наполеонките). Ако трябва да бъдем пределно точни, то ползата от бисера не е голяма, дори е много по- малка, отколкото от копчетата, но така е тръгнало открай време, тези бели, розови, жълтеникави, а понякога и матово черни топченца калиев карбонат да се ценят извънредно много и да се смятат за съкровища.
Бисерите се образуват в телесните гънки на мекотелото, в най-интимната, така да се каже, част на неговия организъм, когато там по някакви причина или нещастна случайност попадне дразнител, чуждо тяло — прашинка, песъчинка с остри ръбове или, още по-страшно, някакъв кърлеж-паразит. За да се защити, мекотелото обвива дразнителя слой след слой със своя бисер. Така се появява и расте перлата. По груба сметка един бисер се пада на хиляда раковини, а ценните перли — още по-рядко.
Някъде в края на осемдесетте години, в процеса на непрестанното увеличаване областите на своето титанично свръхзнание, Йоан-Ахасфер изведнъж открил, че между двучерупестите раковини от вида П. маргаритафера и съществата от вида хомо сапиенс съществува определено сходство. Само че това, което у П. маргаритафера се наричало бисер, сред хомо сапиенсите от онова време било прието да се нарича
Тогавашните хора си въобразявали, че всеки от тях притежава своя сянка. (Може би и раковините П. Маргаритафера също си въобразяват, че всяка от тях носи в себе си бисер. (Йоан-Ахасфер много бързо открил, че това е едно заблуждение. Да, всеки хомо сапиенс наистина носел в себе си потенциалната възможност да има сянка, но рядко някому се падало щастието тя да се осъществи. Е, разбира се, не чак един на хиляда, а по-често. Примерно един на седем-осем души.
Известно време Йоан-Ахасфер се забавлявал с тази нова за него реалност. Изведнъж бил обхванат от страстта да колекционира и класифицира. Сенките били забележително разнообразни и в същото време в това разнообразие се долавяла удивително стройна и красива схема, една прекрасна структура — многомерна и променлива. Наложило му се да създаде онова, което много по-късно щяло да бъде наречено теория на вероятностите, математическа статистика и теория на графите. (Той открил за себе си света на математиката. Това откритие му подействало потресаващо).
Отначало се зарадвал много като открил находища на сенки, както се радва златотърсачът, открил златна мина. Още нямал представа на кого и как ще пласира тези сенки, но понеже бил безжалостен и практичен човек, много се радвал, че единствен в ойкумена притежава една рядка стока. Започнал да обмисля организацията на търговска кампания. Предизвикване търсенето на сенки в обществото. Масово изкупуване на стоката. Организиране на бази за пласмент в Рим, Александрия, Дамаск… Излизане на Пътя на коприната и оттам през Партянското царство44, към Китай… Много скоро това му омръзнало. Той изживял своя меркантилизъм, както се изживява романтичната любов.
Тогава изведнъж разбрал, че е открил нещо важно за него самия — открил с какво да запълни необозримата вечност, която му предстояла. Той ще търси, ще открива и ще придобива все нови и нови бисери. Бавно и задълбочено ще изучава механизмите на тяхното привличане и отблъскване, начините за тяхното образуване и развитие, ще овладее закономерностите на тяхното формиране и може би, ще се научи да се слива и да се сраства с тях и така ще вникне в тяхната същност. Той ще се научи да подрежда и да формира историята на вида хомо сапиенс така, че да отглежда точно тези видове и сортове бисери, които в дадения момент, в дадените условия, най-силно го привличат и импулсират. Мечтаел вече за тяхната селекция и — кой знае? — за синтетичното им отглеждане извън раковините. Обхванал го ентусиазъм и бъдещето му се осмислило. Тогава бил млад и простодушен и затова му се струвало, че всички тези планове са грандиозни, неописуемо привлекателни и обещават да му дадат всичко на света. Така в наши дни някое малко момченце мечтае за щастието да бъде шофьор на колата за смет.
Още първата година той изчерпал целия материал, до който имал достъп на Патмос. Първите си бисери получил за глътка вино, за парче от ръждясал нож, за забавно разказана история. Стрували му евтино, но и стойността им не била голяма — били дребни, мътни и зацапани и могли да заинтересуват само начинаещ дилетант. Това обаче не било загубено време, за което да съжалява, защото тогава правел първите си малки открития в психологията на раковините и се учел точно да определя цената на стоката без да се докосва до нея. Учел се да вижда бисера през раковината. Няколко пъти допуснал грешки. Опитал и горчивината и радостта от тях.
