— Слонът е най-голямото животно от всички, които живеят на земята. На муцуната си има голямо парче месо, което се нарича хобот, защото е празно и проточено като тръба. Той го протяга и свива по най- различен начин и го употребява вместо ръце…
Изстинал от любопитство, аз предпазливо се обърнах на дясната страна. Стаята беше празна като преди. Гласът продължаваше още по-назидателно:
— Виното, употребявано с мярка, е твърде полезно за стомаха. Но когато се пие прекалено много, то предизвиква пари, които принизяват човека до равнището на неразумните добичета. Вие понякога сте виждали пияници и още помните справедливото отвращение, което са предизвикали у вас…
Рязко се изправих и свалих крака от дивана. Гласът млъкна. Стори ми се, че се говореше някъде зад стената. В стаята всичко си беше като преди, дори закачалката за мое учудване стоеше на мястото си. И за мое учудване отново страшно ми се прияде.
— Тинктура екс витро антимоний — заяви изведнъж гласът. — Аз трепнах. — Магифтериум антимон ангелии салае. Бафилий олеум витри антимоний алекситернум антимониале! — Чу се ясно кискане. — Това е някаква глупост — каза гласът и продължи напевно: — Скоро тези очи, още неотворени, няма вече да видят слънцето, но не позволявай да се затворят същите, без благоутробно извещение за моята прошка и блаженство… Това е „Дук или Нравствени мисли на славния юнга, извлечени от нощните му размишления“. Продава се в Санкт Петербург и в Рига в книжарниците на Свещников по две рубли в папка. — Някой изхълца. — И това е глупост — каза гласът и издекламира театрално:
Вече разбрах къде се говори. Гласът идваше от ъгъла, където висеше мъглявото огледало.
— А сега — каза гласът — следващото. „Всичко е едно-единствено Аз, това Аз е световното Аз. Създадено от незнанието и угасването на светлината, Аз изчезва с развитието на душевността.“
— Ами тази глупост откъде е? — попитах аз. Не очаквах отговор. Бях сигурен, че спя.
— Изречение от „Упанишадите“ — отвърна с готовност гласът.
— Ами какво е това „Упанишади“? — вече не бях сигурен, че спя.
— Не зная — каза гласът.
Станах и на пръсти отидох до огледалото. Не видях в него своето отражение. В мътното стъкло се отразяваха перденцето, ръбът на печката и изобщо много неща, но мене ме нямаше в него.
— Какво има? — попита гласът. — Имате ли въпроси?
— Кой говори? — попитах аз, като надникнах зад огледалото. Зад огледалото имаше много прах и умрели паяци. Тогава аз с показалеца натиснах лявото си око. Това беше старо правило за разпознаване на халюцинациите, което бях прочел в увлекателната книга на В. В. Битнер „Да вярваш или да не вярваш?“ Достатъчно е да натиснеш с пръст очната ябълка и всички реални предмети — за разлика от халюцинациите — се раздвояват. Огледалото се раздвои и в него се показа моето отражение — сънлива и разтревожена физиономия. На краката ми духаше. Подвивайки пръсти, аз отидох до прозореца и надникнах навън.
Навън нямаше никого, нямаше го дори дъба. Разтърках очите си и отново погледнах. Ясно виждах пред себе си покрития с мъх кладенец с макарата, портата и колата до портата. Все пак не спя, помислих си успокоен. Погледът ми попадна върху перваза на прозореца, където беше оръфаната книга. През миналия сън беше третият том от „Ходене по мъките“, сега прочетох на корицата: „П. И. Карлов. Творчеството на душевно болните и неговото влияние върху развитието на науката, изкуството и техниката“. Тракайки зъби от студ, прелистих книжката и разгледах цветните приложения. След това прочетох „Стихотворение №2“.
Подът под краката ми изведнъж се разлюля. Чу се силно и провлечено скърцане, а след това като бучене на далечно земетресение отекна едно монотонно: „Ко-о… Ко-о… Ко-о…“ Колибата се разлюля като лодка при вълнение. Дворът навън се отмести встрани, а под прозореца се показа и заби нокти в земята исполински кокоши крак, драсна в тревата няколко дълбоки бразди и отново изчезна. Подът рязко се наведе и аз усетих, че падам. Вкопчих ръце в нещо меко, ударих си хълбока и главата и паднах на дивана. Лежех на дъските, стиснал възглавницата, кято беше паднала заедно с мене. В стаята беше съвсем светло. Навън някой здравата кашляше.
— Хай да го… — каза един добре обработен мъжки глас. — В едно царство, в едно господарство имало цар на име… Мя-у … То в края на краищата не е важно. Да речем, мя-у… Полуект… Той имал трима синове. Първият… мя-у… Третият бил глупак, а пък първият?…
Снишавайки се като войник под обстрел, аз се промъкнах до прозореца и надникнах. Дъбът си беше на място. С гръб към него, дълбоко замислен стоеше на задните си лапи котаракът Василий. В зъбите си стискаше водна роза. Котаракът гледаше в краката си и провлечено говореше: „Мя-у…“ След това тръсна глава, сложи предните си лапи отзад и леки приведен като доцент Дубино-Княжницкин на лекции, с равномерни крачки се отдалечи от дъба.
— Добре… — говореше котаракът през зъби. — Имало едно време един цар и една царица. Царят и царицата имали син… мя-у… глупак, естествено…
Котаракът ядосано изплю цветето, намръщи се и си избърса челото.
— Отчайващо положение — проговори той. — Помня само туй-онуй! „Ха, ха, ха! Ще има какво да си хапнем: коня на обяд, юнака на вечеря…“ Откъде ли беше това? А Иван, нали разбирате, глупакът, отговаря: „Ех, ти, отвратително чудовище, не си хванало белия лебед, пък ядеш!“ След това естествено — една желязна стрела и трите глави падат, Иван измъква трите сърца и ги откарва, кретенът му с кретен, в къщи на майка си. Ама че подарък! — Котаракът сардоническн се разсмя, след това въздъхна. — Има и една такава болест — склероза. — съобщи той.
Той отново въздъхна, зави обратно към дъба и запя: „Кра-кра, дечица мои. Кра-кра, пиленца мои. Аз… мя-у… със сълзи ви поих, по-точно храних…“ Той за трети път въздъхна и известно време вървя мълчаливо. Като се изравни с дъба, изведнъж немузикално завика: „Не си дояждах сладкия залък!…“ В лапите му изведнъж се появи масивна цитра — дори не забелязах откъде я беше взел. Той яростно удари с лапа по цитрата и дърпайки с нокти струните, завика още по-силио, сякаш се мъчеше да заглуши музиката:
