брадатият. — В моята стая има свободно легло.“ — „До общежитието не може да се отиде с кола“ — каза гърбоносият замислено. — „Да, наистина“ — каза брадатият и кой знае защо, се засмя. — „Колата може да се остави до милицията“ — каза гърбоносият. — „Глупости — каза брадатият. — Аз дрънкам глупости, а ти повтаряш като папагал. Как ще влезе той в общежитието?“ — „Да, да, дявол да го вземе — каза гърбоносият. — Един ден не работиш и забравяш тези неща“. — „Защо да не го преобразим?“ — „Стига, стига — каза гърбоносият. — Това да не ти е диванът. Нито ти си Кристобал Хунта, нито пък аз…“
— Не се тревожете — казах аз. — Ще пренощувам в колата, не ми е за пръв път.
Изведнъж страшно ми се прииска да си поспя на чаршафи. Вече четири нощи бях спал в спалния чувал.
— Слушай — каза гърбоносият, — хо-хо! Конакокошкрак!
— Правилно! — възкликна брадатият. — Ще го настаним на Лукоморие!
— Но моля ви се, ще преспя в колата — казах аз.
— Ще пренощувате в къща — каза гърбоносият, — на сравнително чисти чаршафи. Трябва някак си да ви се отблагодарим…
— Няма бакшиш да ви даваме — каза брадатият.
Влязохме в града. Заредиха се солидни старинни огради, дебели срезове от гигантски почернели греди, тесни прозорци, украсени с резба и дървени петлета на покривите. Мярнаха се няколко мръсни тухлени сгради с железни врати, видът на които събуди в паметта ми полупознатата дума „хамбари“. Улицата беше права и широка и се наричаше булевард „Мир“. Пред нас, близо до центъра, се виждаха двуетажни сгурбетонни къщи с незаградени градинки.
— Следващата пресечка надясно — каза гърбоносият. Включих мигача, намалих и завих надясно. Уличката беше обрасла с трева, но пред една вратичка се беше сгушил нов „Запорожец“. Номерата на къщите бяха заковани над вратите и цифрите едва личаха върху ръждясалата ламарина на табелките. Уличката се наричаше изящно: ул. „Лукоморие“. Тя беше тясна и сгушена между тежките старовремски сгради, правени сигурно още по времето, когато тук са скитали шведски и норвежки пирати.
— Стоп — каза гърбоносият. Ударих спирачките и той отново чукна носа си о цевта на пушката. — Сега ще направим следното — каза той, като потърка носа си. — Ще ме почакате, а аз ей сега ще отида и ще уредя всичко.
— Наистина не си струва — казах аз за последен път.
— Без приказки. Володя, дръж го на мушката.
Гърбоносият се измъкна от колата, наведе се и се шмугна в ниската вратичка. Зад високата сива ограда не се виждаше къща. Портите бяха наистина феноменални като в локомотивно депо, окачени на ръждиви железни баглами по десетина килограма едната. Четях учуден табелките. Те бяха три. На лявото крило на портата строго блестеше солидна синя табелка от дебело стъкло със сребърни букви:
На дясното крило отгоре имаше ръждясала тенекиена табелка: „Ул. Лукоморие №13, Н. К. Горянина“, а под нея се мъдреше парче шперплат с разкривен надпис с мастило:
КОТ-КА НЕ РАБОТИ
— Каква КОТ-КА? — попитах аз. — Комитет по отбранителна техника?
Брадатият се изкиска.
— Най-важното е да не се тревожите — каза той. — Тук при нас е забавно, но всичко ще се уреди.
Излязох от колата и взех да бърша предното стъкло. Изведнъж над главата ми нещо се разшава. Погледнах. На портата се беше качил и се наместваше удобно грамаден — никога не съм виждал подобен — черносив котарак на ивици. Той се намести и доволно и равнодушно ме погледна с жълтите си очи. „Пис- пис-пис“ — казах машинално. Котаракът учтиво и студено разтвори зъбатата си уста, издаде прегракнал гърлен звук, а после се обърна и се загледа към двора. Отвъд оградата гласът на гърбоносия рече:
— Василий, приятелю, позволете да ви наруша спокойствието.
Изскърца мандалото. Котаракът стана и безшумно изчезна в двора. Портата тежко се разклати, чу се ужасно скърцане и трясък и лявото крило бавно се отвори. Подаде се почервенялото от напрежение лице на гърбоносия.
— Благодетелю! — покани ме той. — Влизайте!
Върнах се в колата и бавно я вкарах в двора. Дворът беше просторен, в дъното се издигаше къща от дебели греди, а пред къщата се мъдреше огромен нисък дъб, широк и мощен, с гъста корона, която покриваше покрива. От портата до къщата, заобикаляйки дъба, водеше пътечка, постлана с каменни плочи. Вдясно от пътечката имаше зеленчукова градина, а вляво сред полянката се издигаше кладенец с макара, почернял от старост и покрит с мъх.
Откарах колата настрани, угасих мотора и излязох. Брадатият Володя също излезе, опря пушката на колата и започна да си слага раницата.
— Ето ви у дома — каза той.
Гърбоносият със скърцане и тропот затваряше портата, а аз се чувствувах доста неудобно, озъртах се и не знаех какво да правя.
— Ето я и домакинята — каза брадатият. — Как сте, бабо Наина Киевна.
Домакинята сигурно имаше над сто години. Тя вървеше към нас бавно, подпираше се с чепата тояга и влачеше краката си, обути във валенки с галоши. Лицето й беше тъмнокафяво; от гъстата мрежа бръчки напред стърчеше извит и остър като ятаган нос, а очите й бяха бледи, безцветни, сякаш бяха покрити с пердета.
— Здрасти, здрасти, внучето ми — рече тя с неочаквано звучен бас. — Значи това е новият програмист? Здрасти, драги, добре дошел!…
Поклоних се, разбирайки, че трябва да мълча. Под черната пухена кърпа се подаваше пъстра найлонова забрадка с разноцветни щампи на Атомиума и с надписи на разни езици: „Международно изложение в Брюксел“. На брадата и под носа й стърчеше рядка побеляла четина. Бабата беше облечена с ватенка без ръкави и с черна вълнена рокля.
— Та така, Наина Киевна! — каза гърбоносият, като се приближи, изтривайки ръждата от дланите си. — Трябва да настаним нашия нов сътрудник за две нощи. Да ви го представя… м-м-м-м…
— Няма нужда — каза бабичката, като ме разглеждаше вторачено, — сама виждам. Александър Иванов Привалов, хилядо деветстотин тридесет и осма, мъжки пол, руснак, член на ВЛКСМ, не, не, не е участвувал, не е бил, няма, а писано ти е, елмазен мой, далечен път и работа в държавна къща, и трябва, брилянтен мой, да се пазиш от червенокос и лош човек, ха позлати ми ръчичката, рубинен мой…
