и се избръснах. Старицата никаква я нямаше. Бях гладен и трябваше да първя в града при пощата, където може би вече ме чакаха момчетата. Заключих колата и излязох от двора.
Вървях си бавно по улица „Лукоморие“, пъхнал ръце в джобовете на сивото си немско яке и гледах в краката си. В задния джоб на моите любими ковбойки, целите с ципове, дрънчаха копейките на бабичката. Мислех си. Мършавите брошурки на дружество „Знание“ бяха ми внушили мисълта, че животните не могат да говорят. Приказките от детство ме убеждаваха в обратното. Естествено, съгласен бях с брошурките, защото никога през живота си не бях виждал говорещи животни. Дори папагали. Познавах един папагал, който можеше да ръмжи като тигър, но не умееше да говори. Ето ти сега щуката, котарака Василий и дори огледалото. Впрочем неодушевените предмети май по-често говореха. А между другото такава мисъл никога не би хрумнала, да речем, на моя прадядо. От гледна точка на прадядо ми говорещият котарак е нещо много по-реално от полираната дървена кутия, която говори прегракнало, вие, свири, пее и говори на много езици. С котарака повече или по-малко работата е също ясна. Ами как говори щуката? Щуката няма дробове. Това е вярно. Наистина тя сигурно има плавателен мехур, чиято функция, доколкото ми е известно, още не е съвсем ясна на ихтиолозите. Моят познат ихтиолог Женка Скоромахов дори смята, че тази функция е напълно неясна. И когато се опитах да се мотивирам с аргументи от брошурките на дружество „Знание“, Женка ръмжи и ругае. Той напълно изгубва присъщия му дар слово… Имам впечатления, че ние все още знаем твърде малко за възможностите на животните. Едва наскоро беше изяснено, че рибите и морските животни си разменят под водата сигнали. Много интересни неща пишат за делфините или например за маймуната Рафа. С очите си съм го виждал. Тя наистина не можеше да разговаря, но си беше изработила рефлекси: зелена светлина — банан, червена светлина — електрически ток. И всичко беше наред, докато не бяха включили едновременно червената и зелената светлина. Тогава Рафаил започна да се държи също като Женка. Страшно се ядоса. Спусна се към прозорчето, зад което седеше експериментаторът, и започна да пищи и ръмжи и да плюе в прозорчето. Изобщо има такъв виц: „Една маймуна казва на другата: знаеш ли какво е условен рефлекс? Условен рефлекс е, когато иззвъни звънецът и всички лъжемаймуни с бели престилки хукнат да ни носят банани и бонбони“. Разбира се, тези неща са извънредно сложни. Терминологията не е разработена. Когато при тези условия се опитваш да разрешиш въпросите, свързани с психиката и потенциалните възможности на животните, чувствуваш се напълно безсилен. Но от другата страна, когато ти дадат например същата система от интегрални уравнения от типа на звездната статистика, с неизвестни функции под интеграл самочувствието ти не е по-добро. И затова главното е да се мисли, както казва Паскал: „Трябва да се учим да мислим добре — това е основният принцип на морала“.
Излязох на булевард „Мир“ и спрях, защото необикновено зрелище привлече вниманието ми. По платното на улицата вървеше човек, зад него на десетина крачки с дебел рев бавно пълзеше голям бял МАЗ, с гигантско димящо ремарке, подобно на сребриста цистерна. На цистерната пишеше: „огнеопасно“. Отдясно и отляво на цистерната също така бавно вървяха червените пожарникарски „Газки“, отрупани с пожарникари. От време на време в равномерния рев на мотора се смссиаше някакъв нов звук, който неприятно пронизваше сърцето и тогава от люковете на цистерната лумваха жълти пламъци. Лицата на пожарникарите под нахлупените каски бяха мъжествени и сурови. След процесията тичаха рояк хлапетии. Те рязко пискаха: „Тра-ла-ла-ла, тра-ла-ла-ла, змей се вози на кола!“ Възрастните минувачи страхливо се притискаха до оградите. По лицата им ясно беше изписано желанието да запазят дрехите си от евентуални повреди.
— Подкараха го, скъпия — каза над ухото ми един скрибуцащ бас.