Той отдавна щял да напусне острова ако не бил Прохор.
По това време Прохор бил станал вече един сух жилест дялка с козя брадичка, който бил плешив и вонял, бил високомерен и налитал на бой, бил предизвикателно небрежен и вечно мърморел — този Прохор носел в себе си бисер с чудна, фантастична красота!
Неговият Апокалипсис под заглавието „Откровението на пророка Йоан“ бил вече много търсен на черно в тогавашния самиздат и познат на много хиляди ценители и познавачи, на фанатици и скептици. Появили се и първите му яростни тълкуватели, а също и първите му мъченици, разпънати на кръстове край пътя или заклани по пазарните площади. Името на Йоан гърмяло. Едва ли не всеки месец на острова се появявал нов адепт, за да коленичи пред пророка, да целуне края на дрипата му и да приеме неговата мъдрост от уста в уши. Всички те като правило били безкрайно фанатични, изобщо не били умни и чували само това, което били способни да възприемат с жалките си мозъчни гънки. По същество те били глухи. Йоан ги изпращал при Прохор.
Отначало Прохор се стеснявал от натрапената му роля. После посвикнал и само строго поправял поклонниците, когато се опитвали да го наричат Йоан. След някое време престанал и да ги поправя. Каквото и да казваме, от двамата именно Прохор повече приличал на пророк. Нали Йоан не остарявал. Той си оставал все същия як четиридесет и пет годишен мъж с очи на разбойник и без нито един бял косъм в брадата. Целият му вид не изразявал нищо друго освен готовност всеки миг и с всеки събеседник да възприеме държание, лишено от всякакви церемонии.
Някъде към деветдесетата си година Прохор изпаднал в старчески маразъм. Гордостта окончателно му размътила мозъка. Когато бил с размътен мозък, той свикнал да нарича Йоан Прохор и даже Прошка и се опитвал да му диктува своето евангелие, което трябвало да стане най-добрия от всички известни до този момент варианти на описание на живота на Учителя и да бъде най-пълното, най-точното и най- съдържателното в идейно отношение. При това се имало предвид, че в крайна сметка по най-естествен начин то ще стане и единствено. В минути на просветление Прохор плачел, опитвал се да склони глава на гърдите на Йоан, проклинал прекаленото си честолюбие и жадно измъквал от него все нови и нови подробности от ученичеството му за званието апостол.
Лесно можело да го разбере човек. Той бил стар. С написването на Апокалипсиса бил извършил огромна и чудесна работа. Свикнал бил да изпълнява ролята на Йоан и повече от всичко на света сега му се искало поне остатъка от живота си да изживее не просто като признат, а и като истински Йоан Боанергес.
Идеята за сделката била на повърхността. Йоан направил внимателно предложение. Предложението било прието веднага. Съвестта на всеки от двамата се усмихвала смутено. Всеки от тях смятал, че е получил кон за кокошка. Всеки бил доволен от себе си и от другия и така се разделили — плешивият и козлолик пророк Йоан тръгнал да посреща поредната делегация поклонници от Ефес, а якият и агресивен Ахасфер понесъл под мишница вързопчето с бисери и се спуснал надолу към пристанището, където си купил място на първия баркас, който се отправял към материка.
Започвал нов скитнически период от живота на Ахасфер, Вечният Евреин, Търсача и Ловеца на Бисери Човешки.
Десетина години по-късно, когато се намирал в Йасриба, тази славна лагуна на човешкото море, пълна с бисери, той научил от Ибн-Кутейба, странстващ поет и новопокръстен християнин, че светият Йоан по прякор Богослов, велик пророк и един от апостолите на Исус Христос е починал на деветдесет и осем годишна възраст в Ефес.
Измъчен от жаждата за посмъртна слава, неутолимият Прохор не си позволил дори да умре обикновено. Той наредил да бъде закопан жив в земята в присъствието на голяма тълпа.
Наистина прав е бил Епиктет като казва: „Човекът, това е душица, обременена от труп“.
