— Без брада? — на свой ред попита Модест. Той беше много смутен.
— Без брада — потвърди Ковальов.
— М-м-да… — каза Модест — а според мене имаше брада.
— Тогава ви връчвам призовката — каза младият Ковальов и подаде на Модест едно листче. — А пък вие сами се оправяйте със своя Привалов и със своята Горянина.
— Аз пък ви казвам, че това не е нашето петаче — ревна Модест. — За Привалов нищо не казвам. Може би Привалов изобщо не съществува като такъв. Но другарката Горянина е наша сътрудничка!…
Младият Ковальов притискаше ръце до гърдите си и се опитваше да каже нещо.
— Настоявам веднага да се сложи ред! — ревеше Модест. — Стига с тези работи, другари милиционери! Настоящата призовка петни целия колектив. Настоявам да се убедите!
— Имам заповед… — започна Ковальов, но Модест се хвърли върху него с вик:
— Стига с тези неща! Настоявам! — и го повлече от стаята.
— В музея го повлече — каза Роман. — Саша, къде си? Свали шапката и ела да погледаме.
— Може би по-добре да не я свалям? — казах аз.
— Свали я, свали я — каза Роман. — Ти си вече фантом. В тебе вече никой не вярва. Нито администрацията, нито милицията…
Корнеев каза:
— Е, аз отивам да спя. Саша, ти ела след обяда. Ще видиш нашия машинен парк и изобщо… Свалих шапката.
— Стига с тези неща — казах аз. — Аз съм в отпуска.
— Хайде, хайде — каза Роман.
В антрето Модест с едната ръка държеше сержанта, а с другата отваряше огромния катинар. „Сега ще ви покажа нашето петаче — крещеше той — … Всичко е заведено… Всичко си е на мястото.“ — „Ами аз нищо не казвам — безпомощно се защищаваше Ковальов, — само казвам, че може петачето да не е само едно…“ Модест отвори широко вратата и всички влязохме в просторното помещение.
Музеят беше напълно приличен — с щандове, диаграми, витрини, макети и мулажи. Общият му вид най-вече напомняше музей по криминалистика: имаше много фотографии и неприятни експонати. Модест веднага отмъкна сержанта някъде зад щандовете и там двамата забоботиха като в бъчва: „Ето го нашето петаче…“ — „Ами аз нищо не казвам…“ — „Другарката Горянина…“ — „Аз имам заповед!…“ — „Стига с тези работи!…“
— Поразгледай го, поразгледай го, Саша — каза Роман, направи широк жест и седна на стола до входа.
Тръгнах покрай стената. На нищо не се учудвах. Беше ми много интересно. „Жива вода. Ефективност 52%. Допустима утайка 0,03“ (старинна правоъгълна бутилка с вода, тапата беше запечатана с цветен восък). „Схема на промишленото производство на жива вода.“ „Макет на куб за добиване на жива вода.“ „Омайно биле на Вешковски-Траубенбах“ (аптекарско бурканче с жълтозеленикав мехлем). „Кръв урочасана обикновена“ (запечатана ампула с черна течност)… Над целия щанд висеше табелка: „Активни химически средства“ (XII-XVIII век). Тук имаше още много бутилчици, бурканчета, реторти, ампули, действуващи и недействуващи модели на апарати за производство, дестилация и сгъстяване, но аз продължих по- нататък.
