така ли?
— Разбира се! В това число съм и човек.
— А друго какво сте?
— Вие да не искате да кажете, че не знаете какво е това Демиург? Ами погледнете тогава в речника!
— Добре, ще погледна. И отдавна ли сте тук?
— Повече от половин година… Макар че… всъщност, всичко зависи от мерките. Слушайте, а на вас не ви ли е все едно откога сте тук?
— На мен не ми е все едно, но ако ви е трудно да отговорите, нека изоставим този въпрос. От къде сте дошли?
— Вижте какво, майоре, искам да ви предупредя нещо. Ако сега започна да отговарям на въпросите ви относно времето и пространството, уверявам ви, няма да останете нито доволен, нито пък удовлетворен.
— Добре, ще приема вашето предупреждение за сведение. И така, откъде сте пристигнали?
— От никъде не съм пристигал. Аз съм бил тук винаги.
— В тази същата стая ли?
— Тази стаичка, майоре, не е била винаги тук. Аз, обаче, съм бил винаги тук. В известен смисъл. При това и тук, но и не само тук.
— Това е много интересно! Доколкото ми е известно, човек не притежава такива възможности. Значи ли това, че вие все пак не сте човек?
— Човек наистина не притежава такива способности. Това е вярно. Но затова пък аз притежавам способността да бъда човек, а и не само човек.
— Е, какво пък, това си е ваше право. Никакви закони не го забраняват. А сега бих ви помолил да ми разкажете, ако, разбира се, е възможно, каква е целта на вашето пребиваване тук?
— Струва ми се, че сте свикнали да си имате работа с чужденци.
— Защо смятате така?
— Много правилна реч имате. Много свободни маниери. И явно сте свикнали да задавате този въпрос — за целта на пребиваването.
— Между другото, свикнал съм и да получавам отговори на него. И така?
— Търся Човека.
— Кого именно?
— Търся Човека с главна буква.
През цялото време докато трая тази бърза размяна на въпроси и отговори, Миша нито за миг не се задържа на едно място. Дори останах с впечатлението, че въобще не се замисля над въпросите, които задава и почти не слуша отговорите. С безшумни стъпки той обиколи Стаята, като оглеждаше и опипваше много внимателно стените, постоя малко с вирната глава докато изучаваше с внимателния поглед на присвитите си очи черния шнур, провиснал от тавана, сетне се приближи до прозореца и погледна навън, след това приклекна и се зае да изучава металическите ленти. Даже ги почука с нокът — и едната, и другата. Докато го наблюдавах изпитвах само отчаяние и безсилно разочарование, защото виждах как по лицето му все по-ясно се чете съжаление за напразно изгубеното време. Сякаш четях мислите му: защо ли се занимавам с тия глупости ами не взема да звънна в районното да изпратят участъковия…
Като чу за Човека с главна буква, той се изправи, намигна ми и докато се насочваше с безшумни крачки към вратата на Кабинета, каза с комична сериозност:
— Ами ето, вземете мен.
Тук за първи път отсреща не последва ответна реплика. Миша успя да направи още две внимателни крачки… и в този момент от тъмнината срещу него изплува Демиургът, спря се на прага и насочи бесните ябълки на очите си срещу Миша. Аз скочих. Изплаших се почти до припадък. А Миша отстъпи крачка назад и направи странно незавършено движение с дясната ръка — може би искаше да се защити, а може би (независимо от уверенията, които ми даде) нещо все пак е висяло под мишницата на лявата му ръка. Той побеля и челото му изведнъж се покри с едри капки пот. Тогава Демиургът прогърмя:
— Ще обмисля вашето предложение.
Изрече го и се плъзна обратно в мрака.
12. В антрето се опитах да помогна на Миша да си облече шлифера, но той го взе от ръцете ми с думите: „Я стига, дай го тука! Какви са тия китайски церемонии!“ Докато се закопчаваше и си слагаше шапката пред огледалото, аз все си мислех дали още тук ще ми каже нещо или ще поговорим на стълбището. В този момент се чу шум от изтичаща вода, щракна резе и от комбинирания санитарен възел в антрето изскочи Ахасфер Лукич. Той припряно закопчаваше панталона си с две ръце, като едновременно с това се изхитряше с трите пръста на дясната да държи любимата си чанта.
— Пардон, пардон, пардон! — възкликна той жизнерадостно, докато галеше Миша с професионалния си поглед. — Разрешете да се представя: Ахасфер Лукич Прудков, застрахователен агент, на вашите услуги. Не ви подавам ръка поради последното си местопребиваване. Не мога, обаче, да не използвам момента. Уважаеми Михаил Иванович, Застрахователният институт ви предлага…
По-нататък с феноменална скорост, която впрочем никак не се отразяваше на точното произношение и разбираемостта на думите му, Ахасфер Лукич разпръсна пред слисания Миша бисерно разкошния набор от всички услуги, които предлага на добрия и порядъчен гражданин нашата застрахователна система.
Порази ме фактът, че Миша беше забравил абсолютно всичко, което му разказах за Ахасфер Лукич. За него той явно беше един обикновен упорит и досаден застрахователен агент, от когото просто не знаеш как да се отървеш без да го обидиш или нагрубиш. Миша се усмихваше неловко, правеше отстраняващи жестове, слагаше ръце пред гърдите с думите: „Благодаря, аз вече…“, с една дума — държеше се не като Исаев-Щирлиц, а като някой мижав кандидат на науките, хванат на тясно пред милата на душата му каса със заплатата в ръце. Когато най-сетне успяхме да се измъкнем от апартамента и аз хлопнах вратата след себе си, той изтри с комичен жест на облекчение въображаемата пот от челото си и каза:
— Уф-ф… Едва се отървах!
Тръгнахме надолу по стълбите.
— Е, какво ще кажеш? — попитах аз нетърпеливо и с тревога.
От този момент нататък постепенно разбрах нещо, за което и сега си спомням с тръпки между лопатките. Макар че всъщност, какво друго бих могъл да очаквам? Ето как стана всичко.
Докато слизахме първите четири етажа, Михаил говореше неохотно, като че ли насила, не защото има желание да говори, а защото се смята задължен все пак да ми каже нещо. Той ми е много благодарен. Браво на мен. Правилно съм постъпил като съм се обърнал към него. Очертава се сериозна работа. С това ще се заемат тези, които трябва и съвсем не е нужно аз да оставам там. Дори може би е опасно… Всъщност какво те задържа тук? Трябва ли с нещо да ти помогна? Ти само кажи! Най-добре е да си тръгнеш още днес, още сега… Не мисли за жилището, това ще бъде уредено…
На деветия етаж той ме хвана под ръка и доверително започна да ми разказва, че вече е имал аналогичен случай — преди петнадесет години. Трябва да признае, че тези мои мошеници са ловки, но както е известно, няма нищо ново под луната. Още щом видял тези метални направляващи ленти и веднага разбрал всичко. Това не са никакви направляващи, ами шини. В Кабинета пък е генератора. Вярно, че някои неща не може да обясни даже и сега, но това не е негова работа… Това въобще не е наша работа… Ясно е като две и две, че участъковият милиционер е дремал. В участъка му, разбираш ли, цяла банда аферисти работи почти месец най-малко, а той зяпа гаргите. Едно не мога да разбера: с какво те държат тебе? Толкова ли си наивен? Мале, мале, а уж си кандидат и без малко доктор… Ще я докараш до там, че ще те
