— Ще мога ли аз да разбера на какво дължа тази приятна среща с вас?
Непознатият наведе очи.
— Страх ме е, че ще ви се сторя нескромен — но уви, трябва да си призная, че аз вече доста отдавна се намирам тук. Не ми се ще да назовавам имена, но мисля, че дори вие, колкото и далече да стоите от цялата тази история, Александър Иванович, разбирате, че около дивана е започнало едно нездраво суетене, назрява скандал, атмосферата се нагорещява, напрежението расте. При такава обстановка грешките и крайно нежелателните случайности са неизбежни. Да не отиваме далеч за примери. Някой — повтарям, не бих искал да назовавам имена, още повече че той е сътрудник, достоен за уважение, а когато говоря за уважение, имам предвид ако не маниерите, то големия талант и самоотверженост. — Та някой, бързайки и нервничейки, си изгубват тук умклайдета и умклайдетът става център на събитията, в които бива въвлечен един човек, който няма нищо общо с тях. — Той ми се поклони. — А в такива случаи е крайно необходимо едно въздействие, което някак си да неутрализира дребните влияния… — Тон многозначително погледна следите на обувките ми на тавана. После ми се усмихна. — Но аз не бих искал да изглеждам абстрактен алтруист. Естествено, всичките тези събития твърде много ме интересуват като специалист и като администратор… Впрочем не смятам повече да ви преча и доколкото вие ми внушихте увереността, че повече няма да експериментирате с умклайдета, ще ви моля ла ми разрешите да се сбогувам.
Той стана.
— Какво приказвате? — извиках аз. — Не си отивайте! Толкона приятно ми е да разговарям с вас, имам към вас хиляда въпроси…
— Извънредно ценя вашата деликатност, Александър Иванович, но вие сте уморени, трябва да си починете…
— Ни най-малко! — пламенно възразих аз. — Напротив!
— Александър Иванович — каза непознатият, като дружелюбно се усмихваше и внимателно ме гледаше в очите. — Но вие наистина сте уморен. И вие наистина искате да си починете.
И тогава усетих, че наистина заспивам. Очите ми се залепваха. Вече не ми се говореше. Вече нищо не ми се искаше. Страшно ми се спеше.
— Беше ми изключително приятно да се запозная с вас — каза тихо непознатият.
Аз видях, че той започна да избледнява, да избледнява и бавно се стопи във въздуха, оставяйки подире си лек дъх на скъп одеколон. Постлах криво-ляво дюшека на пода, забих лице във възглавницата и моментално заспах.
Събуди ме пляскане на крила и неприятно гракане. Стята бе потънала в някакъв странен синкав полумрак. Орелът на печката шумолеше, отвратително грачеше и удряше с крила по тавана. Седнах и се огледах. В средата на стаята във въздуха кръжеше един здрав мъжага по анцуг и раирана спортна риза. Той кръжеше над цилиндърчето и без да го докосва, плавно размахваше огромните кокалести лапн.
— Какво има? — попитах аз.
Мъжагата за миг ме погледна през рамо и се обърна.
— Не чувам отговор — казах аз сърдито. Все още страшно ми се спеше.
— Тихо, смъртнико — прегракнало каза мъжагата. Той прекрати своите фокуси и вдигна цилиндърчето от пода. Гласът ми се стори познат.
— Ей, приятелю! — казах аз заплашително. — Остави това нещо на мястото му и се измитай.
Мъжагата ме гледаше и протягаше напред челюст. Отметнах чаршафа и станах.
— Я остави умклайдета! — казах аз с висок глас.
Мъжагата кацна на пода, стъпи здраво на краката и направи стойка. В стаята стана много по-светло, макар че лампата не светеше.
— Момчето ми — каза мъжагата, — нощем трябва да се спи. По-добре си легни сам.
Младежът явно обичаше да се бие. Впрочем аз също.
— Да излезем на двора, а? — сериозно му предложих аз, като повдигнах гащетата си.
Изведнъж някой каза с патос:
— „Устремил своите мисли към висшето Аз, свободен от въжделение и себелюбие, изцелен от душевна суета, сражавай се, Арджуна!“
Аз трепнах. Младежът също трепна.
— „Бхагават-Гита“! — каза гласът. — Песен трета, стих тридесети.
— Огледалото — казах аз машинално.
— Зная — промърмори мъжагата.
— Остави умклайдета — настоях аз.
— Какво ревеш като болен слон — каза младежът. — Да не е твой?
— Ами да не е твой?
— Да, мой е.
Тогава ми мина мисълта:
— Значи ти си отвлякъл дивана?
— Не си пъхай гагата в чужди работи — посъветва ме младежът.
— Върни дивана — казах аз. — Разписал съм се за него.
— Върви по дяволите! — каза мъжагата, като се озърташе
И в този момент в стаята се появиха още двама: Мършавия и Дебелия, и двамата с раирани пижами, подобни на затворници от Синг-Синг.
— Корнеев! — записка Дебелия. — Значи вие крадете дивана?! Какво безобразие!
— Вървете всички на… — каза мъжагата.
— Вие сте грубиян! — развика се Дебелия. — Трябва да ви уволнят! Ще подам рапорт срещу вас!
— Подавайте — мрачно каза Корнеев. — Правете, каквото щете.
— Не разговаряйте с мен с такъв тон! Хлапак! Безсрамник! Забравили сте тук умклайдета! Този младеж можеше да пострада!
— Вече пострадах — намесих се аз. — Дивана го няма, спя като куче, всяка нощ дрънканици… този смрадлив орел…
Дебелия веднага се обърна към мен:
— Нечувано нарушение на дисциплината — заяви той. — Трябва да се оплачете… А вие трябва да се засрамите! — Той отново се обърна към Корнеев.
Корнеев навъсено пъхаше умклайдета зад бузата си. Мършавия изведнъж тихо и заплашително попита:
— Свалихте ли Тезиса, Корнеев?
Мъжагата мрачно се усмихна.
— Никакъв Тезис няма там — каза той. — Какво току се заяждате? Ако искате да не ви крадем дивана, дайте ни друг транслатор…
— Четохте ли заповедта, да не се разхищават предметите от резервния фонд? — заплашително попита Мършавия.
Корнеев пъхна ръце в джобовете си и се загледа към тавана.
— Известно ли ви е решението на научния съвет? — попита Мършавия.
— На мен, другарю Дьомин, ми с известно, че понеделник започва в събота — мрачно каза Корнеев.
— Стига демагогия — каза Мършавия. — Веднага върнете дивана и да не сте посмели вече да се връщате тук.
— Няма да върна дивана — каза Корнеев. — Когато завършим експеримента, ще го върнем.
Дебелия направи грозна сцена. „Произвол!… — пискаше той. — Хулиганщина!…“ Лешоядът отново разтревожено закрещя. Без да вади ръце от джобовете си, Корнеев се обърна гърбом и тръгна през стената. Дебелакът полетя след него с вик: „Не, ще върнете дивана!“ Мършавия ми каза:
— Това е недоразумение. Ще вземем мерки да не се повтаря.
Тон кимна и също тръгна към стената.
— Почакайте! — извиках аз. — Орелът! Приберете орела! Заедно с миризмата!
Мършавия, вече наполовина влязъл в стената, се обърна и повика орела с пръст. Лешоядът шумно се вдигна от печката и се вмъкна под нокътя му. Мършавия изчезна. Синкавата светлина бавно помръкна, стана
