видеокамерите.
Попитах Михей какво е направил лично той, комсомолецът Михей, за да не отиде във Флората неговият приятел княз Игор, който също е комсомолец? Вместо отговор чух някакви реликтови звуци.
Ръкопис „ОЗ“ (19–22)
19. В действителност остров Патмос се оказал доста оживено местенце. Явно по онова време той е бил пресечна точка на няколко каботажни, ако не пътя, то поне пътеки. Почти всяка седмица в неговото удобно южно заливче хвърлял котва някой плавателен съд, за да попълни запасите си с прясна вода, да се снабди със сушено козе месо, а понякога и да стовари на брега нов заточеник.
Оказало се, че Патмос е препълнен със заточеници. Те се наричали с жаргонната думичка
Всички те, даже и тези без гениталии, били елит. Били социално близки. А полуголият изварен в кипящо масло професионален бандит с обелена кожа бил социално чужд. Строго погледнато той дори не бил достоен за заточение — щом маслото не било стигнало за него, то мястото му без всякакво съмнение било на кръста, а не в светското общество. По тази причина първите седмици от пребиваването му на острова били помрачени от инциденти.
Впрочем, по-правилно би било да се каже, че тези седмици били помрачени от гледна точка на прикахтите. Те се стремели да поправят грешката на властите, но не преуспели в това си начинание.
Отначало били убити три кучета: опитали се да го гонят с кучета, които той убил, и заедно с Прохор ги изпекли на огъня и ги изяли. След това били осакатени четирима роби на сенатора Варон, които той изпратил да отмъстят за кучетата. Бандитът ги лишил от гениталии, за да не могат в бъдеще с нищо да превъзхождат своя стопанин.
Тогава му устроили истинска хайка, която ръководели изпаднали в немилост офицери от Четиринадесети легион. Хайката завършила без резултат: изгорили опустялата вече развалина, в която те с Прохор се подслонявали, строшили единственото му гърне с остатъците от вчерашното ядене и заловили няколко кози, които се случили наблизо и едва ли били негови.
Същата нощ пламнало селището на прикахтите, запалено от четирите края от пастирите-фригийци, а бандитът и неговия Прохор отишли в планината, натоварени с имуществото на сенатора Варон. Така веселото приключение на измъчваните от скука кръщелници на тримата императори се превърнало в тежка и безсмислена война с аборигените, която завършила чак след месец с капитулация при доста унизителни условия.
Йоан-Ахасфер заживял в планината. От гледна точка на страничния наблюдател това било едно чисто растително съществуване. Той не правел нищо друго освен да яде и да спи. Прохор бил този, който носел вода и търсел храна. Понякога при тях идвали пастирите. Без да поздравят, сядали край огъня и пиели кисело вино, донесено в мехове с опадала козина. Тогава Йоан се напивал. Понякога имал нужда от жена. На острова нямало свободни жени. Той се задоволявал с козите. Нямал никакви други желания. Всъщност бил най-щастливият човек на своето време: нямало нужда да работи и всичко, което желаел, му било подръка.
Около него не се случвало нищо.
Затова пък вътре в него ставали наистина поразителни неща и той с тревога и изумление ги попивал в съзнанието си в течение на дълги часове, докато се търкалял върху кожите в бедната си колиба. Всичко това без съмнение започнало от римската отрова, когато плувал като труп в онова, което самият той бил повърнал на пода на залата за изтезания. То продължило през непоносимата болка, когато го варели близо до Латинската порта. И от тогава не преставало. Дали това са били гласове, които сега вече ясно и разбираемо му говорели за принципите и законите на битието? Възможно е. Възможно е да са били именно гласове. Дали това са били видения, ярки и огромни видения за това, което е било, което ще бъде, и за това което е? Да, много е вероятно. Той виждал. Той виждал, възприемал мирис, той осезавал, той изпитвал ужас и възторг. Но той не участвал.
Дълго време си мислел, че това са боговете, които говорят с него, че те го подготвят за някакво велико дело, като го даряват с нечовешко знание — щедро го даряват с
Трябва да отбележим, че в минутите на бодърстване докато ядял печена риба, гълтал кисело мляко или се промъквал към някоя похотлива коза, той си оставал предишния Йоан-Ахасфер и дори не Йоан-Ахасфер, а просто Йоан Боанергес — див, хищен и простодушен галилеянин, който не знае да чете и пише и живее само с пет чувства и три желания. Дори споменът за Учителя избледнял и оставил след себе си само смътно усещане за неопределена ласкава топлина.
Той никога не се бил отличавал с добра памет, ако не се отнасяло за отмъщение и ненавист. В часовете на бодърстване свръхзнанието спяло в него като Левиатан41 в морската бездна и ако тогава някой го бил попитал, например, защо изгряват и залязват небесните светила, той просто нямало да разбере въпроса. Или пък ако на него самия му било дошло на ум да се запита, например, защо децата приличат на родителите си, той само щял да се учуди на неочакваната игра на мисълта си, която е съзряла въпрос в естествения ред на нещата и дори нямало да се опита да търси отговора.
Знанието се събуждало в него неочаквано и винаги независимо от волята му. Обикновено това се случвало в минути на силно раздразнение, когато го обхващали пристъпи на нетърпимост към хората, към тяхната глупост, към самоуверената им бъбривост, към тяхното робско наслаждение от собственото им нищожество пред висшите сили — богове, жреци, власт — към животинското в тях.
За пръв път това се случило една гореща лятна вечер, когато слънцето вече било залязло и край тлеещия огън се водел специфичен чисто мъжки разговор, подправен с младо домашно вино. Съвсем нормално от жените разговорът се прехвърлил на козите и пастирите, които били добре запознати с въпроса, се заели да обясняват на Йоан и Прохор всички тънкости на това приятно занимание: по какви признаци трябва да се избира животното; как трябва да се подготви за употреба; и главното какви мерки трябва да се вземат, за да не бъде изгубено нищо от удоволствието и едновременно с това, да не се случи нещо скверно — да не се зачене чудовище.
Йоан Ахасфер нямал нищо против мъжкия разговор, нито против неговия завой към козите. Но когато пастирите взели да говорят глупости за козлочовеците, за ужасния им вид и кървави привички, когато започнали да трупат лъжа след лъжа, когато взели да се обръщат към авторитета на боговете и дедите и заедно с пращенето на кози кожи, които се разкъсват на гърдите в знак на честност, се заредили примери на очевидци и непосредствени виновници, точно тогава Йоан-Ахасфер не издържал. Той заговорил. Той казал на тези глупави кресльовци, че не е възможно козите да имат потомство от хората. (Току-що бил разбрал съвършено ясно, че го знае и освен това знае съвсем точно защо е невъзможно.) Опитал се да им обясни защо е невъзможно. За пръв път в живота си усетил колко е мъчително, когато разбираш всичко, но не ти достигат думи. Лингвистично задушаване.
Те не го разбрали. Той започнал да вика. Блъскал с юмруци каменистата земя. Сплитал и разплитал пръсти, като се силел да им покаже механизмите. Запъвал се като паралитик. Намокрил със слюнка цялата си брада. Ужасени от всичко това пастирите се разбягали и той останал сам — само Прохор седял наблизо и с привична сръчност работел със стилото върху един измачкан и зацапан пергамент. Йоан заплакал, замерил
