„Студено море“ — както винаги без свободни места; два павилиона за газирана вода и сладолед; магазин (промишлени стоки) №2 и магазин (домашни потреби) №18; стол №II, който се отваряше в дванадесет часа, и бюфет №3, затворен без обяснения. След това открих градското управление на милицията, където пред отворените врати говорих с един много млад милиционерски сержант, който ми обясни къде се намира бензиностанцията и какъв е пътят до Лежнев. „Ами къде ви е колата?“ — попита милиционерът, като огледа площада. „При познати“ — отвърнах аз. „Аха, при познати…“ — каза милиционерът многозначително. Според мене, той ме взе под око. Плахо се поклоних.
До триетажната грамада на Солрибснабпромпотреб-съюза ФЦУ най-после намерих една мъничка спретната чайна №16/27. В чайната беше хубаво. Имаше съвсем малко хора, те пиеха наистина чай и разговаряха за разбираеми неща: че край Коробец мостчето най-после паднало и сега трябвало да преминават реката през брод; че имало вече цяла седмица, откакто бил вдигнат постът на КАТ на петнайстия километър; че „искрата е звяр, може слон да убие, но бъкел не разбира…“ Миришеше на бензин и печена риба. Незаетите с разговори внимателно разглеждаха моите ковбойки и аз се радвах, че отзад имам едно професионално петно — онзи ден много сполучливо бях седнал върху масльонката със смазка.
Поръчах си пълна чиния печена риба, три чаши чай и три садвича с риба, платих с купчината копейки от бабата. „Да не сте стояли на пангара…“ — измърмори бюфетчийката. Седнах в едно тихо ъгълче и започнах да ям, наблюдавайки с удоволствие тези прегракнали хора, вмирисани на тютюн. Приятно ми беше да гледам какви са загорели, независими, мускулести, отракани, как апетитно ядат, апетитно пушат, апетитно разказват. Те използуваха до последна капка почивката преди дългия, неравен и скучен път, горещата и задушна кабина, прахта и слънцето. Ако не бях програмист, непременно щях да стана шофьор и нямаше да работя на някаква си отвратителна лека кола, нито даже на автобус, а на някое товарно чудовище, където в кабината трябва да се качвам по стълба, а колелото да се сменява с малък подемен кран.
На съседната масичка седяха двама младежи, които не приличаха на шофьори и затова отначало не им обърнах внимание. Така както впрочем и те не ми обърнаха внимание. Но когато допивах втората чаша чай, до ушите ми долетя думата „диван“. След това един от двамата казва: „… Ами тогава не разбирам защо изобщо съществува тази Конакокошкрак…“ — и аз започнах да слушам. За съжаление те говореха тихо, пък и аз седях гърбом към тях, така че се чуваше лошо. Но гласовете ми се сториха познати: „…никакви тезиси… само дивана…“, „…на такъв космат ли?…“, „…дивана шестнайста степен…“, „…при трансгресията има само четиринайсет правила…“, „…по-лесно е да се моделира транслатор…“, „…само един ли се киска!…“, „…ще ти подаря бръснач…“, „…не можем без дивана…“ В този момент единият от тях се закашля, но така познато, че аз веднага си спомних изминалата нощ и се обърнах, но те вече отиваха към изхода — двама яки младежи с високи рамена и спортни вратове. Известно време ги гледах през прозореца, те прекосиха площада, заобиколиха градинката и се скриха зад диаграмите. Допих си чая, доядох сандвичите и също излязох. Я ги виж ти, диванът ги вълнува, мислех си аз. Русалката не ги вълнува. Говорящият котарак не ги интересува. А без дивана не могат… Опитах се да си спомня какъв беше диванът в моята стая, но нищо особено не можах да си спомня. Диван като диван. Хубав диван. Удобен. Само че на него се сънуват странни неща.
Хубаво щеше да бъде сега да се върна в къщи и съвсем отблизо да се заловя с тези дивански работи. Да направя някой и друг опит с книгата-преображенка, да си поговоря откровено с котарака Василий и да видя дали в колибата на кокоши крака няма още нещо интересно. Но в къщи ме чакаше моят „Москвич“ и необходимостта да върша както ЕГ, така и ТО, с ЕГ човек можеше горе-долу да се примири. Това значи чисто и просто ежедневни грижи, разните му там изтупвания на килимчета и измиване на каросерията с маркуч, което измиване впрочем при нужда можеше да се замени с поливане с градинска лейка или кофа. Но това ТО… В такъв горещ ден за чистоплътния човек е страшно да си помисли за ТО. Защото ТО не означава нищо друго освен Техническо Обслужване, а техническото обслужване се състои в това, да легна под колата с масльонка в ръце и постепенно да изливам съдържанието на масльонката, както в клапите, така и на собствената си физиономия. Под колата е горещо и задушно, а нейното долнище е покрито с дебел слой засъхнала кал… Накъсо казано, много не ми се връщаше в къщи.
