Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота
Но най-странното, най-непонятното е как авторите могат да вземат подобни сюжети, признавам си, това е вече съвсем необяснимо, това е като… Не, не, съвсем не разбирам…
Първа история
Суета около дивана
Първа глава
Учителят: Деца, запишете си изречението: „Рибата седеше на дървото“.
Ученикът: А нима рибите седят на дърветата?
Учителят: Ами… Това е било побъркана риба.
Наближавах мястото на срещата. Притискайки се до самия път, около мене се зеленееше гора, която тук-таме отстъпваше място на поляни, обрасли с жълта острица. Слънцето от много часове вече залязваше, а все не можеше да залезе и висеше ниско над хоризонта. Колата се носеше по тесния път, настлан с чакъл. Карах направо през едрите камъни и всеки път в багажника дрънчаха и тракаха празните бидони.
Вдясно от гората излязоха двама души и застанаха на банкета, загледани към мене. Единият вдигна ръка. Намалих газта и ги заразглеждах. Стори ми се, че бяха ловци, млади хора, може би малко по-стари от мене. Лицата им ми харесаха и аз спрях. Онзи, който вдигаше ръка, пъхна в колата мургавото си гърбоносо лице и попита усмихнат:
— Ще ни откарате ли до Соловец?
Вторият, с червеникава брада и без мустаци, надничаше през рамото му и също се усмихваше. Положително бяха симпатични хора.
— Хайде, качвайте се — казах аз. — Единият отпред, другият отзад, че там, на задната седалка, е багажът ми.
— Благодетел! — радостно каза гърбоносият, свали си пушката и седна до мене.
Брадатият, който нерешително надничаше през задната врата, каза:
— Ами може ли това тук малко да го?…
Наведох се през облегалката и му помогнах да разчисти мястото, заето от спалния чувал и сгънатата палатка. Той деликатно се намести, като сложи пушката между колената си.
— Притворете по-добре вратата — казах аз.
Всичко вървеше нормално. Колата потегли. Гърбоносият се извърна назад и взе оживено да приказва, че е много по-приятно да се пътува с лека кола, отколкото да се върви пеша. Брадатият неясно се съгласяваше и непрекъснато хлопаше вратата. Погледнах го в огледалцето и го посъветвах: „Приберете мушамата. Мушамата ви е прещипната от вратата.“ След пет-шест минути най-после всичко се оправи. Попитах ги: „Нали до Соловец има десетина километра?“ — „Да — отвърна гърбоносият. — Или малко повече. Пътят е лош наистина, но е за камиони.“ — „Пътят си е много хубав — възразих аз. — Заплашваха ме, че изобщо няма да мога да мина.“ — „По този път дори през есента може да се мине.“ — „Оттук — да, но откъм Коробец е черен.“ — „Тази година лятото е сухо, всичко е изсъхнало.“ — „Казват, край Затон валяло“ — подхвърли от задната седалка брадатият. — „Кой казва“ — попита гърбоносият. „Мерлин казва.“ Те, кой знае защо, се засмяха. Извадих цигарите, запалих и им предложих да се почерпят. „Фабрика «Клара Цеткин» — каза гърбоносият, разглеждайки кутията. — Вие от Ленинград ли сте?“ — „Да“. — „Пътешествувате?“ — „Пътешествувам — казах аз. — Ами вие тукашни ли сте?“ — „Кореняци“ — каза гърбоносият. „Аз съм от Мурманск“ — съобщи брадатият. „За Ленинград сигурно Соловец или Мурманск е все едно — Север“ — каза гърбоносият. „Не, защо така мислите?“ — казах аз учтиво. „Ще спирате ли в Соловец?“ — попита гърбоносият. „Разбира се — казах аз. — Точно в Соловец отивам.“ — „Роднини ли имате там или познати?“ — „Не — казах аз. — Просто ще изчакам момчетата. Те вървят по брега, а в Соловец имаме среща.“
Пред себе си видях широка ивица разпилени камъни, намалих и казах: „Дръжте се по-здраво“. Колата се разтресе и заподскача. Гърбавоносият удари носа си в цевта на пушката. Моторът изрева, камъните удряха отдолу. „Горката кола“ — каза гърбоносият. „Какво да се прави…“ — казах аз. „Не всеки би минал по такъв път със собствена кола.“ — „Аз бих минал“ — казах аз. Камъните свършиха. „Значи колата не е ваша!“ — досети се гърбоносият. „Че откъде ще имам кола! Под наем е.“ — „Ясно“ — каза гърбоносият, както ми се стори, разочаровано. „А какъв смисъл има човек да си купува кола, за да се разкарва по асфалт? Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт.“ — „Да, разбира се“ — учтиво каза гърбоносият. „Според мен, глупаво е от колата да правиш идол.“ — заявих аз. — „Глупаво е — каза брадатият. — Но не всички мислят така.“ Поговорихме за коли и стигнахме до заключение, че ако човек си купува кола, трябва да си купи ГАЗ-69, но за съжаление не ги продават. След това гърбоносият ме попита: „А къде работите?“ Отговорих му. „Колосално! — възкликна гърбоносият. — Програмист! На нас ни трябва тъкмо програмист. Слушайте, зарежете вашия институт и елате при нас!“ — „А каква машина имате?“ — „Каква имаме“? — обръщайки се назад, попита гърбоносият. — „Алдан-3“ — каза брадатият. — „Приказна машина — казах аз. — Ами добре ли работи?“ „Как да ви кажа…“ — „Ясно“ — казах аз. — „Всъщност още не са я доизкусурили — каза брадатият. — Останете при нас, ще я оправите…“ „А преместването ви ще уредим на бърза ръка“ — добави гърбоносият. „А с какво се занимавате?“ — попитах аз. — „Както всяка друга наука — каза гърбоносият. — С човешкото щастие“. — „Ясно — казах аз. — Нещо с космоса ли?“ — „С космоса също“ — каза гърбоносият. „Кой бяга от доброто“ — казах аз. „Столичен град и добра заплата“ — каза тихичко брадатият, но аз чух. „Не бива — казах аз. — Не бива всичко да се мери с пари.“ „Не, пошегувах се“ — каза брадатият. „Шегува се — каза гърбоносият. — По-интересна работа от нашата няма никъде да намерите.“ — „Защо смятате така?“ — „Убеден съм.“ — „Аз не съм убеден.“ Гърбоносият се усмихна. „Пак ще си поговорим на тази тема — каза той. — Дълго ли ще стоите в Соловец?“ — „Два дни максимум.“ — „Тогава на втория ден ще си поговорим.“ Брадатият заяви: „Лично аз виждам в това пръста на съдбата — вървим си из гората и срещаме програмист. Струва ми се, вие сте обречен.“ — „Наистина ли толкова ви трябва програмист?“ — попитах аз. — „Страшно ни трябва програмист“. — „Ще поговоря с момчетата — обещах им аз. — Има недоволни.“ — „Трябва ни не какъв да е програмист — каза гърбоносият. — Програмистите са дефицитни и са се разглезили, а на нас ни трябва неразглезен.“ — „Да, това е по-сложно“ — казах аз. Гърбоносият започна да подвива пръсти: — „Трябва ни програмист: а — неразглезен, бе — доброволец, це — да се съгласи да живее в общежитие…“ — „Де — поде брадатият — със сто и двадесет рубли“ — „Ами крилца трябва ли да има? — попитах аз. — Или, да речем, ореол на главата си? Такива се срещат по един на хиляда!“ — „Ами на нас точно тоя един ни трябва“ — каза гърбоносият. — „Ами ако са само деветстотин?“ — „Съгласни сме на девет десети.“
Гората се разшири, ние минахме през един мост и се понесохме между картофени ниви. „Девет часът е — каза гърбоносият. — Къде смятате да нощувате?“ — „Ще пренощувам в колата. Магазините ви до колко часа работят?“ — „Магазините са вече затворени“ — каза гърбоносият. „Може в общежитието — каза
