дивана или го трансгресира?
— Н-не зная — казах аз. — Там е работата, че той също закъсня.
Човечето смаяно подръпна козината на дясното си ухо.
— Закъсня ли? Той? Невероятно… Впрочем нима можем ние с вас да преценяваме това? Довиждане, Александър Иванович, много извинявайте…
То с явно усилие мина през стената и изчезна. Аз хвърлих угарката на пода в сметта. Ама че диван! Това да не ти е говоряща котка. То е нещо по-солидно, някаква драма. Може би дори драма на идеи. Но може би ще дойдат още закъснели. Сигурно ще дойдат. Погледнах боклука. Къде бях виждал метла?
Метлата се намираше до качето под телефона. Започнах да смитам праха и боклука и изведнъж нещо тежко се закачи за метлата и се търкулна на средата на стаята. Погледнах го. Беше блестящо продълговато цилиндърче колкото показалец. Бутнах го с метлата. Цилиндърчето се люшна, нещо сухо изпращя и в стаята замириса на озон. Хвърлих метлата и вдигнах цилиндъра. Беше гладък, идеално полиран и топъл. Драснах по него с нокът и той отново изпращя. Обърнах го, за да го разгледам откъм дъното и в същия миг усетих, че подът под краката ми се измъква. Пред очите ми всичко се обърна. Блъснах се страшно с петите в нещо, после с рамото и темето, изпуснах цилиндъра и паднах. Бях здравата шашарднсан и не можах да схвана изведнъж, че лежа в тясната пролука между печката и стената. Крушката над мен се клатеше и когато вдигнах очи, с голямо учудване открих на тавана следи от грайферите на обувките си. Измъкнах се с пъшкане от пролуката и огледах подметките си. На подметките имаше вар.
— Дано обаче — помислих си гласно — не изтека през канализацията!… — Потърсих с очи цилиндърчето. То стоеше опряно на пода с края на долната си част в положение, което изключваше всякакво равновесие. Предпазливо се приближих и клекнах до него. Цилиндърчето тихо пращеше и се клатушкаше. Дълго го наблюдавах, проточил шия, след това духнах леко върху него. Цилиндърчето се разклати още по-силно, наведе се и в този момент зад гърба ми екна пресипнал грак и лъхна вятър. Обърнах се и седнах на пода. На печката грижливо свиваше крила исполински лешояд с гола глава. — Здравейте — казах аз. Бях убеден, че лешоядът е говорящ.
Лешоядът наведе глава, погледна ме с едното око и веднага заприлича на кокошка. Махнах му ръка за поздрав. Лешоядът поразтвори клюна, но не проговори. Той вдигна крило и като тракаше с клюна, започна да се пощи под мишницата. Цилиндърчето продължаваше да се клатушка и пращи. Лешоядът престана да се пощи, сгуши глава между плещите си и покри очите си с жълта ципа. Стараейки се да не заставам гърбом към него, аз завърших метенето и изхвърлих боклука навън в дъждовния мрак. След това се върнах в стаята.
Лешоядът спеше, миришеше на озон. Погледнах часовника си: беше дванадесет и двадесет през нощта. Постоях малко над цилиндърчето, размишлявайки над закона за запазването на енергията и респективно на веществото. Лешоядите едва ли се кондензират от нищо. Ако даденият лешояд се с появил тук в Соловец, значи някакъв лешояд (не непременно даденият) с изчезнал от Кавказ или от някъде другаде, където се въдят. Пресметнах енергията на пренасянето и боязливо погледнах цилиндърчето. По-добре да не го пипам, помислих си аз. По-добре да го покрия с нещо и нека си стои. Донесох от антрето черпака, прицелих се внимателно и спрял дъх, захлупих с него цилнндърчето. След това седнах на столчето, запалих цигара, очаквайки още нещо. Лешоядът силно хъркаше. В светлината на лампата перата му блестяха като мед, огромните му нокти се бяха забили в мазилката. От него бавно се разнасяше миризма на мърша.
— Напразно направихте това нещо, Александър Иванович — каза приятен мъжки глас.
— Какво именно? — попитах аз, като се обърнах към огледалото.
— Имам предвид умклайдета.
Но не говореше огледалото. Говореше някой друг.
