Белокосият намръщен отиде при огледалото, пъхна в него ръката си до рамо и щракна нещо. Огледалото млъкна.
— Да — каза белокосият. — Въпросът за вашата група също ще решим на съвета. А вие… — по лицето му личеше, че е забравил името на Корнеев — засега се въздържайте… и… да посещавате музея.
След тези думи тон излезе от стаята. През вратата.
— Постигнахте целта си — каза Корнеев през зъби, като гледаше Модест Матвеевич.
— Няма да позволя да се разпилява — накратко отвърна Модест Матвеевич и пъхна бележника си във вътрешния джоб.
— Да се разпилява! — каза Корнеев. — Пет пари не давате за това. Вас ви тревожи отчетността. Нямате желание да откривате нова графа.
— Стига с тези неща — каза непреклонно Модест Матвеевич. — Ще назначим и комисия и ще видим дали не е повредена реликвата…
— Инвентарен номер единайсет двадесет и три — тихичко добави Роман.
— В такъв аксепт — внушително каза Модест Матвеевич, обърна се и ме видя. — А вие какво правите тук? — попита тон. — Защо спите тук?
— Аз… — започнах аз.
— Вие сте спали на дивана — заяви с леден глас Модест, пронизвайки ме с поглед на контраразузнавач. — На вас известно ли ви е, че това е уред?
— Не — казах аз. — Тоест сега ми е известно, разбира се.
— Модест Матвеевич! — възкликна гърбоносият Роман. — Това е новият ни програмист, Саша Привалов.
— А защо спи тук? Защо не спи в общежитието?
— Още не е зачислен — каза Роман, като ме прегръщаше през кръста.
— Толкова по-зле!
— Значи да спи на улицата, така ли? — злобно попита Корнеев.
— Стига с тези неща — каза Модест. — Има общежитие, има хотел, а тук е музей, държавно учреждение. Ако всички спят в музеите… Вие откъде сте?
— От Ленинград — казах мрачно.
— Ами ако аз дойда в Ленинград и отида да спя в Ермитажа?
— Заповядайте — казах и вдигнах рамене.
Роман продължаваше да ме държи през кръста.
— Модест Матвеевич, вие сте напълно прав, нарушение, но днес той ще спи при мене.
— Това е друга работа. Това може — великодушно разреши Модест. Той огледа стаята като стопанин, видя следите на тавана и веднага погледна краката ми. За щастие бях бос. — В такъв аксепт — каза той, оправи вехториите на закачалката и излезе.
— Дръвник — процеди през зъби Корнеев. — Пън. — Той седна на дивана и се хвана за главата. — Да вървят всички по дяволите. Още нощес пак ще го отмъкна.
— Спокойно — благо каза Роман. — Няма нищо страшно. Просто нямахме късмет. Ти забеляза ли кой Янус беше този?
— Кой — каза Корнеев безнадеждно.
— Беше А-Янус.
Корнеев вдигна глава.
— Има ли разлика?
— Огромна — каза Роман и намигна — Защото У-Янус отлетя за Москва. И по-специално заради този диван. Разбра ли, разхитителю на музейни ценности?
— Слушай, ти ме спасяваш — каза Корнеев и аз за пръв път го видях да се усмихва.
— Там е работата, Саша — каза Роман, обръщайки се към мене, — че имаме идеален директор. Един човек с два образа. Има А-Янус Полуектович и У-Янус Полуектович. У-Янус е голям учен от международна класа, а А-Янус е доста обикновен администратор.
— Близнаци ли са? — предпазливо попитах аз.
— Не, разбира се. Това е един и същи човек. Само че той е един в два образа.
— Яско — казах аз и започнах да си нахлузвам обувките.
— Нищо, Саша, скоро всичко ще разбереш — каза Роман окуражително.
Аз вдигнах глава.
— Тоест?
— Трябва ни програмист — проникновено каза Роман.
— На мене много ми трябва програмист — каза Корнеев, оживявайки се.
— На всички им трябва програмист — казах аз и отново почнах да нахлузвам обувките. — Но моля ви се, без хипноза и разни там омагьосани места.
— Той вече се досеща — каза Роман.
Корнеев искаше да каже нещо, но навън се вдигна врява.
— Това не е наше петаче! — крещеше Модест.
— А чие е петачето?
— Не зная чие е това петаче! Не ме интересува! Ваша работа е да залавяте фалшификаторите на пари, другарю сержант!…
— Петачето е конфискувано от някои си Привалов, който живее тук, при вас, в Конакокошкрак!…
— Ах, от Привалов? Веднага ми мина през ума, че е крадец!
Изпълненият с укор глас на А-Янус каза:
— Моля, Модест Матвеевич!
— Не, извинявайте, Янус Полуектович! Това не бива да се остави така. Другарю сержант!… Да влезем, той е в къщата… Янус Полуектович, застанете до прозореца, за да не избяга. Аз ще му дам да се разбере! Няма да му позволя да петни другарката Горянина!…
Вътре в мен нещо изстина. Но Роман веднага прецени положението. Той грабна от закачалката зацапания каскет и го нахлупи на главата ми.
Аз изчезнах.
Тоза беше твърде странно усещане. Всичко си остана на мястото, всичко освен мене. Но Роман не ми даде да се нарадвам на новите си преживявания.
— Това е шапка-невидимка — прошепна ми той. — Застани настрана и мълчи.
Изтичах на пръсти в ъгъла и седнах под огледалото. В същата секунда в стаята нахълта ядосаният Модест, който дърпаше за ръкава младия сержант Ковальов.
— Къде е оня? — записка Модест и се заозърта.
— Ето го — каза Роман и посочи дивана.
— Бъдете спокоен, стои на мястото си — добави Корнеев.
— Аз питам къде е оня, вашият… програмист?
— Какъв програмист? — учуди се Роман.
— Стига с тези неща — каза Модест. — Тук беше програмистът. Беше по гащета и без обувки.
— Ах, за това ли става дума — каза Роман. — Но ние се пошегувахме, Модест Матвеевич. Тук нямаше никакъв програмист. Това беше просто… — той направи някакво движение с ръце и в средата на стаята се появи човек по потник и с ковбойки. Гледах го откъм гърба и не мога да кажа нищо за него, но младият Ковальов поклати глава и каза:
— Не, не е той.
Модест обиколи призрака, мърморейки:
— Потник… панталони… без обувки… Той! Той е.
Призракът изчезна.
— Не, не е онзи — каза сержант Ковальов. — Онзи беше млад, без брада…
