Той млъкна и известно време вървя като само дрънкаше по струните. После тихичко, неуверено запя на украински:
Той се върна при дъба, опря до него цитрата и се почеса със задния крак по ухото.
— Труд, труд и труд — каза той. — Само труд!
Той отново сложи лапи отзад и тръгна, мърморейки, вляво от дъба:
— До ушите ми стигна слух, о велики царю, че в славния град Багдад имало един шивач на име… — Той застана на четири крака, изви гръб и злобно засъска. — В тези имена хич не ме бива! Абу… Али… някои си ибън еди-кой си… Добре де, да речем, Полуект, Полуект ибн… мя-у… Полуектов… Обаче не помня какво е ставало с този шивач. Кучета го яли, да започнем друга…
Аз лежах по корем на прозореца и примрял наблюдавах как злочестият Василий броди около дъба ту надясно, ту наляво, мърмори, кашля, вие, мяука, застава от напрежение на четири крака — с една дума, страшно се мъчеше. Диапазонът на неговите знания беше грандиозен. Нито една приказка и нито една песен той не знаеше повече от половината, но затова пък те бяха руски, украински, западнославянски и немски, английски, според мене, дори и японски, китайски и африкански приказки, легенди, притчи, балади, приспивни песни, романси, частушки и припевки. Склерозата го вбесяваше. Няколко пъти той се спуска към дънера на дъба, дереше кората с нокти, съскаше и плюеше, а очите му святкаха като на дявол и пухкавата му опашка, дебела като цепеница, ту стърчеше към небето, ту трескаво се гърчеше, ту го удряше по хълбоците. Но единствената песничка, която той изпя до края, беше „Врабчо-дебеланчо“, а единствената приказка, която разказа докрай, беше „Къщата, която Джек построи“, преведена от Маршак, макар и с някои съкращения. Постепенно, явно от умора, говорът му придобиваше все по-определен котешки акцент. „А в полето — пееше той — плугче ходи… мя-у… а-… мя-а-а-у!… А след плуга… мя-а-а-у… господ ходи…“ В края на краищата той съвсем се умори, седна си на опашката и поседя така, навел глава. След това тихо, жално измяука, взе цитрата под мишница и на три крака бавно закуцука по росната трева.
Слязох от прозореца и изпуснах книгата. Много добре си спомнях, че последния път книгата беше „Творчеството на душевно болните“, бях сигурен, че на пода е паднала точно тази книга. Но вдигнах и сложих на прозореца „Разкриване на престъпленията“ от А. Свенсон и О. Вендал. Разтворих я с недоумение, прегледах оттук-оттам няколко пасажа и веднага ми се стори, че на дъба виси обесен. Вдигнах страхливо очи. От най-долння клон на дъба висеше мокра сребристо-зелена опашка на акула. Опашката тежко се люшкаше от полъха на утринния ветрец.
Дръпнах се уплашено и ударих тила си в нещо твърдо. Силно иззвъня телефон. Огледах се. Аз лежах напреки на дивана, одеялото беше се смъкнало на пода, през прозореца и през листата на дъба светеше изгряващото слънце.
Трета глава
Хрумна ми мисълта, че едно обикновено интервю с дявола или с някой магьосник може успешно да се заменя с изкусно използуване на научните факти.
Телефонът звънеше. Рзтърках очи, погледнах към прозореца (дъбът си беше на мястото), погледнах закачалката (закачалката също си беше на мястото). Телефонът звънеше. Оттатък в стаята на старицата беше тихо. Тогава скочих на пода, отворих вратата (резето си беше на мястото) и излязох в антрето. Телефонът звънеше. Той се намираше на една поличка над голямо каче — съвсем съвременен апарат от бяла пластмаса, такива апарати бях виждал само на кино и в кабинета на нашия директор. Вдигнах слушалката.
— Ало!…
— Кой е? — попита рязък женски глас.
— Кого търсите?
— Конакокошкрак ли е?
— Какво?
— Казвам, Колибата на кокоши крака ли е или не е? Кой е на телефона?
— Да — казах аз. — Колибата. Кого търсите?
— Ох, да му се не види — каза женският глас. — Приемете телефонограма.
— Предавайте.
— Записвайте.
— Един момент — казах аз. — Да взема молив и хартия.
— Ох, да му се не види — каза женският глас.
Донесох бележника и автоматичния си молив.
— Слушам.
— Телефонограма номер двеста и шест — каза женският глас. — До гражданката Наина Киевна Горинич…
— По-бавно… Киевна… После?
— „С настоящата… ви каним… да присъствувате днес… двадесет и седми юли… тази година… в полунощ… на годишния републикански сбор…“
— Записах.
— „Първата среща… ще се състои… на Лисата планина. Облекло парадно. Използуване на механически транспорт… собствени разноски. Подпис… началник на канцеларията… Хъ… Мъ… Вий“.
— Кой?
— Вий! Хъ Мъ Вий!
— Не разбирам.
— Вий! Хрон Монадович! Не познавате ли началника на канцеларията?
— Не го познавам — казах аз. — Кажете го по букви.
— Дяволска работа. Добре, по букви: Верволф — Инкуб — Ибикус кратки… Записахте ли?
— Струва ми се, че го записах — казах аз. — Излезе Вий.
— Кой?
— Вий!
— Да нямате полипи? Не разбирам!
— Владимир! Иван! Иван кратък!
— Така. Повторете телефонограмата.
Повторих я.
— Правилно. Предава Онучкина. Кой приема?
