тъмно, по прозореца отново затрополи дъждът. Запалих лампата и огледах стаята. В стаята всичко си беше като преди, само на печката зееха дълбоки драскотини от ноктите на лешояда и на тавана грозно и глупаво се тъмнееха ръбестите следи от грайферите на моите обувки.
— Прозрачното масло, което се намира в кравата — с идиотска сериозност каза огледалото, — не спомага за нейното хранене, но то снабдява с най-хубава храна, като се обработи по подходящ начин.
Угасих светлината и си легнах. На пода беше твърдо, лъхаше студ. Утре старицата ще ми даде да се разбера, помислих си аз.
Шеста глава
— Не — каза той в отговор на настойчивия въпрос на моите очи. — Аз не съм член на клуба, аз съм призрак.
— Добре де, но това не ви дава право да се разхождате из клуба.
На сутринта се оказа, че диванът си стои на мястото. Не се учудих. Само си помислих, че така или иначе старицата постигна целта си: диванът си стои в единия ъгъл, а аз лежа в другия. Докато сгъвах постелята и си правех сутрешната гимнастика, размишлявах, че вероятно има някаква граница на способността човек да се учудва. Изглежда аз далеч бях преминал тази граница. Дори изпитвах известна умора. Опитвах се да си представя нещо, което би могло сега да ме порази, но не ми достигаше фантазия. Това никак не ми харесваше, защото не мога да понасям хора неспособни да се учудват. Наистина бях далече от психологията на „чудоголямовистите“, по-скоро състоянието ми напомняше състоянието на Алиса в Страната на чудесата: бях като насън, готов да приема всяко чудо за редно, изискващо по-широка реакция от едно обикновено зяпване с устата и гледане като изтърван заек.
Още правех сутрешната си гимнастика, когато в антрето вратата се хлопна, затътриха се и затракаха токове, някой се закашля, нещо изтрещя и падна и един началнически глас повика: „Другарко Горянина!“ Старицата не се обади и в антрето се поведе разговор: „Каква е тази врата?… А, ясно. А тази?“ — „Тук е входът за музея“. — „А тук? Какво е това? Всичко заключено, катинари…“ — „Прекрасна домакиня, Янус Полуектович. А това е телефон“. — „Ами къде е знаменитият дивак? В музея ли е?“ — „Не, тук трябва да има склад“.
— Тук — каза познат мрачен глас.
Вратата на моята стая се разтвори широко и на прага се появи висок, малко мършав старец с великолепни снежно-бели коси, с черни вежди и черни мустаци, с дълбоки черни очи. Когато ме видя (аз стоях само по гащета, разперил ръце, разкрачил крака на ширината на раменете), той поспря и със звучен глас каза:
— Да.
Вдясно и вляво от него в стаята надничаха и други лица.
Аз казах: „Извинявайте“ — и изтичах към ковбойките си. Впрочем никой не ми обърна внимание. В стаята влязоха четирима и се струпаха около дивана. Двама от тях познавах: навъсения Корнеев, небръснат, със зачервени очи, с все същата лекомислена спортна риза и мургавия гърбонос Роман, който ми намигна, направи ми неразбираем знак с ръка и веднага се обърна. Белекосия не познавах. Не познавах и пълния висок мъж с черен костюм, който лъщеше на гърба, и с широки движения на стопанин.
— Този диван ли? — попита лъскавият мъж.
— Това не е диван — мрачно каза Корнеев. — Това е транслатор.
— За мен е диван — заяви лъскавият, гледайки в бележника си. — Диван мек, персон и половина, инвентарен номер единайсет двадесет и три. — Той се наведе и го попипа. — Намокрили сте го, Корнеев, влачили сте го по дъжда. Смятайте вече, че пружините са ръждясали, тапицерията изгнила.
— Ценността на този предмет — както ми се стори, подигравателно каза гърбоносият Роман — се крие съвсем не в тапицерията и дори не в пружините, каквито няма.
— Стига с тези работи, Роман Петрович — предложи лъскавият с достойнство. — Недейте оправдава вашия Корнеев. Диванът ми се води в музея и трябва да се намира там…
— Това е уред — каза Корнеев отчаяно. — С него се работи.
— Не зная това — заяви лъскавият. — Не зная каква е тази работа с дивана.
— А пък ние знаем — тихичко каза Роман.
— Стига с тези работи — каза лъскавият, като се обърна към него. — Не се намирате в кръчма, намирате се в учреждение. Какво всъщност имате предвид?
— Имам предвид, че това не е диван — каза Роман. — Или казано в достъпна за вас форма, това не е напълно диван. Това е уред, който има формата на диван.
— Моля ви, прекратете тези намеци — твърдо каза лъскавият. — За достъпната форма и разни други. Всеки да си гледа работата. Моята работа е да спра разхищаването и аз го спирам.
— Да — звучно каза белокосият. Веднага стана тихо. — Аз разговарях с Кристобал Хозевич и с Фьодор Симеонович. Те смятат, че този диван транслатор представлява само музейна ценност. На времето той е принадлежал на крал Рудолф Втори, така че историческата му ценност е безспорна. Освен това преди две години, ако не ме лъже паметта ми, бяхме си поръчали сериен транслатор… Кой го беше поръчвал, не помните ли, Модест Матвеевич?
— Момент — каза лъскавият Модест Матвеевич и започна бързо да прелиства бележника си. — Само един момент… Двуходов транслатор ДХТ-80Е от Китежградския завод. По заявка на другаря Балзамо.
— Балзамо работи на него денонощно — каза Роман.
— И този ДХТ е боклук — добави Корнеев. — Избирателността му е на молекулярно равнище.
— Да-да — каза белокосият. — Спомням си. Имаше доклад за изследването на ДХТ. Наистина кривата на селективността не е гладка… Да. А този… м-м… диван?
— Ръчно производство — бързо каза Роман. — Безупречен. Конструкция на Лев бен Бецалел. Бен Бецалел го е сглобявал и доизкусурявал триста години…
— Виждате ли! — каза лъскавият Модест Матвеевич. — Ето как трябва да се работи! Старец, а пък всичко си правел сам.
Огледалото изведнъж се изкашля и каза:
— Като постояха един час във водата, те всички се подмладиха и излязоха от нея такива красиви, розови, млади и здрави, силни и жизнерадостни, каквито бяха на двадесет години.
— Точно така — каза Модест Матвеевич. Огледалото говореше с гласа на белокосия.
Белокосият отегчено се намръщи.
— Няма да решаваме този въпрос сега — каза той.
— А кога? — попита грубият Корнееа.
— В петък на научния съвет.
— Не можем да разпиляваме реликвите — добави Модест Матвеевич.
— А ние какво ще правим? — попита грубият Корнеев.
Огледалото забоботи заплашително със задгробен глас:
