— Разбрах ви — казах аз и погледнах списъка. Пръв в списъка беше директорът на института Янус Полуектович-Невструев, след него с молив беше отбелязано „два екз“. Втори беше лично Модест Матвеевич, трети другарят кадровик, гражданинът Цербср Псоевич Дьомин. А след това се редяха имена, които никога и никъде не бях срещал.
— Нещо неясно ли има? — попита Модест Матвеевич, който придирчиво ме наблюдаваше.
— Ето тук — казах аз важно и посочих с пръст в списъка, — налице са другари на брой … м-м-м … двадесет и един екземпляр, които не са ми лично познати. Бих искал лично с вас да вентилирам тези имена. — Погледнах го прапо в очите и добавих твърдо: — За да няма неприятности.
Модест Матвеевич взе списъка и го разгледа на разстояние една ръка.
— Всичко е вярно — каза той снизходително. — Чисто и просто вие, Привалов, не сте в течение. Лицата, изброени от номер четвърти до номер двадесет и пети и последният включително, са включени в списъка на лицата, на които е позволено да работят нощем, посмъртно. Като признание за техните заслуги в миналото. Сега всичко ли ви е ясно?
Малко се шашарднсах, защото все пак ми беше много трудно да свикна с всичките тези неща.
— Поемайте поста си — патетично каза Модест Матвеевич. — От свое име и от името на администрацията аз ви поздравявам, другарю Привалов, с Новата година и ви желая през новата година съответни успехи както в работата, така и в личния живот.
Аз също му пожелах съответни успехи и излязох в коридора. Когато вчера научих, че са ме назначили за дежурен, се зарадвах: имах намерение да завърша едно изчисление за Роман Ойра-Ойра. Обаче сега чувствувах, че работата не е толкова проста. Перспективата да прекарам нощта в института сега се яви пред мен изведнъж в съвсем нова светлина. И по-рано бях оставал на работа до късно, когато дежурните от домакинството вече гасяха четири от петте лампи във всеки коридор и се налагаше да се промъквам към изхода покрай някакви бягащи космати сенки. Отначало това ми правеше страшно впечатление, после свикнах, а после отново отвикнах, когато веднаж на връщане по големия коридор чух зад себе си равномерно чаткане на нокти по паркета и като се обърнах, открих някакво фосфоресциращо животно, което явно тичаше по следите ми. Наистина, когато ме свалиха от корниза, се разбра, че това е било най- обикновено живо кученце на един от сътрудниците. Сътрудникът идва да ми се извини, а Ойра-Ойра ми прочете саркастична лекция за вредата от суеверията. Но в душата ми все пак остана някаква утайка. Най- напред ще омагьосам демоните — помислих си аз.
Пред вратата на приемната на директора ме срещна мрачният Витка Корнеев. Той навъсено ми кимна и искаше да ме отмине, но аз го хванах за ръкава.
Грубият Корнеев спря и каза:
— Какво?
— Днес съм дежурен — съобщих му аз.
— Глупак — каза Корнеев.
— Грубиян си ти и това си е, Витка — казах аз. — Няма вече да дружа с теб.
Витка дръпна с пръст яката на пуловера си и ме погледна с интерес.
— Ама какво ще правиш? — попита той.
— Ще намеря какво — казах малко смутен.
Витка изведнъж се оживи.
— Я чакай — каза той. — За пръв път ли дежуриш?
— Да.
— Аха — каза Витка. — И как смяташ да действуваш?
— Според инструкцията — отвърнах аз. — Ще омагьосам демоните и ще легна да спя. Върху обекта на самозапалването. А ти къде ще ходиш?
— Абе събира се една компания — неопределено каза Витка. — При Верочка… А какво държиш? — Той ми взе списъка. — А, мъртвите души.
— Никого няма да пусна — казах аз. — Нито живите, нито мъртвите.
— Правилно решение — каза Витка. — Архивярно. Но понаглеждай моята лаборатория. Там ще работи един дубъл.
— Чий дубъл?
— Моят дубъл естествено. Кой ще ми даде своя? Затворил съм го сега, ето вземи ключа, щом си дежурен.
Взех ключа.
— Слушай, Витка, нека поработи до десет, но след това ще спра тока. Съгласно закона.
— Добре де, ще видим. Не си ли срещал Едик?
— Не съм го срещал — казах аз. — И не ми прави номера… В десет часа ще спра тока навсякъде.
— Да не би да съм против? Спирай го, ако щеш. Дори в целия град.
В този момент вратата на приемната се отвори и в коридора излезе Янус Полуектович.
— Да — каза той, като ни видя.
Поклоних се почтително. По лицето на Янус Полуектович личеше, че е забравил как се казвам.
— Заповядайте — каза той и ми подаде ключовете. — Нали вие сте дежурният, ако не се лъжа… Тъкмо… — той се поколеба. — Не разговарях ли с вас вчера?
— Да — казах аз, — отбивахте се в електронната зала.
Той кимна с глава.
— Да-да, наистина… Говорихме за практикантите…
— Не — възразих почтително, — не е точно така. Говорихме за нашето писмо до Центракадемснаб. За електронната приставка.
— Ах, така значи — каза той. — Добре тогава, желая ви спокойно дежурство… Виктор Павлович, може ли за един момент?
Той хвана Витка под ръка и го поведе по коридора, а аз влязох в приемната. В приемната вторият Янус Полуектович заключваше шкафовете. Като ме видя, каза „Да“ — и отново започна да дрънка с ключовете. Беше А-Янус, бях свикнал по малко да ги различавам. А-Янус изглеждаше някак си по-млад, беше неприветлив, винаги коректен и мълчалив. Приказваше се, че той много работи, и хора, които го познаваха отдавна, твърдяха, че този посредствен администратор бавно, но сигурно се превръщал в забележителен учен. У-Янус, напротив, беше винаги дружелюбен, много внимателен и притежаваше странния навик да пита: „Не разговарях ли с вас вчера?“ Подмяташе се, че напоследък доста бил се понзносил, макар да продължаваше да си бъде учен със световно име. И все пак А-Янус и У-Янус бяха един и същи човек. Точно това никак не можеше да се побере в главата ми. В него имаше някаква условност.
А-Янус заключи последната ключалка, предаде ми част от ключовете, сбогува се хладно и излезе. Аз седнах на бюрото на референта, сложих пред себе си списъка и се обадих по телефона в електронната зала. Никой не ми отговори — изглежда, момичетата вече се бяха разотишли. Беше четиринадесет часа и трийсет минути.
В четиринадесет часа и тридесет и една минута, като пухтеше шумно и тракаше по паркета, нахълта знаменитият Фьодор Симеонович Киврин, великият маг и вълшебник, завеждащ отдел „Линейно щастие“. Фьодор Симеонович се славеше с непоправимия си оптимизъм и вяра в прекрасното бъдеще. Той имаше много бурно минало. При цар Иван Василиевич Грозни по донос на един съсед дякон опричниците на Малюта Скуратов с шеги и майтапи бяха го изгорили в селската баня като магьосник; при цар Алексей Михайлович — Тихият, го били безпощадно с тояги и изгорили върху голия му гръб пълното ръкописно събрание на неговите съчинения; при цар Петър Алексеевич — Велики, отначало той се издигнал като специалист по химия и минно дело, но нещо не се харесал на княз-кесаря Ромадановски, озовал се на каторга в Тулския оръжеен завод, избягал оттам в Индия, дълго пътешествувал, хапан бил от отровни змии и крокодили, надминал малко йогата, върнал се отново в Русия в разгара на Пугачовския бунт, бил обвинен като лечител на бунтовниците, носът му бил отрязан и го заточили в Соловец навеки. В Соловец отново имал маса най- различни неприятности, докато не се закрепил здраво в НИИЧАВО, където бързо заел поста завеждащ отдел.
— П-поздравявам ви — пробоботи той и сложи пред мене ключовете от своята лаборатория. — Г-