— Не разбирам за какво става дума — казах аз. В стаята нямаше никого и аз изпитвах раздразнение.
— Говоря за умклайдета — каза гласът. — Съвсем без нужда го захлупихте с железния чериак. Умклайдетът или както вие го наричате — вълшебната пръчка, изисква с него да се борави извънредно предпазливо.
— Точно за това го захлупих… Но влезте, другарю, че така е много неудобно да разговаряме.
— Благодаря ви — каза гласът.
Точно пред мене бавно се кондензира един бледен, твърде коректен човек, със сив костюм, който му стоеше идеално. Навел глава малко встрани, той ме попита с изтънчена вежливост:
— Смея ли да се надявам, че не ви обезпокоих прекалено много?
— Никак — казах аз и станах. — Моля седнете и се чуствувайте като у дома си. Ще пийнете ли един чай?
— Благодаря ви — каза непознатият, седна срещу мене и с изящен жест дръпна крачолите си. — Колкото за чая, моля да ме извините, Александър Иванович, току-що вечерях.
Елегантно усмихнат, той ме гледа известно време в очите. Аз също се усмихвах.
— Вие сигурно идвате за дивана? — казах аз. — Уви, дивана го няма. Много съжалявам и дори не зная…
Непознатият плесна с ръце.
— Празна работа! — каза той. — Колко много шум заради една глупост, простете, в която при това никой истински не вярва… Преценете сам, Александър Иванович, да се правят кавги, глупави кинопреследвания, да се тревожат хората заради митическия — не ме е страх от тази дума — именно митическия Бял тезис… Всеки трезвомислещ човек разглежда дивана като универсален транслатор, малко обемист, но твърде солиден и устойчив при работа. И толкова по-смешни са старите невежи, които дрънкат за Белия тезис… Не, аз дори не желая да говоря за този диван.
— Както намерите за добре — казах аз, като съсредоточих в тази фраза цялата си изтънченост. — Да си поговорим за нещо друго.
— Суеверие… предразсъдъци… — разсеяно проговори непознатият. — Умствен мързел и завист, завист, завист, избуяла като плевел. — Той млъкна. — Извинявам се, Александър Иванович, но все пак бих ви помолил за вашето разрешение да махна този черпак. За съжаление желязото практически е непрозрачно за хиперпола, а нарастването на напрежението на хиперпола в малък обем…
Вдигнах ръце.
— За бога, правете всичко, което намерите за добре! Махнете черпака… махнете дори този… ум… ум… ум… тази вълшебна пръчка… — тук аз спрях, като с учудване открих, че черпака вече го няма. Цилиндърчето стоше в локва, а течността приличаше на оцветен живак. Течността бързо се изпаряваше.
— Така ще бъде по-добре. Уверявам ви — каза непознатият. — А що се отнася до вашето великодушно предложение да махна умклайдета, за съжаление не мога да се възползувам от него. Това е вече въпрос на морал и етика, въпрос на чест, ако щете… Условностите са толкова силни. Ще си позволя да ви посъветвам вече да не пипате умклайдета. Виждам, че сте се ударили, пък и този орел… мисля, че усещате м-м-м… някакъв парфюм.
— Да — казах аз ядосан. — Смърди отвратително. Като в маймунска клетка.
Погледнахме към орела. Наежил перушина, лешоядът спеше.
— Изкуството да се управлява умклайдета — каза непознатият — е сложно и тънко изкуство. Вие в никакъв случай не трябва да се огорчавате и да се упреквате. Курсът по управляване на умклайдета трае осем месена и изисква основно познаване на квантовата алхимия. Като програмист, вие вероятно без особен труд бихте овладели умклайдета на електронно равнище, така наречения УЕР-17… Но квантовият умклайдет… хиперпола… трансгресивните въплощения… обобщения закон на Ломоносов-Лавоазие — той виновно разпери ръце.
— Излишни приказки! — бързо казах аз. — Аз дори не претендирам… Разбира се, аз съм абсолютно неподготвен.
Тогава се досетих и му предложих цигара.
— Благодаря ви — каза непознатият. — Не пуша, за голямо съжаление.
Като размърдах от учтивост пръсти, аз се осведомих — не попитах, а именно се осведомих:
