тези, които ги обиждат, с нещо подобно на електрически разряд. С последни сили успях да го изпратя.
Дланите ми бяха станали лепкави от студената му пот и аз се върнах в Приемната, като продължавах с отвращение да ги изтривам в дрехите ти, когато Демиургът ме запита:
— Как мислите, Сергей Корнеевич, защо третият закон на Нютон не се проявява в човешките взаимоотношения?
Аз се замислих за момент.
— Всъщност той навярно се проявява. В края на краищата всички знаят: каквото повикало, такова се обадило. Просто в човешките взаимоотношения няма ясни понятия за действие и противодействие.
Демиургът не каза нищо повече и след като почаках около минута, аз тръгнах към кухнята. Наближаваше време за обед.
17. Вървях си по улица Балканска с пазарска мрежа в ръка на път за млекарницата и си мислех за разни дреболии, когато се случи едно необикновено събитие.
Т.е. то си започна съвсем обикновено. Покрай мене с трясък и звън на желязо премина самосвал, разнесе димна воня и ме изпръска с кал от една дупка на асфалта. С едно обикновено проклятие аз спрях и започнах набързо да чистя шлифера и панталона си от рядката тиня, когато изведнъж се чу приближаващ тропот на ботуши и един пресипнал и задъхан глас умолително изхриптя:
— Разрешете ми!… Разрешете на мен!
Не успях дори да ахна, когато як мъжага, облечен с ватенка, се строполи на колене пред краката ми и с разтрепераните си червени лапи много внимателно, сякаш докосва скъпоценно произведение на изкуството, се зае да чисти полите на шлифера ми, крачола и изцапаната обувка, като в същото време бърбореше като че има силна треска.
— Ей сега!… Моментално!… Секунда само…
Аз се огледах ужасен. Наоколо не се виждаше никой, само одевешният самосвал вонеше на празни обороти спрян съвсем накриво на платното. Беше ми страшно и много неприятно, затова отскочих назад, но без да изпусне края на шлифера ми, така както си беше на колене, мъжът бързо се придвижи след мене и като ме гледаше със съвсем кучешки поглед изхъхри отчаяно:
— С език ще ги оближа! Ще блеснат…
Гласът ми сякаш беше изчезнал. Аз само се дръпнах с всичка сила и се отдалечих с бързи крачки, като едва се сдържах да не се затичам. Докато стигна до ъгъла все се страхувах да не ме настигне и когато завивах по Проспекта на труда крадешком погледнах през рамо. Безумецът псе така си стоеше на колене, само се беше отпуснал на пети и с наведена глава бавно изтриваше ръце във ватенката си. Имаше вид на човек обречен на смърт.
Душевното ми равновесие беше нарушено и по тази причина още след първите няколко крачки по Проспекта на труда налетях върху един пенсионер със съвсем почтен вид — с шапка и бастунче. Сблъскване в истинския смисъл нямаше, защото в последния момент аз успях „да набия спирачки“ и само леко се докоснахме с рамо. Измърморих нещо като „Ах, дяв-в-в… Извинете…“ Той с учудваща бързина отстъпи крачка назад, свали шапка и като прихвана елегантно бастунчето си заговори така, сякаш се намира на сцена:
— Скъпи мой! Разрешете ми да ви поднеса своите най-дълбоки извинения! Позволих си да се замисля и бях крайно небрежен.
— Ам-м-ми… — отвърнах аз. — Аз п-п… Всъщност небрежният бях аз… Вината всъщност е моя… Още веднъж — пардон.
— Ние и двамата бяхме небрежни — изрече с видимо облекчение пенсионерът и се усмихна, но усмивката му ми се стори фалшива. — Въобще сега времето е такова, че човек трябва да си отваря добре очите.
— Много сте прав — съгласих се аз, за да не удължавам сцената и си продължих към млекарницата.