Четвърта глава
Кой си е позволил тази дяволска шега? Да го хваном и да му смъкнем маската, та да знаем кого да обесим утре сутринта на крепостната стена!
Купих си онзиденшна „Правда“, пих газирана вода и се разположих на една пейка в градинката, под сянката на „Почетната дъска“. Беше единадесет часът. Прегледах внимателно вестника. Това ми отне седем минути. Тогава прочетох статията за хидропонията, фейлетона за рушветчиите от Канск и едно голямо писмо до редакцията на работниците от един химически завод. Това ми отне всичко на всичко двадесет и две минути. Дали да не отида на кино, помислих си аз. Но вече два пъти бях гледал „Козара“ — един път на кино и втори път по телевизията. Тогава реших да пия вода, сгънах вестника и станах. От целия дребосък на бабичката в джоба ми беше останало само едно петаче. Ще го изпия, реших аз, пих вода със сироп, получих една копейка ресто и си купих от съседната будка кибрит. И тръгнах, където ми видят очите — по тясната уличка между мазагин №2 и стол №11.
По улицата почти нямаше минувачи. Задмина ме един голям прашен камион с подскачащо ремарке. Шофьорът, подал през прозореца лакътя и главата си, уморено гледаше калдъръма. Улицата се спускаше и рязко завиваше надясно, на завоя до тротоара от земята стърчеше цев на старинен чугунен топ, дулото му беше натъпкано с пръст и угарки. Скоро улицата свърши до една урва край реката. Поседях на края на урвата и се полюбувах на пейзажа, след това минах от другата страна на улицата и тръгнах обратно.
Интересно къде се дяна онзи камион? — сетих се изведнъж. От урвата нямаше място за спускане. Започнах да се оглеждам, търсейки порта от двете страни на улицата. И тогава открих една не много голяма, но твърде странна къща, сгушена между две мрачни тухлени здания. Прозорците на долния етаж бяха запречени с железни пръчки и до половината замазани с вар. А врати изобщо нямаше. Забелязах го веднага, защото табелката, която обикновено се окачва до вратите, тук висеше между два прозореца. На табелката беше написано „АН на СССР НИИЧАВО“. Застанах по средата на улицата: да, два стажа с по десет прозореца и нито една врата. А отдясно и отляво, точно до къщата, се издигаха двете грамадни здания. НИИЧАВО, чудех се аз. Научноизследователски институт… ЧАВО? Какво ли ще значи това? Чрезвичайна автоматизирана въоръжена охрана? Черни асоциации на великобританска Океания? Колибата на кокоши крака, сетих се аз, е музей на същия този НИИЧАВО. Моите пътници сигурно също бяха оттук. И онези в чайната също… От покрива на къщата се вдигна ято врани и с грачене започна да кръжи над улицата. Завих и тръгнах обратно към площада.
Всички ние сме наивни материалисти, мислех си аз. И всички сме рационалисти. Искаме всичко незабавно да бъде обяснено рационалистично, тоест сведено до една шепа вече познати факти. И никой от нас няма за пет пари диалектика. На никого не му минава през ум, че между познатите факти и някакво ново явление може да се простира море от непознати неща. И тогава обявяваме новото явление за свръхестествено и следователно невъзможно. Например маестро Монтескьо как ли би посрещнал едно съобщение за съживяване на мъртвец четиресет и пет минути след като е било зарегистрирано спиране на сърцето? Сигурно би го приел на нож. По-точно на байонети. Би го обявил за мракобесие и попщина. Ако изобщо не махне с ръка при такова съобщение. Ако пък това се случеше пред очите му, сигурно би изпаднал в необичайно затруднено положение. Както аз сега, само че аз съм посвнкнал. А той сигурно трябваше да сметне това възкресяване за мошеничество или да се отрече от собствените си усещания, или дори да се отрече от материализма. Най-вероятно е да обяви възкресяването за мошеничество. Но до края на живота си споменът за този ловък фокус би дразнил мисълта му като прашинка в окото… Но нали ние сме деца от друг век. Виждали сме най-различни неща: и жива кучешка глава, пришита за врата на друго живо куче; и изкуствен бъбрек, голям колкото шкаф; и мъртва желязна ръка, управлявана от живи нерви; и хора, които