Обърнах се. Зад мене стоеше нажалена Наина Киевна с чанта, напълнена със сини пакети ситна захар.
— Подкараха го — повтори тя. — Всеки петък го изкарват…
— Къде? — попитах аз.
— На полигона, драги! Все тренират… Няма вече какво да правят.
— Ами кого карат, Наина Кневна?
— Тоест как — кого? Не виждаш ли?…
Тя се обърна и си тръгна, но аз я настигнах.
— Наина Киевна, изпратиха ви телефонограма.
— От кого е?
— От Хъ Мъ Вий.
— Ами за какво е?
— Имали сте днес някакъв сбор — казах аз, като съсредоточено я гледах. — На Лисата планина. Облекло парадно.
Старицата явно се зарадва.
— Наистина ли? — каза тя. — Много хубаво!… Ами къде е телефонограмата?
— В антрето, до телефона.
— За членските вноски нищо ли не се казва? — попита тя с тих глас.
— В какъв смисъл?
— Ами че трябва да уредя своя дълг от хилядо седемстотин… — тя замълча.
— Не — казах аз. — Такова нещо не се казваше.
— Добре тогава. Ами с превоза как е? Ще изпратят ли кола или пък?
— Дайте да ви понося чантата — предложих аз.
Старицата се дръпна.
— Защо искаш? — попита тя подозрително. — Остави тези работи, не ги обичам… Чантата му притрябвала!… Млад, пък я го гледай…
Не обичам бабичките, помислих си аз.
— Та какво става с превоза? — повтори тя,
— На собствени разноски — злобно казах аз.
— Ах, скръндзи! — заохка старицата. — Метлата ми взеха в музея, чутурата не щат да ремонтират, дерат членски внос по пет рубли в облигации, а пък да им ида на Лисата планина на собствени разноски! Не са малко пари, драги, пък докато таксито чака…
Мърморейки и кашляйки, тя ми обърна гръб и си тръгна.
Потрих ръце и също си тръгнах по пътя. Моите предположения се сбъдваха. Възелът на чудните произшествия все по-здраво се затягаше. Срам ме е да си призная, но това сега ми се стори по-интересно дори от моделирането на рефлекторната дъга.
На булевард „Мир“ беше вече пусто. На една пряка се мотаеха групи хлапетии — според мене, играеха на джелик. Когато ме видяха, те зарязаха играта и започнаха да се приближават. Предчувствувайки нещо неприятно, бързо ги отминах и тръгнах към центъра. Зад гърба ми се чу сподавен възторжен възглас: „Битник! Битник!“ Забързах. „Битник!“ — завикаха едновременно няколко гласа. Почти затичах. Зад мен пискаха: „Битник! Тънкокрачко! Мамино синче!…“ Минувачите ме гледаха състрадателно. При такова положение най-хубаво е човек да се шмугне някъде. Аз се шмугнах в най-близкия магазин, който се оказа гастроном. Обиколих щандовете, убедих се, че има захар, че асортиментът от колбаси и бонбони не е богат, но пък асортиментът на така наречените рибни изделия надминаваше всички очаквания. Такава сьомга и такъв лосос имате там!… Изпих чаша газирана вода и погледнах към улицата. Хлапетиите ги нямаше. Тогава излязох от магазина и продължих пътя си. Скоро хамбарите и дървените къщи-крепости се свършиха, зародиха се съвременни двуетажни къщи с градинки. В градинките гъмжеше от малки деца. Възрастни жени плетяха някакви топли дрехи, а възрастните мъже играеха на домино.
В центъра на града имаше широк площад, ограден от двуетажни и триетажни здания. Площадът беше асфалтиран, в средата се зеленееше градинка. Над зеленината се издигаше голямо червено табло с надпис „Почетно табло“ и няколко по-малки табла със схеми и диаграми. Намерих пощата, тя беше на самия площад. Бяхме се уговорили с другарите, че първият, който пристигне в града, ще остави до поискване бележка с координатите си. Бележка нямаше. И аз написах писмо с адреса си и обясних как да стигнат до колибата на кокоши крака. След това реших да закуся.
Когато обиколих площада, открих кино, където се прожектираше „Козара“; книжарница, затворена поради инвентаризация; градския съвет, пред които имаше няколко здравата покрити с прах „Газки“; хотел