В мен се раздвижи някакво неприятно предчувствие. Някъде отдясно под ребрата. Всичко наоколо ми беше до болка познато. Неравният изпъстрен с пукнатини асфалт с вечните локви и с миналогодишното петно от разляна боя пред магазина за домашни потреби, което прилича на рисунка, правена от кроманьонец. Жалките мокри пръти на насажденията покрай тротоара, които се съчетаваха в някакъв странен и непривичен контрапункт с гигантския избелял лозунг „Да цъфти градина!“, изписан върху противопожарната стена на бившето доходно здание. Търпеливата опашка за тапети пред магазина за домашни потреби, която се криеше от небето зад лъскавите от влагата чадъри. Минувачи, минувачи, минувачи — повечето лелки с кошници, с чанти, с бидончета и кученца. И коли, коли, коли, господи, колко много коли има днеска в града!…
Уж всичко си беше както обикновено, а колкото минаваше времето, толкова по-страшно ми ставаше. Имаше нещо особено в града, но аз никак не можех да уловя какво именно, а пък и не знаех как да попитам.
… Колите определено се движат много бавно. Вярно, че по Проспекта на труда навсякъде има знаци „40“, но нали и вчера ги имаше, а половината шофьори не им обръщаха никакво внимание… Всички коли са с включени габарити заради мъгливото време. Ама буквално всички!…
… Защо ли всички ми се усмихват? Тази лелка например я виждам за пръв път, а тя ми се кланя и цялата се е разляла в усмивка, фалшива като зъбите й… Ето и тази…
— Здравейте… И вие здравейте… Моите уважения…
Аха, ето какво било! Ами че те всички си крият очите… и лицата си крият… Един се прикрива с чадъра, друг е забил поглед в краката си, като че търси по пътя изгубени стотинки, трети се извръща и се заглежда във витрината, макар че във витрината няма нищо друго освен ремонт… Но ако все пак стане така очите ни да се срещнат, то веднага следва усмивка до ушите, почти сервилен поклон и „Здравейте! Здрасти! Добър ден!“ В началото съвсем за кратко си помислих, че моята известност като личен секретар на Демиурга изведнъж се е разпространила сред цялото население на близките квартали, но преди да успея да обмисля последствията от това зашеметяващо предположение установих, че те всички си кимат един на друг, усмихват се един на друг и си пожелават добър ден.
… Не, разбира се, не всички. Това явно не им харесваше, правеха го явно насила. Правеха го само в онзи краен случай, когато погледите им се срещаха и те биваха принудени (защо пък да са принудени?) непременно да си окажат един на друг внимание като на стари и добри приятели. Човек можеше да си помисли, че днес сутринта докато аз съм се напрягал в службата, властта в града е била завзета от група фанатизирани почвеници40, които са призовали нашите съотечественици (под заплахата за телесни наказания) да си спомнят своя произход, да пият от чистия извор на древните обичаи, да загребат с пълни шепи от съкровищницата на патриархалните нрави и поне на улицата да имат съответното поведение.
В това нямаше нищо смешно. В този момент бих предпочел да се върна в къщи, па макар без масло и кефир, и да попитам Ахасфер Лукич какво знае по въпроса или, в краен случай, да включа телевизора. Но, първо вкъщи нямаше никак масло и, второ, трябваше да опитам да се оправя във всичко това, да го вземат дяволите.
На пръв поглед в млекарницата не открих нищо необичайно. Опашката пред касата беше малка, още десетина бабки чакаха за сметана, но точно сметаната не ме интересуваше. Сложих в мрежичката четири бутилки кефир, взех от рафта три пакета масло по двеста грама и застанах на опашката пред касата.
Не, тук нещо не беше наред. Хората се държаха не като на опашка, а като на светски прием, така както си го представям аз. Те разговаряха. Всички. Не стояха тил зад тил, както е прието открай време, а се мъчеха да бъдат полуобърнати един към друг за да не би, не дай боже, да се окажат с гръб към някого.
Физиономията на касиерката сякаш беше получила спазъм от постоянната усмивка, ръцете й просто летяха — чукаха, откъсваха, брояха, връщаха — пък и поздравяваше всеки един, на всеки казваше благодаря. (Обикновено тя разговаряше така: „Какво все се пъхате с вашите десетачки? Да не сте сляп, не виждате ли, че нямам по една рубла да ви върна?“ Казва се Аелита.)
И товарачите също бяха в магазина. Не ги забелязах веднага, защото бяха безшумни. Тези двама подпухнали от пиене бабанки в мръсни черни престилки бутаха и разтоварваха количките с продукти, като стъпваха сякаш на пръсти и замираха на място всеки път, когато случаен минувач им пресичаше пътя. Не се чуваше нито дрънчене, нито грохот, нито обичайните свойски подвиквания: „Валка, мършо такава, за какъв