„Вълшебен меч“ (много ръждясал двуръчен меч с вълнообразно острие, прикован с верига за желязна стойка. Витрината беше грижливо запечатана). „Десен очен (работен) зъб на граф Дракула Задунайски“ (Не съм Кювие, но ако се съди по този зъб, граф Дракула Задунайски е бил твърде странен и неприятен човек.) „Следа обикновена и следа изтеглена. Гипсови отливки“ (следите, според мене, не се различаваха, но едната отливка беше пукната). „Кутел от стартова площадка. IX век“ (мощно съоръжение от сив шуплест чугун)… „Змей Горянин, скелет 1/25 ест.вел.“ (прилича на скелета на диплодок с три шии)… „Схема на работата на огнедишащата железа на средната глава“… „Ботуши-бързоходци гравигенни, действуващ модел“ (твърде големи гумени ботуши)… „Вълшебен килим гравизащитен. Действуващ модел“ (килимът е приблизително метъра и половина на метър и половина, с черкезин, който прегръща млада черкезка на фона на родните им планини)…
Бях стигнал до щанда „Развитие на идеята за философския камък“, когато в залата отново се появиха сержант Ковальов и Модест Матвеевич. По всичко личеше, че не бяха успели да мръднат от мъртвата точка. „Стига с тези неща“ — уморено говореше Модест. — „Имам заповед“ — също така уморено отвръщаше Ковальов. „Нашето петаче си е на мястото.“ — „Тогава нека старицата дойде и даде показания…“ — „Според вас, значи ние сме фалшификатори на пари?…“ — „Не съм казвал такова нещо…“ — „Петните целия колектив…“ — „Ще се оправим…“ Ковальов не ме забеляза, а Модест спря, мрачно ме огледа от главата до петите, след това вдигна очи и уморено прочете на глас: „Хо-мунку-лус лабораторен. Общ вид“ — и отмина.
Тръгнах след него, защото предчувствувах нещо лошо. Роман ни чакаше пред вратите.
— Е, как е? — попита той.
— Безобразие — уморено каза Модест. — Бюрократи.
— Имам заповед — упорито повтори сержант Ковальов вече в антрето.
— Хайде излизайте, Роман Петрович, излизайте — каза Модест, подрънквайки ключовете.
Роман излезе. Рекох да се шмугна след него, но Модест ме спря.
— Извинявам се — каза той. — А вие накъде?
— Как накъде? — казах с отпаднал глас.
— На мястото си, вървете на мястото си.
— На какво място?
— Ами къде стоите, там? Вие, извинявам се, нали сте… Хам-мункулсът? Стойте си, където трябва…
Разбрах, че загивам. И сигурно щях да загина, защото Роман явно също се смути. Но в този момент в антрето с гръм и трясък нахълта Наина Киевна, която водеше с въженце едър черен козел. Когато видя милионерския сержант, козелът замечи с неприятен глас и се дръпна назад. Наина Киевна падна. Модест се спусна в антрето, вдигна се невъобразим шум. С трясък се търкулна празното каче. Роман ме грабна за ръката и ми прошепна: „Бързо, бързо!…“ — и се втурна в моята стая. Тръшнахме подире си вратата и задъхани я натиснахме. В антрето се викаше:
— Дайте си документите!
— Драги мой, какво е това?
— Какъв е този козел?! Защо има в помещението козел?!
— Ме-е-е-е…
— Стига с тези неща, тук да не е кръчма!
— Не знам за вашите петачета и не ме интересува!
— Ме-е-е-е-е!…
— Гражданко, махнете козела!
— Стига, козелът е заприходен!
— Как е заприходен?!
— Това не е козел! Това е наш сътрудник!
— Тогава да си покаже документите!…
— През прозореца и в колата! — заповяда Роман. Грабнах си куртката и скочих през прозореца. В краката ми с мяукане се стрелна котаракът Василий. Снишавайки се, изтичах до колата, отворих бързо вратата и скочих зад волана. Роман вече отваряше портата. Моторът не се запалваше. Докато натисках амбриажа, видях, че вратата на къщата се отвори широко и от нея излетя черният козел и с гигантски скокове избяга някъде зад къщата. Моторът изрева. Обърнах колата и излетях на улицата. Дъбовата порта с трясък се затвори. Роман изскочи през малката вратичка и с един скок седна до мене.
— Карай! — каза той бодро. — Към центъра!
Когато завивахме по булевард „Мир“, той ме попита:
— Е, как, харесва ли ти при нас?
— Харесва ми — казах аз. — Само че много е шумно.
